ДЕНЯТ НА БУДИТЕЛИТЕ отново ни припомня делото на българските възрожденци, които през ХVІІІ и ХІХ векове духовно са изградили българската нация. И ако модерна България навлиза в последвалия ХХ век със своите значими успехи, със своята тежест като бързоразвиваща се, амбициозна европейска държава, то това се дължи на тях – НАШИТЕ БУДИТЕЛИ. Същият този ХХ век ни предлага блестящи примери на цяла плеяда продължители на тяхното дело. Нашият край има своите представители сред тях, градили модерния, съвременен облик на Чепинско. Докато се ровех из сбирката по краезнание на библиотеката в Лъджене, попаднах на две много интересни стари книжки. Всъщност Валя - главен библиотекар на читалището в Лъджене, която ми помагаше в издирването на едно рядко издание на легенда от Чепинско, насочи вниманието ми към тези библиографски открития. Това бяха две издания от Известията на Етнографския музей – София от 1928 г., интересни с включените в тях описания на сватбени обичаи от Чепинско. Особено много ме впечатли това, че и двете бяха надписани с кратко посвещение от техния съставител Христо Вакарелски: “На уважаемата г-ца Градинарова Стоянка”, следват подписа на Вакарелски, датата и мястото - 20. Х. 1928 София. За по-младите ще поясня, че Христо Вакарелски е един от нашите най-ерудирани и известни етнографи на ХХ век. А на Стоянка Градинарова са посветени следващите редове.
Моите първи впечатления от обществена библиотека са свързани с нея. От тогава неусетно се изнизаха години, десетилетия. И ето, че двете стари книжки ме върнаха към онези години, а надписите въху тях ме насочиха към едно проучване на живота й. Постепенно в разговорите с хората, които са я познавали, се натрупаха малко известни факти за един дълъг, интересен и пълноценен живот. Признавам - останаха и много въпроси за доизясняване.
Стоянка Градинарова е родена през 1904 г. в Лъджене. Нейните родители смело могат да се причислят към онази плеяда българи, които Симеон Радев правилно определя като строители на съвременна България. Тяхната заслуга за израстването и модернизацията на този край на Родопите изисква отделно внимание. Баща й Иван Градинаров е бил през определени периоди началник на митницата в Лъджене. Както неговия внук Васил Сираков описа ситуацията – при едното правителство е назначаван, при следващото уволняван и след това отново назначаван, така се е редувало. Но той не напуска Чепинския край, установява се в Лъджене, задомява се, построява къща, има две дъщери.
Стоянка Градинарова най-напред учи в Пазарджик, завършва гимназия в Стара Загора, а след това се прибира в родния край. Последвалият период е пълен с все още неизяснени въпроси. В Историческия музей се съхранява цяла поредица от нейни снимки, предадени от племеника й Васил Сираков. На тях са запечатани мигове от живота на Стоянка Градинарова и нейните роднини и приятели в периода между двете световни войни – един модерен и изпълнен с предизвикателство към консервативните живот. Известна светлина хвърлят двете книжки на Христо Вакарелски. Вероятно тогава се поставя началото на приятелството им. В резултат се появяват нейните записи на етнографски материали от Каменица и Ракитово. Както си припомниха племенниците й, вероятно тогава се е оформила цяла група приятели – художник, писател, изследовател. Приятелството в групата се съхранява и десетилетия по-късно. Творческите кръгове са характерно явление за българската култура през този период и е възможно това да е един такъв кръжец, свързан чрез Градинарова и с Велинград.
Последвалият период след Втората световна война е значително по-пълен с известни събития от живота й. От 1945 г. Градинарова поема библиотеката в читалище “Отец Паисий” квартал Лъджене.
Следващите десетилетия са белязани от значителни нейни постижения за библиотечното дело в Чепинско. Тя въвежда десетичната класификация във фондовете на библиотеките. Изработва и първите каталози на тези фондове, лично аз съм се възползвал от картотеката по краезнание в библиотеката на кв. Каменица. Както специалистите определиха, Градинарова поставя на научна основа библиотечното дело във Велинград и Чепинско. Тя има и съответните публикации в научните издания за тези свои постижения, подържала е кореспонденция с водещите в тази сфера на науката. Всичко това е ставало благодарение на нейната изключителна работоспособност и отдаденост. В първите трудни години след Втората световна война не се е плашела да поеме пеш към Ракитово и Дорково, следила е какво става в Света Петка, носела е книги по работни обекти и при болни. Поема и рискове в своите нови начинания. През 1951 г. Стоянка Градинарова открива във Велинград първата за страната лятна читалня. И досега стоят малките масички и пейки в градинката до Кремъчна баня в Лъджене.
Това кратко животоописание не би било пълно, ако не спомена непосредствените ми впечатления за нейния характер и излъчване. Стегната в кок посивяла коса, строго облекло и респектиращо държание – това е моят спомен от детските години. Но явно е успяла да ми предаде нейната обич към книгите. За тази обич и всеотдайност към библиотеката и читалището, гарнирана с респекта, който излъчваше, стана дума и в разговорите ми с нейните близки и с колегите й. “Просто животът и е бил в читалището”. Тази кратка фраза е едно признание от тях. Някак естествено стана дума и за наградите, които е получила като признание и на държавно ниво – грамоти, две значки “Отличие за читалищна дейност” – сребърна и златна, два ордена “Кирил и Методий” III и II степен. Когато ги разглеждахме, се оказа, че скромно е премълчавала за някои от тях.
Ще си позволя накрая да цитирам думите на нашия съгржданин Димитър Димитров – човек от нейното поколение и среда: “Тя си изкара живота тихичко, бе един от най-етичните хора, които познавах”. Следите от този живот обаче остават - както тези впечатляващи надписани книги или следи в сърцата на хората.
Георги Куманов