По време на Руско-турската освободителна война 1877-78 г. през Чепинския край преминават три групи руски подразделения. Второто пребиваване е било на кавалерийски ескадрон, който е пристигнал в началото на м. февруари 1878 г. и е престоял сравнително продължително. Местното население, организирано от своя духовен водач свещеник Илия Попатанасов Топорчев (по-известен като поп Топорчо), е оказвало всестранна помощ от която се е нуждаел състава на ескадрона. Били са провеждани съвместни църковни служения и различни чествания. Оказвани са между двете страни взаимни благородни жестове. В резултат на превъзходните взаимоотношения са останали прекрасни спомени както в нашите предци, така и в руснаците. За жалост, подробностите за тези събития постепенно са забравени и не са достигнали до нас. Искам да разкажа за един от тези жестове, с който ние, потомците на нашите предци, трябва заслужено да се гордеем. Нека се отклоня малко. Военен предава сабята си само в два случая. Единият е, когато с достойнство се предаваш в плен на победилия те противник. Такива са случаите при Плевен по време на Руско-турската война и при Одрин по време на Балканската война. Но не за такива случаи става дума, а за най-благородния, рицарски жест, когато в знак на неизразима благодарност към някого му предаваш своята сабя. Когато кавалерийския ескадрон си тръгва от Чепинско, техният командир ротмистър Кохановски (ако случайно не греша името), в знак на заслужено преклонение към нашите предци, предава своята сабя на духовния им водач поп Топорчо. Този благороден рицарски жест е огромна чест за нашите предци, който сега малко трудно можем да оценим, но трябва да му отдадем заслужена почит.
Тази сабя поп Топорчо по някое време я предава на съхранение на най-малкия син на своята леля Груда Тоскова Топорчева, а именно на Павел Илиев Топорчев (Самарджиев). Впоследствие той предава сабята на съхранение на най-големия си син Илия Павлов Самарджиев - “Тенекеджията“. Той от своя страна след време я предава на сина си Никола Илиев (Самарджиев) СЕМЕРДЖИЕВ. Сабята съответно е скрита в къщата му. Предаването на сабята е било съпроводено и с нужната информация за случая. За съжаление, тези подробни сведения за нея, както и къде е скрита, се изгубиха с неговата неочаквана и нелепа кончина при пътно-транспортно произшествие през 1954 г.
През този период семейството на най-големия му син Димитър, мой баща, живеехме на втория етаж на дядовата къща. Аз, Никола, първороден внук на дядо си Никола, като ученик я намирам на тавана на къщата, добре укрита. С интерес я разглеждах от време на време и отново я оставях в тайника. По дължината на острието имаше както инкрустация, така и надпис на руски - повеля от руския император към неговия поданик. Саби с подобна украса и заръка са се връчвали само на по-горни чинове от офицерството. Близо до ръкохватката бе изгравирана и годината на нейното производство - 1816 г., т.е. само 4 години след нападението на Наполеон над Русия. Сабята е предавана от поколение на поколение руски офицери, докато е достигнала и останала в България. През настоящата година тя “навършва“ кръгла 200-та годишна възраст.
През есента на 1959 г., поради това, че заминавах във военно училище, показах сабята на по-малкия си брат Величко и къде съм я скрил. Дотогава нито на баща ми, нито на брат ми съм им казвал за нейното съществуване. Заръчах на брат си да я пази като зеницата на очите си и да я изнесе от укритието, само ако се провежда кампания за събиране на експонати за историческия музей, тогава къща-музей “Вела Пеева”. В периода 1959 - 1961, като ученик в лесо-техническия техникум той я предава в училището, откъдето се губят следите й.
Спокоен, че сабята е там, където й е мястото, както и това, че след казармата се установих да живея извън Велинград и налегнат от ежедневни грижи, доскоро не бях проявявал желание да се “срещна“ отново с нея, което от моя страна е голяма грешка и е непростимо. Миналия месец посетих Историческия музей и още от входа попитах за сабята. За огромна моя изненада, директорката на музея г-жа Снежана Велева ми каза, че такъв експонат не е постъпвал в музея. По време на разговора с нея й обещах да напиша каквото знам по случая и ако трябва, чрез вестник “Темпо“, двамата с нея да се обърнем за информация и съдействие към всеки който знае поне нещичко за сабята.
Независимо, че по роднинска линия, от поколение на поколение, сабята е достигнала до моите ръце, аз не я търся, за да си правя частна колекция, както е модно сега. Тази сабя е връчена в знак на огромна почит към нашите предци и нейното единствено място е музея, така че всеки посетител да изпита заслужена гордост от този рицарски жест на преклонение пред тогавашното население на Чепинско, оказано от нашите освободители.
Обръщам се с апел към всеки който знае нещичко за тази сабя да съобщи - на мен или на г-жа Снежана Велева - нужната информация, за което ще ви бъдем безкрайно признателни.
Никола Семерджиев 088 860 2149 и e-mail: nikolla.semerdjiev@abv.bg
Исторически музей - Велинград (за г-жа Снежана Велева), тел. 0359 52591 и e-mail: im_vel@abv.bg
Никола Семерджиев