Нова учебна година, нова поредна реформа, нови учебни планове... На 15 септември ще има много речи и пожелания - все от нас, възрастните, към тях - нашите деца ученици. И понеже все ние говорим, не е ли време да чуем и тях? Решихме в началото на новата учебна година да открием нова рубрика в “Темпо” - “ДА ЧУЕМ УЧЕНИЦИТЕ”. Сигурни сме, че нашите деца имат какво да кажат и да покажат.
Радваме се да открием рубриката с есето на Виктория Белухова, дванадесетокласничка в СУ “Св.св. Кирил и Методий” във Велинград, спечелила много награди от конккурси за есе на различни теми. Каним ученици от всички училища да се включат по тема, която на тях им е интересна. Всеки, който желае да участва, може да изпрати своя текст на e-mail:tempovelingrad@abv.bg Не само в първия и в последния учебен ден, а всеки ден от годината е важно ДА ЧУЕМ УЧЕНИЦИТЕ!

Да говоря за литературата за мен е точно толкова свещено, колкото и за истински вярващ да говори за своя Бог. Понятието не бива да се използва прекомерно и напразно. Не е нужно да се възхвалява с дълги, сложни и колоритни думи, за да се покаже неговото величие. Не бива да се възприема като задължение, а като призвание. Често пъти съм си задавала въпроса “Какво точно е литературата?”, а животът ми поднесе много и различни отговори. Тя е майка и баща. Приятел, роднина, любов. Бягство, спасение, утеха. Сигурност и спокойствие. Вяра и надежда. Път и посока. Сила и мъдрост. Понякога - болка и тъга. От както започнах да пиша обаче, литературата се превърна и в начин да общувам с хора, които никога няма да срещна.
В литературата има много специална връзка между автор и читател. Когато пишеш или четеш нещо, ти ставаш едно цяло с другия. Споделяте едни и същи мисли и чувства. Едно и също страдание. Едни и същи радости. Обичате и скърбите по един и същи начин. Това е повече от приятелство, повече от семейство. За тази връзка няма конкретна дума, но всички ние - които обичаме литературата - сме я усещали поне веднъж в живота. Понякога авторът вече го няма, понякога читателят, за когото е предназначена, не я прочита. Но в природата нищо не се губи. Всяка дума, която не е написана случайно, е малко съкровище, завещание, което оставя своя отпечатък във времето.
Най-силно почувствах това, когато загубих много скъп за мен човек. Загубата винаги оставя у нас една голяма празнина, която никога не можем да запълним. Тази празнина беше моята болка. Изплаквах я милиони пъти пред много хора, но тя все пак не напускаше съществото ми. Докато не разбрах, че единственият човек, с когото искам да говоря за това, всъщност бе онзи, когото загубих. И взех един лист, взех химикал и се почувствах толкова силна, когато написах на хартията “Скъпа бабо”. В един момент тя беше пред мен и аз можех да й кажа всичко, което ми тежеше. Това писмо беше нашата кореспонденция. Моят начин да общувам с човек, когото никога няма да срещна. Отново. Писмото скоро се превърна в разказ, който обиколи няколко конкурса. Общувах с всеки един, който го бе прочел. Изливах мъката си пред него. И дори хора,които никога не бях срещала и чиито имена не знаех, се превърнаха в мои приятели и бяха до мен, когато имах нужда.
Литературата не е само кореспонденция, тя е и машина на времето. Както казва Фернандо Песоа: “Литературата е най-приятния начин да игнорираш живота.” Бързо можеш да се върнеш няколко века назад, да отпътуваш към друга страна или свят, да станеш част от невероятни приключения и да срещнеш най-различни хора. Да вземем за пример книгата на Толстой “Ана Каренина”. Тя ме пренесе в Русия. Запознах се с чужди обичаи, изживях несгодите на различните слоеве във висшето общество и присъствах на някой от най-колоритните балове, които в днешно време са само красива мечта. Ами “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин? Тя ме отведе в английската действителност, където се влюбих в господин Дарси - мъж, какъвто трудно бих срещнала в реалността.
А когато миналото ми омръзна, просто посегнах малко по-наляво в библиотеката си и прочетох “Дивергенти” на Вероника Рот - бестселърът, който покори младежите по целия свят. Там видях Чикаго в бъдеще и срещнах хора, които живеят много по-различно устроен живот от мен. Станах част от приключения, които дълбоко в себе си искам да изживея. А още малко по-наляво се намира приказният свят на вампири и върколаци, скрит в сагата “Здрач” на Стефани Майър, където невъзможното за мен е ежедневие за главните герои. И ако продължим наляво със същото темпо, вече ще стигнем до телефонния указател. А там, колкото и да се мъча, все не намирам главния герой...
Книгите, които изучаваме в училище, и книгите, които сама реших да изучавам, ми дадоха представа за света, каквато никой друг не може. Аз съм богат човек. Душевно богат. Имам толкова много приятели по целия свят, та даже и извън него! Имам дом навсякъде и семейства от какъвто вид си пожелая. Общувам с хора, които никога няма да срещна в реалния живот, а те ми разкриват чудесата на света, който не бих могла да опозная иначе. Помагат ми, напътстват ме, учат ме от собствените си грешки. Разбират ме. Понякога по-добре и от мен самата. Литературата е най-добрият ми приятел, а аз се уповавам на нея, защото избрах да имам много животи, вместо само един.
Хубавото на литературата е, че тя е вечна. Хората, които я създават и онези, които са създадени от тях, никога не изчезват. Обичам неща, които не се променят. Които запазват красотата си завинаги. Книгите пречат и на мен да остарея, и на авторите - да умрат, и на героите - да бъдат забравени. Когато един ден седя върху клатещото се столче с побелели коси и препрочитам някоя книга, за момент ще оставя настрана времето и ще срещна стари приятели в лицето на писателите и техните персонажи. И дори да съм последния човек на Земята, а около мен да има само книги, ще бъда край хора, които познавам, но всъщност никога не съм срещала.
Виктория Белухова, 12 клас, СУ “Св.св. Кирил и Методий”