Тази година отбелязваме 104 години от Балканската война. Това е и повод да представим на страниците на вестник “Темпо” някои от спомените на участници в Балканските войни от Чепинския край, съхранявани във фондовете на Исторически музей - Велинград.
В тях те споделят непосредствени впечатления, описват хора, случки и премеждия, разкриват собствената си гледна точка към голямото за България историческо събитие. Без съмнение, тези по същество лични истории не само уплътняват представата ни за войната и нейното трудно ежедневие, но съдържат свидетелства и информация за бъдещи научни изследвания. Освен еднаквите исторически факти и събития и сходния войнишки живот, всеки от тях разкрива индивидуална човешка съдба, представя ни по свой особен начин преживяванията и възприемането на тази нелека участ.
По време на войната и като пряк участник в събитията, Христо Масларов си води дневник с подробни записки. В тях той отразява нелекия живот на участниците в нея, дава информация за военни действия, както и други данни за “да се запази и предава от поколение на поколение”. В своите спомени Никола Петров Пицов, роден в Якоруда през 1888 г., и Йордан Николов Янков от с. Костандово записват премеждията си в Балканските войни.
Както за всички българи, Балканската война намира широк отзвук и в живота на хората от Чепинското корито. Още през 1903 г. в Чепинския край се формират чети, взели участие в Илинденското въстание. Много общественици и обществени организации са съпричастни към тази борба. През 1904 г., в писмо на Задграничното председателство на ВМОРО до Якорудското благотворително дружество в с. Лъджене с председател Филип Главеев, се предлага събирането на средства, които да се използват за недовършената борба, специално за боеви материали.
В навечерието и със започването на самата война Лъдженското женско благотворително дружество “Надежда“ и Стопанското училище подпомагат това дело със средства и изработени предмети - ризи, раници, ръкавици, панталони и други, за войниците на фронта, описани надлежно в няколко списъка, като част от архива на дружеството.
В навечерието на войната голям брой участници от Чепинския край са включени в 27-и пехотен Чепински полк. “Каменчани в болшинството си съставлявахме 9-а рота”, пише Христо Масларов, който заедно с Никола Пицов са разпределени към нея, а Йордан Янков е зачислен в 15-та рота на полка.
На 17 септември 1912 г. е обявена мобилизацията и граничната линия по Западните Родопи в участъка Лъджене, Чепино-Баня, Батак и Ракитово се превръща във фронтова зона, затова и 27-и пехотен Чепински полк е съсредоточен близо до границата в селата от Чепинското корито. На 24 септември в 3 часа след обяд полкът пристига в с. Лъджене, посрещнат от населението с биене на черковни камбани. В селото се установява щабът на полка, 9-та и 10-та, картечната и нестроева роти, музикантската команда и парковият взвод, 11-та и 12-та роти са настанени на квартири в с. Каменица, а 4-та дружина в с. Баня-Чепино. На 29 септември в с. Лъджене при тържествена церемония полкът получава първото си бойно знаме.
Още на 4 октомври 1912 г. по границата се завързва престрелка между турските и българските погранични войници на заставите. Един ден по-късно, на 5 октомври, цар Фердинанд прочита в Стара Загора Манифест за обявяване война на Турция.
В спомените е описан ентусиазмът при започване на войната. Еуфорията и на изпращачите, и на войниците е толкова силна, накичени с цветя и под съпровода на духова музика, сякаш отиват на тържество, на сватба, а не на бойното поле или на среща със смъртта. Полкът минава по пътя покрай р. Луковица и продължава през Св. Петка и Пашови колиби към турския пост Чисто тепе, където сред мощни викове “Ура!”, пехотата като лъвове се понесла към турските окопи, а турците на групи започнали да бягат. След падането на висотата Чисто тепе всички турски постове от Кара тепе до вр. Манчо са напуснати още същата вечер и цялата погранична линия в този участък е заета от нашите части.
На 6 октомври войниците се отправят към Якоруда. Самото влизане в селото оставя незабравим и ярък спомен у всички участници. А за Никола Пицов мигът да се върне в родното си село, и то като освободител, е още по-вълнуващ: “най-после ние ... крачим по върховете към Якоруда, което беше мое родно село ... селяните беха построили голема арка, понеже имаше от полка много войници от тези краища. Посрещането беше големо от хората, радваха се и от радост плачеха като гледаха българската войска”.
Бойните части продължават своя победен ход към Мехомия (дн. Разлог). Посрещането там е също толкова тържествено, колкото и при влизането на войските в другите селища - “от всичкото българско население, начело със свещенниците, облечени в одежди, и биенето на черковни камбани”.
Войниците продължават към Обидим, Неврокоп, Ловча, Каракьой, с. Броди, Демир Хисар, Серес. Следва Солун, после обратно към Серес, оттам в Драма, Еникьой, следват Гюмюрджина, Дедеагач, гр. Фере, гр. Софли, с. Малко Търново, Родосто, Булаир, Шаркьой, Кавак и т.н.
Този боен път на чепинци е изпълнен с много емоции и тестове за издръжливост - както психически, така и физически. Радостните чувства от победите и това, че са посрещнати навсякъде с хляб и сол, цветя и музика, са кратки, а ужасът от войната и изпитанията на силите и волята са ежедневни. Христо Масларов описва глада, болестите и мъките: “... Цела нощ не заспахме. Казах им, че който от нас заспи ще умре. ...обаче през дните на 16, 17 и 18 февруари 1913 г. беше извънредно студено... Вечерта стигнахме в с. Кавак. По пътя имаше войници седнали на снега и умрели. От голямия студ от 16 до 18. II, и от глада нашия полк измръзна.”
Тези паметни дни за чепинци са отбелязани и от Никола Пицов: “...картината беше страшна“ Когато “...падне некой от другарите правим му растривки, пак не помага. Очите им се пукат от студ. Не се знаеше колко другари останаха заровени под снеговете...”
Четейки тези редове, човек не може да остане равнодушен към мъките и неволите, но надделява чувството за възхищение и преклонение пред подвига на обикновения войник. Въпреки трудностите, макар и на ръба на физическото оцеляване, той е с несломим дух и не мисли за отстъпление. А несгодите, описани от Христо Масларов, не са малко: “18.II.1913г. понеделник. Сутринта студ голяма и ужасна. Дните 17 и 18 февруари ще останат паметни дни за нашия полк. Имаше много умрели“. Хляб почти нямаше. Ето: на 6. II - хляб няма, на 7.II - 1/4 хлеб и малко сухар, на 8.II - 1/2 хляб, на 9. II - 1/2 хлеб, на 10. II - хляб няма, на 11. II - хляб няма, 12. II - 1/2 хляб; 13. II - хляб 3/4, 14. II - хляб 1; 15. II - хляб 1/4; 16. II - хляб няма; 17. II - хляб няма; 18. II - хляб няма; 19. II - хляб няма. През денът ни дадоха по 1/2 гале; 20. II - хляб няма, дадоха по 2 галета; 21.II - по 1 хляб”.
И въпреки несгодите, сраженията продължават. “На 11.III още от сутринта бой в Булаир. ...Времето мъгливо, атмосферата смъртоносна.” - споделя Масларов. А Пицов пише: “тоя Булаир да ни каже каде погълна толкова жертви и разплака майки и жени, сестри и бащи, да дишат от дълбоко и жално по техните синове”. В Дедеагач “излезнаха от казармите войници с патерици без крака и ръце, почнаха да плачат: “Още ли има от 27-ми полкъ воиници живи? Ние си говориме в болницата, че са всички измрели в Булаир”.
На позициите на Булаир, по инициатива на Христо Масларов, е направена снимка на войниците от 9-та и 10-та рота, която се съхранява във фонда на музея, за да има спомен и за бъдните поколения от Чепинския край.
С подписването на Лондонския мирен договор идва и дългоочакваният мир. За жалост, радостта се оказва твърде кратка. Още не поели си дъх от едната война, те се хвърлят в друга, този път срещу довчерашните си съюзници. Все още неосъзнали това, което ги очаква, бойният път на чепинци продължава по ново направление в посока Вардар, Криволак. А Никола Пицов описва поредното сражение: “... по едно време чухме тръбачите засвириха и барабаните забиха, знамето развиха, музиката Шуми Марица. Казаха тури ножа ... и се извикахме целия полк “Ура!” и се понесохме без да се плашиме от смъртта и като че не чустваме нищо. Пред нас полето ечеше страшно, Вардара ечеше страшно край нас, като че искаше нещо да ни оплаче,... адския огън не спира, полето страшно ечи от “Ура!”-та на чепинци. Сърбите бият немилостиво, но и това не можа да ни спре. На първите атаки пленихме 1200 души сърби и черногорци.... кървавата борба продължава, ние настъпваме напред ... не се спираме. ...“.
Всички тези откъси ни връщат към събития, станали преди повече от 100 години. И макар днес да гледаме под различен ъгъл и с друг, преосмилен поглед върху това важно събитие, не можем да останем безразлични пред описаните картини и емоции, които предизвикват много и смесени чувства, изпитвани вероятно и от самите автори. За нас днес е може би непознат този патос, който се усеща от тогавашните съвременници - готовността на всички тези българи да дадат живота си в името на един национален идеал, в името на свободата и единението, макар изправени срещу довчерашните си съюзници. Сраженията следват едно след друго, няма почивка, няма отстъпление. „... огън гори, нема от къде да дойде помощ. ...от щаба на армията казват, че един чепинец ще остане, но пак ще вземат Криволак....борбата продъжава ...... и тогава почна героичната и ръкопашна борба под синото небе. Звездите жално гледаха и трепереха, Криволак страшно ечеше от чепинци 27 полк и стремци 28 полк до дето се съмне.... тогава вече съобщиха в щаба на армията, че Криволак падна от чепинците....” Според Хр. Масларов цялата Тимошка дивизия била разбита и ужасена от 27 и 28-и полк.
След тези тежки изпитания следват нови, не по-малки от вече изминалите: “....нашата 9-та рота айде пак от реката право да атакуваме. Пак ... турай ножа на пушката, пак “Ура!” и “Напред!”. Забравихме всичко, и дъжд, и мокро. Готови сме си окъпани за смърта. ..“
Най-сетне идва мирът. Букурещкият мирен договор е подписан, но войните оставят своята диря не само емоционално, а и физически върху войниците. Христо Масларов е с пострадало зрение, Никола Пицов е ранен, Йордан Янков заболява от холера.
Представяме спомените за Балканските войни, които се съхраняват в Исторически музей-Велинград, за да покажем, че те са изключително важни за нашата история. Целенасочено наблягаме на извадки от текстовете, а не толкова на техния анализ, за да може и днес след толкова много години да се усетят чувствата и преживяванията на участниците описали този период от българската история.
В знак на почит към всички войници от Чепинския край дали живота си в тези войни – Балканската и Междусъюзническата (Втора балканска война) са издигнати паметници в Чепино, Лъджене и Каменица. За да се пази паметта им вечно!
Надежда Ангелова, уредник в ИМ-Велинград