Идеш ли в с. Драгиново (близко е до Велинград) и потърсиш Милен Налбантов, всеки ще ти каже: „Аа, Шанът ли? Знаем го. Мало и голямо го познава. Та той е живата история на селото ни. Ей там му е къщата - на улица „Орфей”.”
Тръгваш по стръмната павирана улица. Не след дълго се озоваваш в добре подредения двор. Личи още тук грижливата ръка на стопанина. Така е. Ако не вярваш, читателю, иди и сам ще се увериш. Богат е Милен, много богат. Имането му цена няма. Най-голямата гордост за него са седемте му внучета, които са избрали от хубави, по-хубави професии (пет от тях са свързани с медицината). Най-големият е инженер, а най-малкият следва в СУ „Климент Охридски”. Обича ги всички. Радва им се Шанът от сърце. Те са едната част на неговото имане.
Другата е страстта му към писането. Тя започва някъде от 80-те на миналия век. Отмине ли му трудовият ден, по късна доба или в ранно утро той се понася във вихъра на своята творческа дейност. От перото му се раждат разказите по действителни случки и събития. Потвърждение на поредното му духовно извисяване е новата му книга „Имането”, седма по ред. Тя излиза в началото на м. март със своите 22 разказа. Кратки по съдържание, но стегнати по стил и форма, те отново са ярко доказателство за утвърдения похват на автора. Доказателство за неговата самобитност и неразривна връзка с Драгиново.
Още първият едноимен (“Имането”) неусетно ни води по страниците на книгата. Само с едно изречение Милен ни отвежда на мястото, където се развива действието: „Кореница е там, в източния край на селото…”. Главният герой Велико в началото е завладян от страстта на иманяра, но после се уверява, че неговото истинско съкровище е любимата му Росица. Изразните средства са много добре подбрани не само тук, но в цялата книга. Те са поредно доказателство за езиковото богатство на Милен. Следващите два разказа „Бакърджиевото” и „Атиповите воденици” ни пренасят в 50-те години на миналия век. Тук осезателно се чувства носталгията по миналото. В кратка и стегната форма ни се представят героите Кафеджията Осман и Атиповите воденичари, които тъгуват за отминалото време: „Какви времена, каква идилия беше, а сега пустош. Няма ги вече водениците, но те оставиха името на циганската махала”.
Не по-малко интересни са следващите два разказа „Съвест” и „За доброто име”. Тематично те са свързани помежду си. Искаш ли да проследиш промените в селото след 50-те години на миналия век, отвори книгата на стр. 47 и прочети разказа „Новото иде”. Още в началото ще се уверите в голямата наблюдателност на автора, свързана със социално-битовото ежедневие на селяните. Колко правдиво звучат последните изречения: „Новото се ражда в люта битка със старото. Понякога коридата дълго продължава, но винаги побеждава Новото”.
Със завиден похват са пресъздадени вълненията на Милен, свързани с хода на времето в разказите „На кръстопът”, „Смутни времена”, „Критиката” и „Карай да върви”. Те отново са израз на неговата активна гражданска позиция, на отношението му към цялостния обществено-политически живот. Това го доказва не само в седемте си книги, които са неговото съкровище, а в цялата си жизнена дейност.
Неусетно стигаме до края на книгата. Затваряме и последната страница, но оставаме задълго с впечатленията за нея: голямото многообразие на образите с тяхната самобитност, богатството на изразните средства, умелата употреба на лирическите отклонения. Естествено най-силно се чувства във всеки разказ връзката на автора с родната среда и тихата селска идилия. Да, такъв е творецът, който не държи и не преследва материални ценности, а твори и създава духовно богатство. То е неговото имане. Имането на Милен.
Честита да ни бъде новата му книга. Тя е и наше богатство. Бъди жив и здрав, Милене! Желая ти нови творчески успехи.
Алекс Замфиров
„Имането” на Милен
