Наскоро излезе от печат книгата „Балада за каменното село”, събрала в себе си любовта и мъката, радостта и тревогата за село Ковачевица. Неин автор е учителят Илия Джаров, потомствен някогашен жител на родопското село. Той е познат на хората от Чепинския край като учител по български език и литература и директор на СПУ „Св. Климент Охридски” в Ракитово, както и като училищен инспектор, отговарящ за „високия район” над Велинград в отдел „Народна просвета” в ОНС – Пазарджик.
В краеведческия сборник „Балада за каменното село” се долавя дълбокия прочувствен отзвук на Илия Джаров по изгубеното, завинаги угаснало бащино огнище. Тази неотболяла болка по родния край причини миграцията през 60-те и 70-те години на миналия век, която като камшик прогонваше хората от родните им места и те се разпръснаха незнайно накъде из различни селища на страната. Такава е била съдбата и на красивото „каменно село” – историческия и архитектурен резерват Ковачевица. Днес потомци на стостици ковачевски семейства живеят във Велинград.
В предговора на книгата нейният редактор Петър Динчев отбелязва, че село Ковачевица допреди няколко десетилетия беше почти неизвестно, но след като държавата през 1977 г. го обяви за исторически и архитектурен резерват, стана чудо. Любопитни журналисти от столицата и страната довтасаха да видят изпадналото в беда село. С фотоапарати и камери засноваха из опустелите калдаръмени сокаци. Вестници и списания се изпълниха с репортажи и снимки с невиждана досега архитектурни шедьоври. България опознаваше къде и коя е Ковачевица. Талантливи сценаристи, режисьори, оператори и още по-талантливи артисти усетиха професионалната тръпка и устроиха снимачните си площадки пред удивително подходящия естествен декор. В продължение на няколко години в Ковачевица се заснеха десетки филми. Между които „Мъжки времена”, „Мера според мера”... Това осмели журналистката от в. „Труд” Нада Нешева да сравни Ковачевица като „българския Холивуд”.
За читателите на в. „Темпо” поместваме откъс от книгата „Балада за каменното село”. За връзка с автора Илия Джаров – телефони 034/461 951 и 0895 721 697. Във Велинград книгата може да се намери при Димитър Бангов (Джими) – 0898 260 555 и при Димитър Мавродиев на бул. „Съединение” 52 в кв. Чепино.
Темпо

Убежището
В далечното минало в тази най-западна част на Родопите са живели траки. Намерените останки от стар римски път, минавал през Караорман, свидетелстват, че той е свързвал селищата от долината на река Марица с древния град на река Места Никополис ад Нестум. След падането на Римската империя през V век от н. е. славяните с огромните си маси заливат коренното тракийско население и го претопяват. Постепенно животът в планината затихва за дълги векове. Но през трагичното „разделно време” ковачът Марко от село Рибново побягнал от ятагана не от страх, а да спаси род и вяра, жена му Гина не се е колебала нито за миг и последвала непокорния си смел съпруг, като се усамотили в усоите на планината. Скоро прииждащите бегълци от цяло Нерокопско и Чеча попаднали сред непристъпните канари и пропасти на негостоприемната природа. В по-далечно време в дебрите на планината се поселили и потомци от няколо фамилии, насилствено прогонени от Велико Търново като съмишленици на Патриарх Евтимий. Те преживели близо двеста години в село Заграде. Били роби на търновски чифликчии като пастири и дървари. Добре опознали планината като сигурно място за живеене – с вековните гори просторните пасища, бистрите извори, разнообразен дивеч, поради което решили да скъсат с робското си положение и избягали в ковачевския балкан, където образували махали: Ливадар, Костадин, Горно ливаде, Долно ливаде, Алъта и Циганчица.
Избягали от робството и жестоките насилия , бегълците станали пленници на нови теглила, а надеждата за оцеляване ту замирала, ту просветвала сред дивата природа с постоянния страх от глад и нищета. Но Гина – тази мургава, пъргава, корава, подвижна и упорита жена ги напътства, окуражава, вдъхва им надежда. Хората все повече разбирали, че тя ненапразно е отхвърлила яшмака и фереджето, че е истинска българка. За пришълците тя е спасителка, боготворели я като икона на светица. Затова нарекли селото - Убежище – Ковачевица.
Укрили се в планината – закрилница, българите се надявали бурята скоро да отмине и да се завърнат в домовете си, но робството се проточило дълго. Ето защо хората с робски труд извоювали от дивите пущинаци мънички парченца земя, подпирани с дувари заради каменистите сипеи. Безплодните нивички раждали само фасул и леща. Завъдили и добитък, особено товарен самарен добитък, без който животът в планината е немислим. И въпреки нечовешките усилия, сизифовия труд за подобряване на бита си, сносен живот в Ковачевица не е имало тогава.
Коренен поврат в живота на новото селище внасят българите, бягащи от Западна Македония. Близо един век по-късно, през втората половина на 18-ти век, нова миграционна вълна се изсипва в южните поробени български земи. Бегълците били подгонени от непрестанните насилия грабежи на турските аги и бейове и техните албански слуги в Тетовско и Костурско.
Из “Балада за каменното село” от Илия Джаров