Раждаш се на едно място, живееш на друго, принадлежиш на трето. Срещаш хора, обикваш, приемаш ги в себе си и ги пускаш. Събираш късчета съдби, пълниш сърцето си и душата ти пътува с тях – това споделя между кориците на първата си книга една талантлива поетеса, родена и отраснала във Велинград, а днес прегърнала света, претегляща думи, образи и чувства на хиляди километри оттук.
Близо 17 години Надежда Тошкова къта спомените си за родния край под южното слънце на Сицилия. Щастливо омъжена, с дъщеря – бъдеща балерина, тя има наглед пълен успех в материалния свят. Доскоро никой обаче не е подозирал скритата страна на нейното ежедневие, часовете на усамотение пред белия лист.
„Пишеше стихове и като ученичка, но един ден тефтерът изчезна”, спомня си майка й Бойка. Тя самата била изненадана, когато при поредното си гостуване у дома Надежда обявила: „Издавам книга в България”.
Редакторите й от „Библиотека България” Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов определят срещата си с младата авторка като щастлива и за двете страни. „Творчеството й носи усещане за цялостност”, казва Спиридонова – „стиховете са подчинени на теми, които в живота вълнуват всеки от нас – любовта, пътят, страховете, доверието, надеждата...”.
Ето как Симеон Аспарухов представи стихосбирката „Голи очи” (с поздравление за заглавието): „Лъжата е причина за разстояния между двама, а от тишината след нея боли. Рамките, в които се наместваме, често раждат страхове от тях и за тях. Свободата е посока и избор пред изправен срещу нас кръстопът. Място, от което може да продължи търсенето на поне една прегръдка. Поне една!”
В столичния клуб „+ това” премиерата на Надежда Тошкова събра верни почитатели на мерената реч. Един от първите автографи, които поетесата написа, бе за учителката й във Велинград Виолета Делиева – „...с благодарност за въвеждането ми с любов в литературата!”.
Лили Тодорова
Да си пожелаем нови щастливи срещи с творчеството на Надежда, а за читателите на „Темпо” ето нейното „програмно” стихотворение:
ВСЕ ОЩЕ СЕ УЧА ДА ПРАВЯ ЛЮБОВ
Все още се уча да правя любов.
Ухажвам срамежливо с лек допир до периферията на душата.
Без да навлизам в нея, само почуквам.
Известявам присъствието си с разкриване на моята.
Почти. Колкото е нужно, за да заинтригувам.
Звъня на звънеца от чувства и се опитвам да изтръгна онази
вълнуваща мелодия, която те кара да трептиш с честотата
на дълго чакано щастие.
Предлагам утоляваща амброзия, която напива от сладост,
сгрява с пълнота, възбужда от удоволствие.
И предизвиква жажда.
По кожата оставям спомени, които настръхват при
всяка нова среща. Не е нужно да докосвам.
Дарявам усещане. Оставям по малко от себе си
всеки път.
Прелитам пътища, създавам кръстопътища,
от необятното давам възможности.
В очакване.
Все още се уча да правя любов.
С думите.
Надежда Тошкова
Любовта е жажда за истина
