Как са създадени езерата и сградите на Клептуза
Публикувано на 08 Jan 2019 10:38
Велинградчани обичат Клептуза, но не всички знаят подробности за историята на създаването на двете езера. Чия е била идеята за езерата и сградите, как е била реализирана, как се е променяла защитената местност Клептуза през годините? За това разказва краеведът Борислав Дивизиев в селищната монография “Чепино - минало и настояще”, издадена през 2007 г. Публикуваме откъс от книгата, за да може преди предстоящото обществено обсъждане на новия идеен проект за Клептуза да си припомним и някои важни факти от историята:
Карстовият извор “Клептуза” е един природен феномен, който допринася изключително много за развитието на курортното дело във Велинград. Той се е превърнал едва ли не в символ на курорта Велинград. “Клептуза” е името на защитена природна местност (обявена за такава със Заповед №407/9 от м. февруари 1966 г. на Комитета на горите и горската промишленост). Защитената местност обхваща площ от 412 ха, разположена между Циганско дере и вододелното било на масива от черен бор над езерото “Клептуза”. Тази защитена местност носи името си от прилежащия към нея карстов извор “Клептуза”.
Изворът има дебит 580/1.180 л/сек. Капитран е. Едната част от водите му се използва за водоснабдяване на града, рибарника и други стопански нужди (като старата валявица - разрушена, а би могло да се остави като атракция). Друга част пълни двете езера на “Клептуза”: горно и долно!
“Клептуза” е най-големият карстов извор в областта и втори в България (след “Девненските извори”). Водите на извора се подхранват от реките в карстовия район - Чукура, Хремщица и Лепеница. Водата е бистра, студена и само при много силни валежи се замътва леко, сравнително твърда, с ниска температура около 8-9 градуса по Целзий. По състав е хидрокарбонатна, калциева, с малка минерализация.
До 1928 г. водите на извора са се изливали свободно в Чепинска река през една ливада до извора. Не са съществували двете сегашни езера.
На брега на избора е съществувал дъсчен навес (салаш), където имало скари (за кебапчета, кюфтета и пържоли) и се е предлагало вино и безалкохолни напитки.
Ето какво пише за това време Никола Хр. Начов, учител, писател и историк в Садовското средно земеделско училище. През 1890 г. с група ученици той посещава Чепино (с маршрут гара Белово, Алабак, Корово, Каменица, Лъджене и Чепино) и публикува книгата си “Из Родопите до Чепино”, където отразява впечатленията си от тази екскурзия.
През 1928 г. той публикума една малка брошура под наслов “Баня-Чепино” (вероятно през този период от 38 г. от публикуването на първата си книга е посетил и престоял известно време в Чепино-Баня). Ето какво пише той в нея за “Клептуза”:
“Водите на Клептуза клокочатъ буйно и бърже се изтичатъ въ Стара река, която лъкатуши подъ него. Той има дебитъ около 1200 л/с и температура 8 градуса. Показва слаба радиоактивностъ около 1.8 по Кюри. Засега водите на Клептуза се използват само за пиене, като с два водопровода се отвежда вода за селищата Баня-Чепино и Лъджене. Останалата вода за пиене в скоро време ще почне да пълни голямото изкуствено езеро-рибарникъ, което Общинският съвет възнамерява да създаде тамъ. Условия за това има. В допълнение на това, на мястото на днешния бюфетъ, скованъ от дървенъ материалъ, ще се издигне голямъ и хубавъ стъкленъ павилионъ - казино, което ще се оглежда в бистрите води на езерото; тамъ посетителите ще правят своите разходки с малки лодки, наподобяващи венецианските гондоли. Така облагороденъ и нареденъ, Клептуза още повече ще стане любимо мято на всички посетители презъ летните горещини на Чепинското корито, като тамъ ще изпитватъ истинско удоволствие и наслада.”
Ето как възниква идеята и реализацията за създаването на изкуственото езеро към извора (историята ми разказа Георги Кр. Котев - пенсионер от кв. Лъджене, син на единия от двамата арендатори на салаша през 1928 г. Кръстьо Котев).
В с. Чепино-Баня години наред е летувал изнестният български скулптор Андрей Николов Староселски (29.04.1878 - 17.12.1959), народен художник. Роден във Враца. Учил скулптура в София (1896-1903) при проф. Б. Шатцк и Ж. Спиридонов и в Париж (1914-1927). Професор по скулптура в София (1910-1914) и (1931-1946). Живял и работил в Италия (1914-1927). Работил мраморни творби (ненадминат майстор на барелефа) и мраморни монументи. Неговото творчество се отличава с нежност на изработката, с чистотата на формите, с емоционално разкриване на образа. Изкуството му завладява със своята човечност, лиризъм и сърдечна откровеност. Оставил ни е много барелефи на български писатели, артисти и общественици (сега поставени в Националната художествена галерия и алеите на Борисовата градина в софия). В 1950 г. става носител на Димитровска награда.
При едно от летуванията си в Чепино-Баня у него се заражда мисълта за построяване на изкуствено езеро с водите на извора, което да стане място за отмора и развлечение на почиващите в Чепино. Тази своя идея споделя с тогавашните арендатори на салаша край езерото: Кръстьо Котев и Георги Гушевилов. Първоначално идеята е приета със скептицизъм и съмнение в нейното реализиране. Същото било и мнението на Общинския съвет и кмета на обшината.
Едва през лятото на 1932 г. арендаторите и кметът на общината (земеделецът Петър Даскалов (м.05.1932-м.05.1934) възприемат идеята на Андрей Николов и с ентусиазъм поемат работата за изграждане на езерото. Със заповед на кмета Даскалов се отпускат от чепинската Общинска гора дъбови колове и борови талпи за изграждане заградните стени на бъдещото езеро. Със същата заповед се мобилизират всички стопани на впрегатен добитък и превозни коли или каруци за направата на 2 или 3 курса инертен материал (пясък, чакъл, камъни, глина и др.) за запълване на вече очертаните контури на езерото. Мобилизацията е приета с удоволствие от населението и в края на лятото езерото е изградено и започва да се пълни с вода от извора. Кметът лично е проверявал за появата на течове сред изградената стена (висока около 2.50 метра и широка около 2 метра). Българите-мохамедани шеговито наричат езерото “гьолът” (диалектна дума на “локва”). В езерото били пуснати лодки, които представлявали един издълбан боров труп (които ни най-малко не наподобявали “венециански гондоли” - както е предполагал в своята книга учителят Никола Начев). С течение на времето лодките в езерото изменят своя вид, форма и размери, за да се стигне до сегашните водни колела, наподобяващи плуващи лебеди, леки коли и т.н. Тази еволюция става в течение на 60 години (1932-2004).
През 1937 г. на мястото на дървения навес е изграден нов, модерен ресторант, който като бяла птица кацва на западния край на езерото. Новата модерна пристройка - ресторант към съществуващия вече е направена през 1965-67 г. По този начин половината от брега на езерото е заета от ресторантски блок. Днес е израдена една ресторантска площадка в средата на езерото. Почти цялото езеро е обградено от постройки (капанчета), където се предлагат скара, безалкохолни напитки, пуканки, лимонада, сладолед и сувенири.
На левия бряг на реката е изграден паркинг за леки коли, заобиколен от заведения за обществено хранене.
За съжаление, цялото това строителство се извършва стихийно, без намесата на архитектурната и техническата служба на Общината и често се получават кичове, които загрозяват панорамата на езерото. След разширяването на първото езеро бе разрушена старата валявица, където чепинското население переше своя постелечен инвентар. Естествено, тази процедура е несъвместима с общия пейзаж на езерото като курортен обект, но тя можеше да бъде запазена (макар и в умален вид) като туристическа атракция, където много от почиващите биха могли да правят снимки за спомен (наместо да се правят такива през уродливи подобия на мечки, елени, камили и др.) А каква атракция би било, ако към падащата вода на мини-валявицата се прибави една малка юзина за производство на ел. ток, подхранваща една арка от разноцветни крушки. Но за всичко трябват идеи и амбиции за тяхното осъществяване.
През 1967 г. бе изградено още едно езеро (долното), но за съжаление то не можа да се развие като туристически обект (може и под сянката на първото езеро, спиращо вниманието на посетителите).
Смело мога да твърдя, че ако не бе изворът “Клептуза” с прилежащия към него туристически комплекс, Велинград би загубил 50% от своята привлекателност. За това говори непрекъснатият поток от почиващи и посетители на обекта през летните горещини, търсещи в този “райски кът” на Велинград прохлада и развлечение.
Борислав Дивизиев, “Чепино - минало и настояще”, 2007 г.
Карстовият извор “Клептуза” е един природен феномен, който допринася изключително много за развитието на курортното дело във Велинград. Той се е превърнал едва ли не в символ на курорта Велинград. “Клептуза” е името на защитена природна местност (обявена за такава със Заповед №407/9 от м. февруари 1966 г. на Комитета на горите и горската промишленост). Защитената местност обхваща площ от 412 ха, разположена между Циганско дере и вододелното било на масива от черен бор над езерото “Клептуза”. Тази защитена местност носи името си от прилежащия към нея карстов извор “Клептуза”.
Изворът има дебит 580/1.180 л/сек. Капитран е. Едната част от водите му се използва за водоснабдяване на града, рибарника и други стопански нужди (като старата валявица - разрушена, а би могло да се остави като атракция). Друга част пълни двете езера на “Клептуза”: горно и долно!
“Клептуза” е най-големият карстов извор в областта и втори в България (след “Девненските извори”). Водите на извора се подхранват от реките в карстовия район - Чукура, Хремщица и Лепеница. Водата е бистра, студена и само при много силни валежи се замътва леко, сравнително твърда, с ниска температура около 8-9 градуса по Целзий. По състав е хидрокарбонатна, калциева, с малка минерализация.
До 1928 г. водите на извора са се изливали свободно в Чепинска река през една ливада до извора. Не са съществували двете сегашни езера.
На брега на избора е съществувал дъсчен навес (салаш), където имало скари (за кебапчета, кюфтета и пържоли) и се е предлагало вино и безалкохолни напитки.
Ето какво пише за това време Никола Хр. Начов, учител, писател и историк в Садовското средно земеделско училище. През 1890 г. с група ученици той посещава Чепино (с маршрут гара Белово, Алабак, Корово, Каменица, Лъджене и Чепино) и публикува книгата си “Из Родопите до Чепино”, където отразява впечатленията си от тази екскурзия.
През 1928 г. той публикума една малка брошура под наслов “Баня-Чепино” (вероятно през този период от 38 г. от публикуването на първата си книга е посетил и престоял известно време в Чепино-Баня). Ето какво пише той в нея за “Клептуза”:
“Водите на Клептуза клокочатъ буйно и бърже се изтичатъ въ Стара река, която лъкатуши подъ него. Той има дебитъ около 1200 л/с и температура 8 градуса. Показва слаба радиоактивностъ около 1.8 по Кюри. Засега водите на Клептуза се използват само за пиене, като с два водопровода се отвежда вода за селищата Баня-Чепино и Лъджене. Останалата вода за пиене в скоро време ще почне да пълни голямото изкуствено езеро-рибарникъ, което Общинският съвет възнамерява да създаде тамъ. Условия за това има. В допълнение на това, на мястото на днешния бюфетъ, скованъ от дървенъ материалъ, ще се издигне голямъ и хубавъ стъкленъ павилионъ - казино, което ще се оглежда в бистрите води на езерото; тамъ посетителите ще правят своите разходки с малки лодки, наподобяващи венецианските гондоли. Така облагороденъ и нареденъ, Клептуза още повече ще стане любимо мято на всички посетители презъ летните горещини на Чепинското корито, като тамъ ще изпитватъ истинско удоволствие и наслада.”
Ето как възниква идеята и реализацията за създаването на изкуственото езеро към извора (историята ми разказа Георги Кр. Котев - пенсионер от кв. Лъджене, син на единия от двамата арендатори на салаша през 1928 г. Кръстьо Котев).
В с. Чепино-Баня години наред е летувал изнестният български скулптор Андрей Николов Староселски (29.04.1878 - 17.12.1959), народен художник. Роден във Враца. Учил скулптура в София (1896-1903) при проф. Б. Шатцк и Ж. Спиридонов и в Париж (1914-1927). Професор по скулптура в София (1910-1914) и (1931-1946). Живял и работил в Италия (1914-1927). Работил мраморни творби (ненадминат майстор на барелефа) и мраморни монументи. Неговото творчество се отличава с нежност на изработката, с чистотата на формите, с емоционално разкриване на образа. Изкуството му завладява със своята човечност, лиризъм и сърдечна откровеност. Оставил ни е много барелефи на български писатели, артисти и общественици (сега поставени в Националната художествена галерия и алеите на Борисовата градина в софия). В 1950 г. става носител на Димитровска награда.
При едно от летуванията си в Чепино-Баня у него се заражда мисълта за построяване на изкуствено езеро с водите на извора, което да стане място за отмора и развлечение на почиващите в Чепино. Тази своя идея споделя с тогавашните арендатори на салаша край езерото: Кръстьо Котев и Георги Гушевилов. Първоначално идеята е приета със скептицизъм и съмнение в нейното реализиране. Същото било и мнението на Общинския съвет и кмета на обшината.
Едва през лятото на 1932 г. арендаторите и кметът на общината (земеделецът Петър Даскалов (м.05.1932-м.05.1934) възприемат идеята на Андрей Николов и с ентусиазъм поемат работата за изграждане на езерото. Със заповед на кмета Даскалов се отпускат от чепинската Общинска гора дъбови колове и борови талпи за изграждане заградните стени на бъдещото езеро. Със същата заповед се мобилизират всички стопани на впрегатен добитък и превозни коли или каруци за направата на 2 или 3 курса инертен материал (пясък, чакъл, камъни, глина и др.) за запълване на вече очертаните контури на езерото. Мобилизацията е приета с удоволствие от населението и в края на лятото езерото е изградено и започва да се пълни с вода от извора. Кметът лично е проверявал за появата на течове сред изградената стена (висока около 2.50 метра и широка около 2 метра). Българите-мохамедани шеговито наричат езерото “гьолът” (диалектна дума на “локва”). В езерото били пуснати лодки, които представлявали един издълбан боров труп (които ни най-малко не наподобявали “венециански гондоли” - както е предполагал в своята книга учителят Никола Начев). С течение на времето лодките в езерото изменят своя вид, форма и размери, за да се стигне до сегашните водни колела, наподобяващи плуващи лебеди, леки коли и т.н. Тази еволюция става в течение на 60 години (1932-2004).
През 1937 г. на мястото на дървения навес е изграден нов, модерен ресторант, който като бяла птица кацва на западния край на езерото. Новата модерна пристройка - ресторант към съществуващия вече е направена през 1965-67 г. По този начин половината от брега на езерото е заета от ресторантски блок. Днес е израдена една ресторантска площадка в средата на езерото. Почти цялото езеро е обградено от постройки (капанчета), където се предлагат скара, безалкохолни напитки, пуканки, лимонада, сладолед и сувенири.
На левия бряг на реката е изграден паркинг за леки коли, заобиколен от заведения за обществено хранене.
За съжаление, цялото това строителство се извършва стихийно, без намесата на архитектурната и техническата служба на Общината и често се получават кичове, които загрозяват панорамата на езерото. След разширяването на първото езеро бе разрушена старата валявица, където чепинското население переше своя постелечен инвентар. Естествено, тази процедура е несъвместима с общия пейзаж на езерото като курортен обект, но тя можеше да бъде запазена (макар и в умален вид) като туристическа атракция, където много от почиващите биха могли да правят снимки за спомен (наместо да се правят такива през уродливи подобия на мечки, елени, камили и др.) А каква атракция би било, ако към падащата вода на мини-валявицата се прибави една малка юзина за производство на ел. ток, подхранваща една арка от разноцветни крушки. Но за всичко трябват идеи и амбиции за тяхното осъществяване.
През 1967 г. бе изградено още едно езеро (долното), но за съжаление то не можа да се развие като туристически обект (може и под сянката на първото езеро, спиращо вниманието на посетителите).
Смело мога да твърдя, че ако не бе изворът “Клептуза” с прилежащия към него туристически комплекс, Велинград би загубил 50% от своята привлекателност. За това говори непрекъснатият поток от почиващи и посетители на обекта през летните горещини, търсещи в този “райски кът” на Велинград прохлада и развлечение.
Борислав Дивизиев, “Чепино - минало и настояще”, 2007 г.
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023