На 31 юли се навършват 100 години от смъртта на полковник Атанас Петков Зидаров. Кой е полковник Атанас Петков Зидаров? – Това е единственият човек не само от Велинград, но и от цялото Чепинско корито, който е пряк участник в събитията от 6 септември 1885г. в Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Той е човекът, който успява да овладее артилерийската батарея, разположена на моста на р. Марица и спряла четата на Продан Тишков-Чардафон от Голямо Конаре в придвижването й към сградата на Генерал Губернаторството в Пловдив. С успешното овладяване на батареята и присъединяването на личния й състав към участниците в Съединението се постига безкръвното обединяване на разпокъсаните български земи от Берлинския договор.
Атанас Петков Зидаров е роден в днешния гр. Чирпан на 03.01.1858г. в будно дюлгерско семейство. Завършва класното училище в родния си град и пети клас в Пловдив. След Освобождението ни от османско робство през 1878г. той влиза в състава на създаващата се тогава българска армия като „волнонаемен“ в команда на волно-определящите се. Като такъв постъпва юнкер в откритото тогава Юнкерско училище на Негово величество княз Александър Батенберг в София. Завършва успешно училището през 1879г. и с “Приказъ по военному управление Болгарии № 40/10.05.1879г.” на генерал-адютанта княз Дондуков-Корсаков е произведен в чин подпоручик.(В Приказъ е записан с името Тане Петков) Разпределен е в Източно Румелийската милиция и жандармерия и е в 2-ра Пловдивска дружина под командването на майор Даниел Николаев. В Дружината е командир на рота. На 09.07.1881г. е произведен в чин поручик. След обявяването на Съединението на 6 септември със Заповед № 1 по „Народната войска на Южна България относно мерките за мобилизация и защита на Съединението“ той остава в състава на 2-ра Пловдивска дружина. Със заповед на княз Александър Батенберг от 09.09.1885г. е повишен в чин капитан. Като капитан от 2-ра Пловдивска дружина участва в Сръбско-Българската война от 1885г. - 2-ра Пловдивска дружина участва в превземането на гр. Пирот. След приключването на войната е назначен за I-ви Пловдивски окръжен воински началник. За участието му в Сръбско-Българската война е награден с княжески военен орден „За храброст“-IV степен и Сребърен медал за войната от 1885г. Произведен е в чин майор на 17 април 1887г., в чин подполковник е произведен на 01.01.1892г., а в чин полковник на 28.07.1913г.
По време на извършване на Съединението на 6 септември 1885г. по спомените на Иван Андонов – секретар на БТЦРК в Пловдив, става блокиране на превземането на сградата на Генерал Губернатора. На 5 септември правителството на Източна Румелия разполага на моста на р. Марица артилерийска батарея, която да не допусне въстаници да се придвижат към Генерал Губернаторството. През нощта на 6 септември четата на Чардафон спира пред моста и не смее да се придвижи напред. Тогава майор Даниел Николаев нарежда на поручик Зидаров да овладее батареята с отделение от ротата си и пропусне четата на Чардафон. В изпълнение на заповедта поручик Зидаров вдига цялата си рота и овладява батареята, като привлича целия й личен състав на страната на Съединението. С мощни възгласи „Долу Източна Румелия“, “Да живее България“, „Да живее княз Александър“, „Напред“ и „Ура“ ротата му осигурява настъплението на четата на Чардофон, като се присъединява и към нея. С тази си акция поручик Зидаров осигурява безкръвния успех на Съединението.
В армията полк. Атанас Зидаров е служил като командир на рота във 2-ра дружина на Пловдивската милиция. След Сръбско-българската война е I-ви Пловдивски окръжен воински началник. След това е работил в Министерството на войната в София.От там е изпратен за командир на 4-та дружина в 10-ти Родопски пехотен полк, като през 1889г е награден с княжески български орден „Св. Александър“-V степен. Към м. март 1891г. е командир на 2-ра дружина в 22-ри пехотен тракийски полк. (22-ри пехотен тракийски полк е образуван от две дружини на 10-ти Родопски пехотен полк – 3-та и 4-та дружини. 4-та дружина е преименувана на 2-ра дружина.) От 0З.10.1891г. до 04.11.1891г. е временно командир на 22-ри пехотен тракийски полк. Към 01.01.1892г. той е вече командир на 20-ти резервен полк. (Резервите полкове са 24 на брой и са образувани през 1891г., а са закрити през 1895г.) Полк. Атанас Зидаров се уволнява от армията на 04 юни 1893г. с чин подполковник.
При подготовката за Балканската война той е мобилизиран и назначен за „етапен комендант“ на Пещерското етапно комендантство. Задачата на комендантството е да осигури охраната на гр. Пещера и да извършва охраната на пленени противникови войници. На тази длъжност е до 16.12.1912г. От гр. Пещера е изпратен да организира етапно коменданство в гр. Казъл Агач (днешен гр. Елхово), като на 20.12.1912г. го сформира. На 03.01.1913г. е освободен от тази длъжност и назначен за началник продоволствен магазин (продоволствен склад) на гара Павликой (Павлово). Началник на магазина е до 05.05.1913г. За участието му във войната с Турция е награден със Заповед № 125§1 от 10.08.1913г. на Негово Величество Царя – главнокомандващ с Народен орден за военна заслуга IV-та степен на военна лента като етапен комендант на гр. Пещера. Произведен е в чин „полковник“ на 28.07.1913г.
В Първата световна война полк. Атанас Зидаров участва като офицер от Главното интендантство на войската и е на разпореждане на Щаба на действащата армия. От 23.04.1917г. до 03.12.1917г. е началник интендант на Пожаревския резервен магазин.
Още с поемането командването на 4-та дружина на 10 пехотен Родопски полк (по-късно 2-ра дружина на 22-ри пехотен Тракийски полк) през 1890г. той се запознава и обиква с. Лъджене. Налагало му се е да остава често в с. Лъджене, защото от неговата дружина е пограничната рота осигуряваща охраната на границата ни с Турция по линията Кара тепе – Пашово - Юндола – Куртово. Този участък от границата тогава е обхващал частта от областта Бабяк, попадаща в Източна Румелия на север от вододела на р. Абланица с р. Места. Областта Бабяк е била колибарски район с разпръснати на голяма територия колиби, жителите, на която са били българомохамедани. Те не са се водили на отчет нито в Турската империя, нито в Източна Румелия и не са плащали данъци на никого. Били са свърталище на контрабандисти на тютюн и барут и място, където е укриван дребен добитък от данъчните власти на двете държави. Тук са се укривали и дезертьорите от двете армии. В тази област са съществували и много разбойнически чети, които са нападали пограничните и митническите постове и са убивали и ограбвали пътниците по пътя с. Лъджене – Юндола – с. Якоруда – гр. Разлог независимо от тяхното вероизповедание. Тези разбойнически чети са подстрекавани в дейността си от командира на Турския пограничен отряд на Куртово – Хаджи Осман Ефенди. Стига се до там, че тези разбойнически чети поставят под свой контрол всички колибаци на българска територия включително и с. Флорово (днешното с. Цветино). През 1889г. се водят преговори между Зидаров - Околийския началник на околия Пещера и Хусю Потурнаков - помощникът на Лъдженския кмет с представители на бандите. Те са пресрещнати в дол под с. Пашови и им е казано, че те са независими и че ако отидат в Пащово, срещу тях ще бъде употребено оръжие. Преговорите се провалят. През 1890г. е нападнат граничният и митнически пост на Юндола и съставът му е принуден да го напусне. Положението става нетърпимо след като завладяват с. Флорово. Така през 1891г. се стига до намеса и на армията за овладяване на положението. 22-ри пехотен Тракийски полк е изведен на лагер край с. Лъджене на учебни стрелби. Началник на лагера е майор Атанас Зидаров. През пролетта на 1891г. се водят отново преговори за мирно решаване на проблема. В преговорите участват Окръжния началник на Татар Пазарджик Илия Симеонов, от войската майор Атанасов и Хусю Потурнаков – помощник на Лъдженския кмет и представители на разбойниците от областта. Преговорите са неуспешни. Хусю Потурнаков ги предупреждава, че сега ще се намеси войската и няма да е като през 1889г. Така и става. Дружините на 22-ри пехотен полк навлизат в завзетата от разбойниците област и след редица сражения с тях ги прогонват на турска територия. Жертви са дадени само от разбойниците. От войската жертви няма. След като в тези сражения загива и водачът на разбойниците, обстановката в района се успокоява и бандите се изнасят окончателно на турска територия.
Направен е опит да се представи пред турското правителство, че войската ни е влезнала на турска територия. Но при срещата на Разложкия каймаканин с командира на полка и Окръжния управител на Татар Пазарджик се стига до становище, че границата не е нарушена. Назначава се от Турското правителство смесена българо-турска комисия, която да провери още веднъж установената с Берлинския договор гранична линия. От българска страна в комисията участват подполковник Рачо Петров и майор Илиев. При обхода на граничната зона от комисията се потвърждава, че от българска страна няма навлизане на войската на турска територия. С това е решен спорът между Княжество България и Турция в наша полза. (Комисията е назначена от Турското правителство, тъй като по това време Княжество България е васално на турския султан.) Прякото и косвено участие на полк. Ат. Зидаров в ликвидирането на бандитските формирования на днешната територия на община Велинград е една от големите му заслуги към днешния Велинград и България.
Полковник Атанас Зидаров се установява със семейството си в с. Лъджене (днешния кв. Лъджене на гр. Велинград) още през 1890 или 1891г., като си построява къща. Семейството му е три членно – съпругата му Мария и дъщеря му, която също се казва Мария. Съпругата му е от заможен възрожденски карловски род и според запазени спомени от наследниците му е братовчедка на майката на Васил Левски – Гина Кунчева. За времето си, когато се заселват в с. Лъджене, те са най-образованите в Чепинско. Жена му е учителка. Носители са на модерната за времето си европейска култура. Съпругата му е първата жена в района, която ходи с коса сресана на кок и без забрадка в селото.
Къщата му се е намирала на кръстовището на сегашните ул. „Отец Паисий“ и ул. „Оборище“ срещу къщата на войводата Иван Ботушанов. Представляваше едноетажна масивна сграда с модерна архитектура. Къщата беше с параден вход, до който се стигаше по широки каменни стълби от югоизточната страна на сградата. От западната страна имаше неофициален вход. От входа се влизаше в коридор от дясната страна, на който беше приемният кабинет на Зидаров (отделен от жилищната част), а от лявата страна на коридора през отделна врата се влизаше в жилищната част. В парцела в югозападният му ъгъл имаше лятна кухня със столова. С такава вътрешна архитектура дори и днес трудно ще се намери такава сграда в града ни. Тя съществува и сега, като е пристроена и надстроена от зъболекаря д-р Тодор Стоев Масларов – съпруг на внучката му Маргарита.
Диагонално на къщата му, от другата страна на ул. „Отец Паисий“, в парцел с площ по-голям от 5,5 дка, построява модерен, с европейска архитектура двуетажен хотел с 20 стаи със застроена площ от 250 м2 , както и отделно от него кафе-ресторант със застроена площ от 70 м2 . Край него в парцела той оформя парк от борови дръвчета. Прекарва до хотела и минерална вода, като прави чешми с минерална вода в парка и баня в мазето на хотела. Хотелът и кафе-ресторантът са построени през 1892-1893г. В пътеписа си „В недрата на Родопите“ народният поет Иван Вазов при посещението си в с. Лъджене през м. юни 1892г. пише: „Един голям хотел, на който само скелетът още съществува, е заложен на полянката до женската баня. Лъджане ще има бъдеще“. Този хотел е хотелът на полк. Атанас Зидаров, известен като „Хотел Зидаров“. Това е най-модерният хотел в Чепинската котловина за времето си. С него той поставя началото на модерното курортно дело в района и е първообраза на СПА хотелите в града. В този хотел отсяда княз Фердинанд със съпругата си княгиня Мария Луиза през 1898г., когато идва в с. Лъджене. За това посещение полк. Зидаров се приготовлява от рано. Със съпругата си отиват във Виена и от там купуват сребърен сервиз за посрещането на княжевската двойка. За съжаление хотелът изгаря през 1904 година. След пожара Зидаров продава 3,5 дка от парцела си на дядо Вачо Дервишев. Останалата част от имота си продава на Районното ревирно лесничейство, където е построена сградата му (сегашната административна сграда на ДГС „Алабак“). Дядо Вачо върху оцелелите основи на хотела построява хотел на 2 етажа, приличащ на „Хотел Зидаров“. През 1956г. хотелът на дядо Вачо е предоставен за сграда на РУ на милицията в града. Тогава минералната вода беше изведена в чешма, намираща се от дясно на порталния вход в парцела. Чешмата просъществува до 1988г., когато при направата на новия централен площад на града бяха прекъснати водопроводите за минерална вода, идващи откъм Вельова баня. Сега от някогашната хотелска перла е останала една запустяла сграда, оградата на хотела от към страната на ул. „Отец Паисий“ и двайсетина 130 годишни бора в двора.
Полк. Атанас Зидаров е инициатор за учредяването на първото читалище в Чепинската котловина и първи негов председател. Това е читалище „Чепино“, което по-късно се преименува на Народно читалище „Отец Паисий“. Учредителният протокол на Читалище „Чепино“ е от 14.11.1893г. За председател на читалището е избран Атанас Зидаров, подпредседател е Стойо Докумов, деловодител е Филип Главеев, пом. деловодител е Илчо Хрисчов, касиер е Тодор Шуманов, библиотекар е Иван Д. Ушев и пом. библиотекар Стойо Янакиев Масларов. Членове на читалището са А. Д. Петричев, Георги Илинов, Ив. П. Николов, Г. М. Иванов, Ан. П. Чорбов, Георги Благов, Ст. Попов, С. Молхов, Бох. Молхов, М. Синапов, Али Ефенди, Ст. А. С. Зогов, Р. С. Горанчев, Хр. Тупчев (околийски фелдшер). През 1894г. броя на членовете му е вече 53, като от с. Лъджене членовете са 23, от с. Каменица членовете са 10, от с. Баня Чепино са 9, от с. Ракитово са 9 и от с. Костандово са 2 членаву. От състава на членовете му се вижда, че то е читалище на населението от цялото Чепинското корито. Пак той предоставя безвъзмездно на Читалището да ползва стая от хотела му, а кафе-ресторанта се превръща в читалня на Читалището на периодичните издания – вестници и списания. Това продължава до изгарянето на хотела му през 1904г. Читалището е било на специално наблюдение от Иван Вазов, докато е бил министър на народното просвещение. Информацията за читалището дължим на Мойсей Праматаров, който описва историята му в „Читалище „Отец Паисий“ – гр. Велинград (1893-1950г.)“.
Един от инициаторите за изготвянето на първия регулационен план на с. Лъджене е пак Атанас Зидаров. За намирането на инженер, който да изготви плана, той се обърнал за съдействие към своя съвипускник от пловдивския гарнизон майор Ганю Атанасов. Молбата му е била изпълнена. Инженер Емануил Лупос, чех, преселил се в Пловдив, приел да състави искания план. За целта той дошъл през есента на 1893г. в с. Лъджене да се запознае с обекта и да се уточнят подробностите. Уговорено било планът да се изработи в срок от една година срещу 6000 лв. Планът бил изготвен в договорения срок – 1894г. Този регулационен план предопределил развитието му като модерно и благоустроено село, единствено с план. Такъв нямали много и то големи градове в страната. В окръга само окръжния град Пазарджик имал такъв план съставен през 1893 година.
По инициатива на Атанас Зидаров е основана и първата ловна дружинка през 1898г. в Чепинската котловина. Той е и първия неин председател.
Активна обществена дейност развива и съпругата му Мария Зидарова. Тя е инициатор и организатор за създаването на Женското дружество през 1906г. и дългогодишен и несменяем негов председател. Женското дружество се занимава с проблемите на жените и децата. То организира дарителски кампании за набавяне на дрехи и учебни помагала за децата на бедните семейства. Организира и летни лагери за почивка на тези деца в края на лятото на територията на Хасковската популярна банка.
Като председател на Женското дружество Мария Зидарова заедно с Елена Кантарджиева от дружеството подкрепят идеята представена от Анна Праматарова през 1931г. за създаване на детска градина за предучилищно възпитание на децата преди още тази идея да е реализирана на друго место в България и да е приет закон за детските градини. Така през 1931г. се създава първата детска градина в с. Лъджене. По предложение на председателката на Женското дружество то взема решение за създаването на първата детска градина, като посещението на децата в нея е безплатно, а обзавеждането на градината е направено със средства на Женското дружество. Първата година детската градина се помещава в стая в къщата на свещеник Георги Баев. На следващата 1932 година тя се премества в салона на втория етаж на несъществуващата сега сграда в двора на Лъдженската църква. Децата били вече 70, на различна възраст. За да се справят с толкова много деца, се организират две групи - по една преди обяд и една след обяд. Първите учителки в тази детска градина са Анна Праматарова и Славка Теофилова. Законътза детските градини в България се приема през 1934г.
На Мария Зидарова населението й е казвало „Зидарка“. Това име дадено й от населението отразява най-пълно нейната същност и дейност. През целият си живот тя и съпруга и са „зидали“ неуморно изграждането на възкръсналата нова България, която да отговаря на изискванията на европейската култура.
Полковник Атанас Зидаров умира на 31 юли 1919г. Усещайки наближаването на края си, той събира ближните си читалищни люде и им изповядва: „Краят ми е дошъл, направих каквото можах за читалището и селото, пък и за Родината, но последното ми желание е да ми сторите що-годе погребение, като не забравите да сложите на гроба ми книга и ордена „За храброст““. Съпругата му Мария Зидарова умира през 1959г. Дъщеря му Мария Дончева умира през 1966г. Зет му Цанко Дончев умира през 1938г. Внук му Стефан Цанков Дончев е аптекар и умира през 1958г. Другият му внук Атанас Цанков Дончев е адвокат и умира 2002г. Внучката му Маргарита Цанкова Дончева-Масларова е учителка и умира през 1994г.
Това е жизнения път на семейство Мария и Атанас Зидарови – отдадени безкрайно на обединението на Родината и на народа си. И както при нас в България често се случва за отдалите се на Родината и народа си, днес никой не знае къде е гробът на Мария и Атанас Зидарови. Знае се само, че са погребани в старите Лъдженски гробища.
Редно ще бъде в памет на направеното от полковник Атанас Петков Зидаров за България и Велинград да кръстим на негово име поне една улица в града ни. Заслужава го! Не съм първият, който излиза с такова предложение. Дано да съм последният, предлагащ по този начин да отдадем почитта си към полковник Атанас Петков Зидаров.
Настоящият обзор съм направил на основата на предоставени ми писмени материали от Дирекция „Централен държавен военноисторически архив“ – Велико Търново на Държавна Агенция „Архиви“, публикувани материали във в. „Чепинец“ и в. „Темпо“, в списание „Читалище“ и спомени на техни наследници и близки. Снимката е на Мария и полк. Атанас Зидарови от 1915 година.
Мрамор Полежански