С четите на Михаил Чеков и Стоян Мълчанков през 1903 г.
Публикувано на 30 Jul 2019 08:53
В Македонското освободително движение аз се намесих през 1899 г., след свършване на педагогическото училище в гр. Лом и заемане на учителско място в с. Каменица (Чепинско, Пещерска околия). По това време цялото ни семейство беше напуснало родното село Елшица, Разложко и се бе установило в с. Чепино на постоянно местожителство.
През този период Македонското освободително движение се бе разраснало и вътре в страната, и вън от нея. Македонската земя бе покрита от мрежа с революционни комитети, благодарение на нейните предани синове като Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Яне Сандански, Христо Чернопеев и цяла плеада от големи и малки, известни и неизвестни труженици, които бродеха нощем по „пътища незнайни“, а „ден денуваха в кътища потайни“.
Движението за македонското освобождение бе близко до сърцето и на гражданите на свободна България. Името на Македония беше в устата на всички: на граждани и селяни, на прости и учени, поети и писатели. Вазов пееше: „Не даваме я земята наша“, а Михайловски стана председател на Върховния македоно-одрински революционен комитет в България, която също бе покрита с македоно-одрински освободителни дружества, дело на родолюбиви учители (Филип Ил. Главеев, Димитър Ив. Масларов, Иван Д. Ушев и др.) Аз се включих в дружеството и бях натоварен със секретарска длъжност.
Дружеството бе събрало под знамето си почти цялата македонска емиграция, избягала от зулумите на турските власти в Разлог и Неврокопско и настанена в Чепинската долина. Седалището му беше в с. Лъджене.
То устремно вършеше своето дело. Държеше будно съзнанието на членовете си и ги готвеше за великия час на разплатата с душителите на свободния живот. Но революция с декламация, с празни ръце и открити гърди не става. Тя изисква освен готовността да се залагат глави и оръжие и бойни припаси, с които ще нападаме и ще се браним от врага. От тук идва и нуждата от средства, с които става доставката им. Това е другата съществена работа на всяка революционна организация. Източници са нужни. От членските вноски тая жизнена потребност не можеше да бъде задоволена. Дружеството прибягваше до даване представления, вечеринки и други забави. Представяни са пиесите „Иванко“ от Друмев, „Хъшове“ от Вазов и много други в училищната сграда на с. Каменица.
Трети източник бяха доброволните пожертвувания, към които, нека го признаем откровено, в нашето общество няма изработен навик и затова бяха редки и незначителни. В тая насока дружеството усвои практика, която даваше по-добри резултати. Вместо да чака планината да дойде при него, то отиваше при нея и ако сами хората не се сещат да внесат пожертвувания в касата, дружеството ги намираше, убеждаваше ги в потребността от жертви, с които да се изгради едно свещено дело – освобождението на поробената страна зад Рила и Родопите.
Към македонските търговци, които минаваха границата и продаваха в България разни стоки, към македонските занаятчии – дюлгери, бозаджии и др., които през лятото упражняваха занаята си в свободната част на отечеството и в края на сезона се прибираха по родните си места, дружеството предявяваше нещо като облог в размери според възможностите на всекиго.
Тока дружеството прибираше годишно не по-малко от сто турски лири – приход, който за онова време беше значителна сума. Приходът се изпращаше в касата на Върховния македоно-одрински комитет в София за закупуване на оръжие за вътрешната организация. Получаваните оръжия и припаси се складираха в една стая в Лъджене, в хана на Масларови или къщата на Филип Главеев в с. Чепино. Оттук оръжията се пренасяха по тайни канали за Разлог и Неврокоп.
Дружеството и само събираше стари оръжия, каквито му попадаха на ръка: кримки, мартини, бердани. По едно време се наложи нуждата да приготовляваме и бомби, като пълнихме железни сфери с взрив от захар и бертолетова сол и зареждахме капсули – работа доста опасна, особено за неопитни като нас.- за „арсенал“ ни служеше една от стаите над хлебопекарницата в сградата на хана, който не съществува вече.
Най-после дойде очакваният сублимен момент. На 20 юлий 1903 г. (2 август по нов стил) знамето на освободителната борба се вдигна. Робът се изправи в целия си ръст и заяви за своето право на свободен живот с пушка в ръка. Въстанието пламна! То се разгоря най-напред в Битолския революционен окръг, който разви енергия, която учуди света.
В Среския революционен окръг борбата се вдигна на 14 септември. Докато битолчани мъжествено се бореха с многобройния нападател, серчани събираха сили да се хвърлят в неравната борба на определения ден. В нашия край – Чепино – дойдоха войводите Михаил Чеков, Стоян Мълчанков, Тешовалията, Кърчовски да събират четници. На техния зов се стекоха 100 души, готови да ги последват и да изпълнят патриотичния си дълг. Сборният пункт беше една красива горска поляна в местността „Белите брегове“, близо до границата, която минавахме по билото на планината. Тук получихме въоръжението си: пушка с по 150 патрона и по две сферични бомби.
Разделихме се на четири чети, на всеки воевода по една чета. Четите на Чеков и Мълчанков трябваше да се движат заедно. В тях влизаха, доколкото помня, следните четници: Филип Ил. Главеев от с. Якоруда (Разложко), учител, Моисей Праматаров от с. Елешница (Разложко), Димитър Кръстин, учител от с. Скребатно (Гоце Делчевско), Иван Илиев Праматарски, учител от с. Скребатно, Ангел Грозданов, учител в софийските села от Гоце Делчевско, както и следните лица: Стоимен Атанасов Денизов, Иван Тодоров Пенкин, Владимир Стоянов, Илия Дим. Червенков, Христо Драганин, Ангел Ат. Велчев, Димитър Грозев, Костадин Атанасов Мешков, Димитър Цекланин и Симо Ст. Кукудев – всички от с. Осиково, Гоце Делчевско, Иван Пратулов, Стоимен Чолев, Димитър Бараков, Костадин Велев, Костадин Батачки – всички от с. Скребатно, Иван Клечеров, Иван Мавриков, Петър Гаджов от с. Обидим, Гоце Делчевско и Георги Костадинов Денизов от с. Осиково и др., чиито имена не мога да си спомням.
Командир на българските гранични войски беше капитан Комсиев, много добре разположен към македонското освободително дело. Той бе готов да подпомогне четите с всичко, което му бе възможно. Даже извика фотограф, който направи снимка на четите, когато да заминат.
Към 15 август четите бяха готови за поход. Една нощ с благословията и помощта на българските граничари, четите напуснаха България, преминаха границата и се озоваха в Македония…
Дойде и реченият ден да се развее знамето на борбата. Четите на М. Чеков, Ст. Мълчанков, Н. Груйчин и Ив. Даскалов имаха следните задачи: 1. Да нападнат и разбият гарнизона в с. Обидим., 2. Да скъсат телеграфните съобщения между Неврокоп и Разлог и 3. Да завардят шосето в полите на Пирин и да попречат на турската власт в гр. Неврокоп да изпраща подкрепления за Разлог.
Нападението се организира така. Груйчин със свои четници и местни хора още на 13 вечерта влезе в селото, за да разучи как да се подхване нападението. Четите на 14 вечерта окръжиха селото и очакваха уречения знак. Към полунощ изгърмя бомбата, хвърлена в казарменото помещение. Това бе знакът за борбата, която трая до разгромяването на гарнизона. Сутринта селото осъмна без гарнизон.
След успешното завършване на тая задача четите се оттеглиха в местността „Арами бунар“, през която минаваше шосето от гр. Неврокоп за гр. Разлог. Там на един рид, прекосяван от шосето, заехме позиции и зачакахме. Ето че се зададе аскер, неподозиращ опасността, която го дебнеше. Изчакахме го да влезе в огневата линия и открихме стрелбата. Изненадата от засадата го смути, пръсна се из гората, като подплашено ято птици. Побегна обратно към Неврокоп, но и из гърба го посрещна огън. В паниката от капана, в който попадна, аскерът изостави в ръцете ни целия си обоз от няколко коня, натоварени с храна, муниции и дрехи и благодарение на гората и много насечената местност, можа да се избави с бягство.
Така тази пътна артерия през полите на Пирина тоя ден бе затворена за аскера, който се движеше за Разлог, но поради несъобразителнсост остана отворен пътят по река Места – Къз дървена „Момин проход“. По тоя канал потекоха войски и на другия ден предадоха на пожар селата Обидим и Кремен и ги обърнаха на печални пепелища.
Населението на двете опожарени села се изтегли в пазвите на Пирин планина, която не веднъж е била негова надеждна спасителка. Оттам то с тъга гледаше как всичко, което през живота си с мъка е творило, се обръщаше в нищо, в дим и пепел и се питаше: „Сега къде?“ и, без да се предаде на отчаяние, то погледна с надежда на север и си отговори: „Там, там, в свободната страна, при нашите братя!“
И по Пирина потеглиха мъже и жени с деца, старци и баби, младежи и девойки с коне, мулета и магарета, натоварени с най-необходимите неща, а някои подкараха и овцете си. Проточи се дълга върволица от хора и животни по високите плещи на планината. Наложи се бежанците да бъдат охранявани от четите, като една от тях зае положението на авангард, а другата като ариегард.
От Пирин слязохме в Разложката котловина между с. Добринище и Банско. Сведенията ни гласяха, че има аскерски постове. Изискваше се голяма тишина, предпазливост и ред при преминаването между двата поста. Още при слизането от планината бяха направени нужните предупреждения на хората.
За зла врага, в момента, когато се изискваше най-голяма тишина, едно от магаретата ревна. Отгласиха му и другите. Тоя магарешки концерт бе усетен от постовете, които откриха стрелба. Със стрелба отговориха и четите. Деца и жени се разплакаха, разтичаха се безредно в тъмнината, майки загубиха децата си. Не по-малко от два часа трябваше да изтекат, докато настъпи успокоение в масата и се тури ред в движението. Сутринта ни поздрави в недрата на Рила, насочени към Рилския манастир. Оставаше да се победи последното препятствие – границата. Тук влезнаха в ролята си четите, които с натиска си над турските граничари, отвориха пътя за свободното преминаване на бежанците в свободна България. Най-после бежанците, прокудени от бащините си огнища, намериха сигурно прибежище в Рилския манастир, откъдето отпосле се пръснаха по разни селища. Една голяма част от тях се настани в Чепинската котловина.
Аз и моят приятел Филип Главеев напуснахме четническия живот, когато стигнахме в Рилския манастир. Илинденската епопея – тоя поразителен, кървав устрем към свобода на поробения народ – бе на свършване. Простихме се с четниците и воеводите си и тръгнахме през Самоков и Костенец за Лъджене.
След неуспешния край на Илинденското въстание вълни от бежанци бяха изхвърлени в България, както и в нашия кът Чепино. Това ни наложи ново задължение. Тоя свят, оставил в Македония дом и имот, трябваше да живее, да се храни, да се облича и да намери подслон. Задачата не бе лесна. Но за честта на народа ни, тоя свят от родни братя намери отворени обятия, развързани кесии, открити хамбари и домове. Потекоха помощи и от чужбина. Пък и самите бежанци скоро се ориентираха и приспособиха към новия живот. Предприемчивостта е характерна черта на нашия народ.
Материала по спомени на Мойсей Праматаров подготви Анета Шопова
Иван Масларов, Филип Главеев и Моисей Праматаров преди заминаването за Разлог за участие в Илинденското въстание. Снимката е правена пред Кремъчна баня в с. Лъджене и е от фонда на Исторически музей - Велинград.
През този период Македонското освободително движение се бе разраснало и вътре в страната, и вън от нея. Македонската земя бе покрита от мрежа с революционни комитети, благодарение на нейните предани синове като Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Яне Сандански, Христо Чернопеев и цяла плеада от големи и малки, известни и неизвестни труженици, които бродеха нощем по „пътища незнайни“, а „ден денуваха в кътища потайни“.
Движението за македонското освобождение бе близко до сърцето и на гражданите на свободна България. Името на Македония беше в устата на всички: на граждани и селяни, на прости и учени, поети и писатели. Вазов пееше: „Не даваме я земята наша“, а Михайловски стана председател на Върховния македоно-одрински революционен комитет в България, която също бе покрита с македоно-одрински освободителни дружества, дело на родолюбиви учители (Филип Ил. Главеев, Димитър Ив. Масларов, Иван Д. Ушев и др.) Аз се включих в дружеството и бях натоварен със секретарска длъжност.
Дружеството бе събрало под знамето си почти цялата македонска емиграция, избягала от зулумите на турските власти в Разлог и Неврокопско и настанена в Чепинската долина. Седалището му беше в с. Лъджене.
То устремно вършеше своето дело. Държеше будно съзнанието на членовете си и ги готвеше за великия час на разплатата с душителите на свободния живот. Но революция с декламация, с празни ръце и открити гърди не става. Тя изисква освен готовността да се залагат глави и оръжие и бойни припаси, с които ще нападаме и ще се браним от врага. От тук идва и нуждата от средства, с които става доставката им. Това е другата съществена работа на всяка революционна организация. Източници са нужни. От членските вноски тая жизнена потребност не можеше да бъде задоволена. Дружеството прибягваше до даване представления, вечеринки и други забави. Представяни са пиесите „Иванко“ от Друмев, „Хъшове“ от Вазов и много други в училищната сграда на с. Каменица.
Трети източник бяха доброволните пожертвувания, към които, нека го признаем откровено, в нашето общество няма изработен навик и затова бяха редки и незначителни. В тая насока дружеството усвои практика, която даваше по-добри резултати. Вместо да чака планината да дойде при него, то отиваше при нея и ако сами хората не се сещат да внесат пожертвувания в касата, дружеството ги намираше, убеждаваше ги в потребността от жертви, с които да се изгради едно свещено дело – освобождението на поробената страна зад Рила и Родопите.
Към македонските търговци, които минаваха границата и продаваха в България разни стоки, към македонските занаятчии – дюлгери, бозаджии и др., които през лятото упражняваха занаята си в свободната част на отечеството и в края на сезона се прибираха по родните си места, дружеството предявяваше нещо като облог в размери според възможностите на всекиго.
Тока дружеството прибираше годишно не по-малко от сто турски лири – приход, който за онова време беше значителна сума. Приходът се изпращаше в касата на Върховния македоно-одрински комитет в София за закупуване на оръжие за вътрешната организация. Получаваните оръжия и припаси се складираха в една стая в Лъджене, в хана на Масларови или къщата на Филип Главеев в с. Чепино. Оттук оръжията се пренасяха по тайни канали за Разлог и Неврокоп.
Дружеството и само събираше стари оръжия, каквито му попадаха на ръка: кримки, мартини, бердани. По едно време се наложи нуждата да приготовляваме и бомби, като пълнихме железни сфери с взрив от захар и бертолетова сол и зареждахме капсули – работа доста опасна, особено за неопитни като нас.- за „арсенал“ ни служеше една от стаите над хлебопекарницата в сградата на хана, който не съществува вече.
Най-после дойде очакваният сублимен момент. На 20 юлий 1903 г. (2 август по нов стил) знамето на освободителната борба се вдигна. Робът се изправи в целия си ръст и заяви за своето право на свободен живот с пушка в ръка. Въстанието пламна! То се разгоря най-напред в Битолския революционен окръг, който разви енергия, която учуди света.
В Среския революционен окръг борбата се вдигна на 14 септември. Докато битолчани мъжествено се бореха с многобройния нападател, серчани събираха сили да се хвърлят в неравната борба на определения ден. В нашия край – Чепино – дойдоха войводите Михаил Чеков, Стоян Мълчанков, Тешовалията, Кърчовски да събират четници. На техния зов се стекоха 100 души, готови да ги последват и да изпълнят патриотичния си дълг. Сборният пункт беше една красива горска поляна в местността „Белите брегове“, близо до границата, която минавахме по билото на планината. Тук получихме въоръжението си: пушка с по 150 патрона и по две сферични бомби.
Разделихме се на четири чети, на всеки воевода по една чета. Четите на Чеков и Мълчанков трябваше да се движат заедно. В тях влизаха, доколкото помня, следните четници: Филип Ил. Главеев от с. Якоруда (Разложко), учител, Моисей Праматаров от с. Елешница (Разложко), Димитър Кръстин, учител от с. Скребатно (Гоце Делчевско), Иван Илиев Праматарски, учител от с. Скребатно, Ангел Грозданов, учител в софийските села от Гоце Делчевско, както и следните лица: Стоимен Атанасов Денизов, Иван Тодоров Пенкин, Владимир Стоянов, Илия Дим. Червенков, Христо Драганин, Ангел Ат. Велчев, Димитър Грозев, Костадин Атанасов Мешков, Димитър Цекланин и Симо Ст. Кукудев – всички от с. Осиково, Гоце Делчевско, Иван Пратулов, Стоимен Чолев, Димитър Бараков, Костадин Велев, Костадин Батачки – всички от с. Скребатно, Иван Клечеров, Иван Мавриков, Петър Гаджов от с. Обидим, Гоце Делчевско и Георги Костадинов Денизов от с. Осиково и др., чиито имена не мога да си спомням.
Командир на българските гранични войски беше капитан Комсиев, много добре разположен към македонското освободително дело. Той бе готов да подпомогне четите с всичко, което му бе възможно. Даже извика фотограф, който направи снимка на четите, когато да заминат.
Към 15 август четите бяха готови за поход. Една нощ с благословията и помощта на българските граничари, четите напуснаха България, преминаха границата и се озоваха в Македония…
Дойде и реченият ден да се развее знамето на борбата. Четите на М. Чеков, Ст. Мълчанков, Н. Груйчин и Ив. Даскалов имаха следните задачи: 1. Да нападнат и разбият гарнизона в с. Обидим., 2. Да скъсат телеграфните съобщения между Неврокоп и Разлог и 3. Да завардят шосето в полите на Пирин и да попречат на турската власт в гр. Неврокоп да изпраща подкрепления за Разлог.
Нападението се организира така. Груйчин със свои четници и местни хора още на 13 вечерта влезе в селото, за да разучи как да се подхване нападението. Четите на 14 вечерта окръжиха селото и очакваха уречения знак. Към полунощ изгърмя бомбата, хвърлена в казарменото помещение. Това бе знакът за борбата, която трая до разгромяването на гарнизона. Сутринта селото осъмна без гарнизон.
След успешното завършване на тая задача четите се оттеглиха в местността „Арами бунар“, през която минаваше шосето от гр. Неврокоп за гр. Разлог. Там на един рид, прекосяван от шосето, заехме позиции и зачакахме. Ето че се зададе аскер, неподозиращ опасността, която го дебнеше. Изчакахме го да влезе в огневата линия и открихме стрелбата. Изненадата от засадата го смути, пръсна се из гората, като подплашено ято птици. Побегна обратно към Неврокоп, но и из гърба го посрещна огън. В паниката от капана, в който попадна, аскерът изостави в ръцете ни целия си обоз от няколко коня, натоварени с храна, муниции и дрехи и благодарение на гората и много насечената местност, можа да се избави с бягство.
Така тази пътна артерия през полите на Пирина тоя ден бе затворена за аскера, който се движеше за Разлог, но поради несъобразителнсост остана отворен пътят по река Места – Къз дървена „Момин проход“. По тоя канал потекоха войски и на другия ден предадоха на пожар селата Обидим и Кремен и ги обърнаха на печални пепелища.
Населението на двете опожарени села се изтегли в пазвите на Пирин планина, която не веднъж е била негова надеждна спасителка. Оттам то с тъга гледаше как всичко, което през живота си с мъка е творило, се обръщаше в нищо, в дим и пепел и се питаше: „Сега къде?“ и, без да се предаде на отчаяние, то погледна с надежда на север и си отговори: „Там, там, в свободната страна, при нашите братя!“
И по Пирина потеглиха мъже и жени с деца, старци и баби, младежи и девойки с коне, мулета и магарета, натоварени с най-необходимите неща, а някои подкараха и овцете си. Проточи се дълга върволица от хора и животни по високите плещи на планината. Наложи се бежанците да бъдат охранявани от четите, като една от тях зае положението на авангард, а другата като ариегард.
От Пирин слязохме в Разложката котловина между с. Добринище и Банско. Сведенията ни гласяха, че има аскерски постове. Изискваше се голяма тишина, предпазливост и ред при преминаването между двата поста. Още при слизането от планината бяха направени нужните предупреждения на хората.
За зла врага, в момента, когато се изискваше най-голяма тишина, едно от магаретата ревна. Отгласиха му и другите. Тоя магарешки концерт бе усетен от постовете, които откриха стрелба. Със стрелба отговориха и четите. Деца и жени се разплакаха, разтичаха се безредно в тъмнината, майки загубиха децата си. Не по-малко от два часа трябваше да изтекат, докато настъпи успокоение в масата и се тури ред в движението. Сутринта ни поздрави в недрата на Рила, насочени към Рилския манастир. Оставаше да се победи последното препятствие – границата. Тук влезнаха в ролята си четите, които с натиска си над турските граничари, отвориха пътя за свободното преминаване на бежанците в свободна България. Най-после бежанците, прокудени от бащините си огнища, намериха сигурно прибежище в Рилския манастир, откъдето отпосле се пръснаха по разни селища. Една голяма част от тях се настани в Чепинската котловина.
Аз и моят приятел Филип Главеев напуснахме четническия живот, когато стигнахме в Рилския манастир. Илинденската епопея – тоя поразителен, кървав устрем към свобода на поробения народ – бе на свършване. Простихме се с четниците и воеводите си и тръгнахме през Самоков и Костенец за Лъджене.
След неуспешния край на Илинденското въстание вълни от бежанци бяха изхвърлени в България, както и в нашия кът Чепино. Това ни наложи ново задължение. Тоя свят, оставил в Македония дом и имот, трябваше да живее, да се храни, да се облича и да намери подслон. Задачата не бе лесна. Но за честта на народа ни, тоя свят от родни братя намери отворени обятия, развързани кесии, открити хамбари и домове. Потекоха помощи и от чужбина. Пък и самите бежанци скоро се ориентираха и приспособиха към новия живот. Предприемчивостта е характерна черта на нашия народ.
Материала по спомени на Мойсей Праматаров подготви Анета Шопова
Иван Масларов, Филип Главеев и Моисей Праматаров преди заминаването за Разлог за участие в Илинденското въстание. Снимката е правена пред Кремъчна баня в с. Лъджене и е от фонда на Исторически музей - Велинград.
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023