Памет за Милош Зяпков
Публикувано на 26 May 2020 09:22
След промените от края на 1989 година Милош Зяпков се превърна в един от естествените лидери на демокрацията в родния си край. Но през лятото на 1990 година във Велинград в злокобна нощ се случи нещо, което разтърси не само региона. Отиде си един от ръководителите на демокрацията в Пазарджишко – поетът и творецът Милош Зяпков.
Това, което особено ме е впечатлило още при първия професионален прочет на творчеството на Милош Зяпков беше, че при него наблюдаваме най-важното за един автор – поет, белетрист, критик и т.н. – да бъде равен на себе си, да бъде равен на биографията си. При Милош Зяпков няма каквото и да е разминаване между онова, което е оставил като творчество и това, което преживя през краткия си живот, защото действително той си отиде твърде рано и най-голямото съжаление произтича от увереността, че той можеше да даде още на литературата ни.
Има едно кратко стихотворение, което може да се постави като мото за поета Милош Зяпков:
Не съм поет,
но пиша.
Утолявам своя жажда...
Поезията в мене диша
и като майка
втори път ме ражда.
Повърхностният прочит може да създаде усещането за известно противоречие – от една страна, като че ли нюанс на самоподценяване, а след това усещането за собствена поетична първородност. Всъщност съмнението е сред най-основните критерии за талант. Даровитият винаги се съмнява, за разлика от бездарния, за когото морето всякога е до колене. Аз вярвам на поети с манталитета и дълбочината на Милош Зяпков.
Поезията и въобще творчеството на Милош Зяпков притежават две основни, водещи характеристики – вродено чувство за природа и второто – много силна социално-нравствена чувствителност. Природата е като второ Аз за тоя поет, при общуването с нея той се вглъбява философски, пречиства се и просветлява, става по-мъдър и чувствителен към хората. В природата той намира спасение от хорската злоба и злото въобще. Той е син на планината, тя е втората негова майка. С четка на художник той изобразява красотата й, чрез нея усеща и вижда безкрая на хоризонта. Пантеизмът е част от силата на неговата лирика. Тази поезия е почтена, искрена, автентична, в нея няма лъжа и преиграване, защото това е поет със съвест.
Милош Зяпков е от поетите с биография, със съдба. Той живее “разлюбен и мил”, крил е радост, но и “много нощи прегръщал съм мъка”, често е крачил “отровен и сам”, нерядко го е боляло от срам и измени, но въпреки всичко той е съхранил “светла обич и вяра в човека”. Като всеки истински творец и тоя поет често се чувства самотен, не само изоставен и огорчен от по-малки или по-големи предателства и измени, а защото това е просто съдбата на твореца. И точно в миговете на самотност и вглъбеност се раждат онези стихове, които остават най-трайна диря след него. Особено когато са резултат от унижения и незаслужени обиди:
В гърдите болка пари, но зъбите ще стискам – измамата презирам, затуй оставам сам!
горчиво споделя поетът. Или пък тежките въпроси като:
Кой с каменни ботуши
в душата ми танцува?
Кой чист ще се измъкне
от утаена тиня?
Кой унизен превръща
лъжата си в светиня?
Екзистенцията е много силна, защото това са част от въпросите, които “никой век не разреши”.
Интимната лирика на Милош Зяпков е далече от захаросаните повърхностни чувства, с които е пълна поезията ни. Това е така, защото в поезията на М.Зяпков всичко е преживяно, плод е на личен изстрадан опит, тя е част от биографията на самия поет. Тоя поет можем да го определим и като правдотърсач, което не дава мир и спокойствие на духа му, той вечно търси правдата. Сред емблематичните му стихотворения е “Диагноза”:
Диагнозата е точна,
безпогрешна този път –
правдата, за непорочност,
е осъдена на смърт.
Потопена в туй безумие,
тя ще бъде струна, вик.
Аз ще дойда като мълния
в най-нечакания миг.
И в горящите ми длани
зло ще заблести кама...
Аз не мога да оставя
правдата сама!
Много характерна и силна е поантата в “Разговор с подлостта”:
Но, хора, опростете моя грях –
прекършен падам, без да се превия.
Но Милош Зяпков е автор и на мисли на глас, афоризми, епиграми. Те се отличават с философски прозрения и свежест, с оригиналните находки и собствена гледна точка на своя автор. Вижте колко е прав М. Зяпков във впечатляващата си универсална мисъл:
Крайният резултат на всяко насилие е собственото му безсилие. Или: Няма мисловен размах при пълен стомах. Или пък: Ако един човек е годен за всичко, той не става за нищо.
Особено свежи, симпатични и поучителни са и част от епиграмите на Милош Зяпков: На тема: “Как да се отглеждат дечицата” – доклад изнесе кукувицата.
Още:
И правият път дотяга, щом те карат по него с тояга. Или:
Едно за мене никога не е било дилема: да дам или да взема.
Приятни, сочни и интелигентни са и мисли на М.Зяпков за жената. Например: “Жената е книга, на която предговорът е най-интересен.” Или: “Всяка жена може да те нарече идиот, но само собствената го мисли честно”. В неговите сполучливи мисли, епиграми, басни, афоризми битът е само фон за трайни и универсални изводи и обобщения.
Прозата на Милош Зяпков е най-вече от разкази на теми преимуществено от педагогическата му практика. Разбира се, и с друга тематика. Но сред достойнствата на всеки творец е да пише по житейски теми, които познава най-добре от собствения си опит, което очевидно е разбиране и за самия М. Зяпков. Това предопределя и техния успех.
Ще завърша кратките си размисли за творчеството на Милош Зяпков с края на стихотворението му “Вечер”:
С какво е страшна старостта,
оприличавана на есен,
ако човек и след смъртта
поражда песен?
След Милош Зяпков остава достойно творчество. А това е най-сигурното доказателство, че един творец не е живял и будувал над белия лист напразно.
Не само според мен Милош Зяпков остана ненапълно реализиран автор поради ранната си кончина, защото си отиде в разцвета на творческите си сили, когато беше придобил естетически опит, когато художественият му опит започна да дава богати плодове, когато бе достигнал до зрелост в творчески смисъл.
Ние, неговите приятели, вече тридесет години от неразкритата и будеща сериозни съмнения негова смърт, сме убедени, че Милош Зяпков остава в пантеона на българската литература с чистото си и автентично творчество. Той е сред имената на сериозните творци не само от Пазарджишкия край.
Никола Иванов
Това, което особено ме е впечатлило още при първия професионален прочет на творчеството на Милош Зяпков беше, че при него наблюдаваме най-важното за един автор – поет, белетрист, критик и т.н. – да бъде равен на себе си, да бъде равен на биографията си. При Милош Зяпков няма каквото и да е разминаване между онова, което е оставил като творчество и това, което преживя през краткия си живот, защото действително той си отиде твърде рано и най-голямото съжаление произтича от увереността, че той можеше да даде още на литературата ни.
Има едно кратко стихотворение, което може да се постави като мото за поета Милош Зяпков:
Не съм поет,
но пиша.
Утолявам своя жажда...
Поезията в мене диша
и като майка
втори път ме ражда.
Повърхностният прочит може да създаде усещането за известно противоречие – от една страна, като че ли нюанс на самоподценяване, а след това усещането за собствена поетична първородност. Всъщност съмнението е сред най-основните критерии за талант. Даровитият винаги се съмнява, за разлика от бездарния, за когото морето всякога е до колене. Аз вярвам на поети с манталитета и дълбочината на Милош Зяпков.
Поезията и въобще творчеството на Милош Зяпков притежават две основни, водещи характеристики – вродено чувство за природа и второто – много силна социално-нравствена чувствителност. Природата е като второ Аз за тоя поет, при общуването с нея той се вглъбява философски, пречиства се и просветлява, става по-мъдър и чувствителен към хората. В природата той намира спасение от хорската злоба и злото въобще. Той е син на планината, тя е втората негова майка. С четка на художник той изобразява красотата й, чрез нея усеща и вижда безкрая на хоризонта. Пантеизмът е част от силата на неговата лирика. Тази поезия е почтена, искрена, автентична, в нея няма лъжа и преиграване, защото това е поет със съвест.
Милош Зяпков е от поетите с биография, със съдба. Той живее “разлюбен и мил”, крил е радост, но и “много нощи прегръщал съм мъка”, често е крачил “отровен и сам”, нерядко го е боляло от срам и измени, но въпреки всичко той е съхранил “светла обич и вяра в човека”. Като всеки истински творец и тоя поет често се чувства самотен, не само изоставен и огорчен от по-малки или по-големи предателства и измени, а защото това е просто съдбата на твореца. И точно в миговете на самотност и вглъбеност се раждат онези стихове, които остават най-трайна диря след него. Особено когато са резултат от унижения и незаслужени обиди:
В гърдите болка пари, но зъбите ще стискам – измамата презирам, затуй оставам сам!
горчиво споделя поетът. Или пък тежките въпроси като:
Кой с каменни ботуши
в душата ми танцува?
Кой чист ще се измъкне
от утаена тиня?
Кой унизен превръща
лъжата си в светиня?
Екзистенцията е много силна, защото това са част от въпросите, които “никой век не разреши”.
Интимната лирика на Милош Зяпков е далече от захаросаните повърхностни чувства, с които е пълна поезията ни. Това е така, защото в поезията на М.Зяпков всичко е преживяно, плод е на личен изстрадан опит, тя е част от биографията на самия поет. Тоя поет можем да го определим и като правдотърсач, което не дава мир и спокойствие на духа му, той вечно търси правдата. Сред емблематичните му стихотворения е “Диагноза”:
Диагнозата е точна,
безпогрешна този път –
правдата, за непорочност,
е осъдена на смърт.
Потопена в туй безумие,
тя ще бъде струна, вик.
Аз ще дойда като мълния
в най-нечакания миг.
И в горящите ми длани
зло ще заблести кама...
Аз не мога да оставя
правдата сама!
Много характерна и силна е поантата в “Разговор с подлостта”:
Но, хора, опростете моя грях –
прекършен падам, без да се превия.
Но Милош Зяпков е автор и на мисли на глас, афоризми, епиграми. Те се отличават с философски прозрения и свежест, с оригиналните находки и собствена гледна точка на своя автор. Вижте колко е прав М. Зяпков във впечатляващата си универсална мисъл:
Крайният резултат на всяко насилие е собственото му безсилие. Или: Няма мисловен размах при пълен стомах. Или пък: Ако един човек е годен за всичко, той не става за нищо.
Особено свежи, симпатични и поучителни са и част от епиграмите на Милош Зяпков: На тема: “Как да се отглеждат дечицата” – доклад изнесе кукувицата.
Още:
И правият път дотяга, щом те карат по него с тояга. Или:
Едно за мене никога не е било дилема: да дам или да взема.
Приятни, сочни и интелигентни са и мисли на М.Зяпков за жената. Например: “Жената е книга, на която предговорът е най-интересен.” Или: “Всяка жена може да те нарече идиот, но само собствената го мисли честно”. В неговите сполучливи мисли, епиграми, басни, афоризми битът е само фон за трайни и универсални изводи и обобщения.
Прозата на Милош Зяпков е най-вече от разкази на теми преимуществено от педагогическата му практика. Разбира се, и с друга тематика. Но сред достойнствата на всеки творец е да пише по житейски теми, които познава най-добре от собствения си опит, което очевидно е разбиране и за самия М. Зяпков. Това предопределя и техния успех.
Ще завърша кратките си размисли за творчеството на Милош Зяпков с края на стихотворението му “Вечер”:
С какво е страшна старостта,
оприличавана на есен,
ако човек и след смъртта
поражда песен?
След Милош Зяпков остава достойно творчество. А това е най-сигурното доказателство, че един творец не е живял и будувал над белия лист напразно.
Не само според мен Милош Зяпков остана ненапълно реализиран автор поради ранната си кончина, защото си отиде в разцвета на творческите си сили, когато беше придобил естетически опит, когато художественият му опит започна да дава богати плодове, когато бе достигнал до зрелост в творчески смисъл.
Ние, неговите приятели, вече тридесет години от неразкритата и будеща сериозни съмнения негова смърт, сме убедени, че Милош Зяпков остава в пантеона на българската литература с чистото си и автентично творчество. Той е сред имената на сериозните творци не само от Пазарджишкия край.
Никола Иванов
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023