През август т.г. проф. д-р Златимир Коларов дари свои книги на читалищните библиотеки във Велинград и Ракитово. Именитият ревматолог Златимир Коларов е част от голямата и престижна група на лекарите-писатели, които съчетават своята благородна професия и научна дейност с любовта към словото и литературата. Неговата съпруга Валентина Фиданова-Коларова е свързана с Велинград, откъдето е нейната майка. Преди да стане кинорежисьор и продуцент, Валентина Фиданова-Коларова играе в нашия самодеен театър, през 1008 г. режисира тук пиесата “Клошария”, а през 2016 г. създаде документалния филм “Читалището - вековна българска традиция” по повод 110 години от първото театрално представление в НЧ “Отец Паисий-1893”.
За читателите на „Темпо“ Златимир Коларов предостави своя разказ „Бай Иван Американеца“ от сборника с 33 автентични лекарски разказа „От куфара със сувенири“, излязъл през 2016 г. Главен герой в разказа е човекът, който докара първия голям американски автомобил във Велинград.

Бе в края на осемдесетте години на миналия век, в разгара на Горбачовите промени. Нещо се случваше, светът бързо се променяше. Не осъзнавахме какво точно става, усещахме го смътно. Беше ни интересно да разберем какъв е животът „там“, защото знахме какъв е „тук“. Първите отговори ми даде бай Иван Американеца от Велинград…
Доведе го жена му в клиниката със ставни болки. Представи ми се – Иван еди-кой си от Велинград. Използваше стари народни думи, говореше с акцент. Разпитах го, за да попълня листа. Беше на шейсет и пет години, каза, че е работил четиридесет и две години в Америка, пенсионирал се и се върнал да изкара старините си в България. Поставих диагнозата – ревматоиден артрит и започнах да го лекувам.
Съдбата му ме заинтереува и често присядах на болничната кушетка и разговаряхме на различни теми – житейски, социални, политика. Каза, че избягал от България след Девети септември. Прекарал шест месеца в емигрантски лагер в Австрия, после шест месеца във Франция. Българи емигранти му казали, че ако иска да живее добре, трябва да остане в Европа, ако иска да забогатее – да замине за Америка. И заминал за Америка. Отначало работил като общ работник в ресторант в Ню Йорк, после събрал малка сума, теглил заем и купил ресторанта. Живеел в малък апартамент над ресторанта. За четиридесет и две години е ползвал три почивни дни – бил е болен. Всеки друг ден е бил на работа – в ресторанта. Слизал от апартамента в ранно утро и си прибирал късно през нощта, когато последният клиент си тръгнел. Попитах го защо не е почивал? Отговори ми, че в ресторанта работели перуанци, колумбийци, сервитьори и работници от всякакви народности и трябвало да ги следи, защото го крадели, без надзор не работели както трябва, отнасяли се лошо с клиентите, подбивали реномето на собственика и на ресторанта… Представих си го – вързан не с връв, а с верига към ресторанта, дълга, колкото да се качи до апартамента си късно през нощта, да поспи и отново да се върне в кухнята и залата при капризните и шумни клиенти и крадливи готвачи и сервитьори…
Пенсионирал се преди година, продал ресторанта и се върнал в България. Дотогава не си и помислял, че може да се върне – страхувал се от репресии, водел се невъзвръщенец. Но времената се променили и с радост се завърнал. Парите от пенсията си получаваше в Гърция. Един път в месеца отскачаше до Солун, взимаше си пенсията и се връщаше – по онова време не бе възможно да получиш собствените си долари в България. Обясняваше ми защо, но не запомних.
Жена му идваше всеки ден от Велинград с широк лъскав кадилак стар модел. Прекарваха няколко часа, седнали на епйка под сянката на някое дърво в двора на болницата, хванати за ръце, и тя си тръгваше. Той я изпращаше и се прибираше в болничната стая.
Първия път, когато я видях, се сепнах – среден ръст, пухкава, накъдрена, руса, по-точно изрусена. Беше облечена в разгърдена блузка, от която се подаваше пищна гръд, предизвикателен шарен панталон и сандали на високо токче. Помислих си: „Случил на булка бай Иван…“ Той ми каза, че е на четиридесет и две години. Сгодили се по пощата – с писма и снимки. По-късно познати от Велитград ми казаха, че била разведена, без деца. Преди да се ожени, споделила с близки, че първия път се оженила по любов, но сбъркала, не се получило, както го очаквала, втория път се оженила по разум. И наистина, грижеше се добре за мъжа си – носеше му плодове и сладки…
Веднъж бай Иван ми каза:
- Америка е магнит, докторе, за всички хора по света. Огромен магнит, като привлича стружки, метални стърготини и частици… Тези, които отиват в Америка да забогатеят, не разбират, че такива като нас са най-дребните метални стружки, които никой не ги иска и изхвърлят на боклука… И вместо на боклука, отиваме в Америка… Защото, ако си голяма стружка, си тежиш на мястото, където си роден. Дребните или ги отвява вятърът, или заминават за Америка. Сграбчи ли те веднъж магнитът, няма пускане, до пенсия. Както в моя случай…
Закрепихме го. Жена му дойде да го върне във Велинград с кадилака. После бай Иван направи сърдечен инфаркт, ритъмни нарушения, артритът се обостри и след година се спомина.
След това лекувах още няколко болни със същата съдба – на „американци от България“, работили денонощно почти половин век като дребни търговци, строителни работници, шофьори, без близки и семейства, върнали се в България да изкарат старините с пенсиите от Америка. С писма и чрез сватовници се бяха свързали с двайсетина години по-млади, напатили, отрудени български жени – разведени или вдовици. И със завръщането си в България бяха сключили брак, без да са виждали преди това на живо бъдещите си съпруги, а само по описание и фотографски снимки. Разболяха се – единият от тежък инфаркт, другият – от диабет и в рамките на една-две години починаха. Шегувах се горчиво, че „младо гадже – жива болест“, винейки за прегждевременната им кончина съпругите, по отколешна традиция мъжете да винят жените за всичките си неблагополучия. Всъщност почувствах как системата ги беше мачкала, преобръщала и дъвкала – всеки ден, всеки час, всяка минута, години наред беше смукала бавно, хищно, стръво жизнените им сили и захвърлила накрая на бунището, като изстискан лимон, от който е останала само сбръчкана кора и нито капка сок. До последния момент стресът ги беше държал във форма, с пенсионирането – отпаднал, отпаднал и тонизиращият му ефект. И бе останала само изтощена до крайност физика и уморена, но надяваща се психика, които не издържаха на бавния темп на времето на пенсионера, на човека без задължeния и работа. Жал ми бе за тях – цял живот бяха блъскали и чакали да дойде момента да се върнат в България и да поживеят още двайсетина години без тревоги, да похарчат пенсиите за себе си и за старите и новите си близки, нещо, което се полага на всеки, нещо, което животът им дължеше. И когато дойде моментът – не се получи.
Съпругите им ги погребаха и се изгубиха в живота, както и се бяха появили – неизвестно кога, неизвестно как, неизвестно откъде. Дано оставят понякога на гробовете им по едно цветенце, т.е. две, като за мъртвец.
... Разказах историята на бай Иван от Велинград и на другите американци от България, защото може с нещичко да е поучителна за новите български американци, привлечени от магнита на Америка. Най-малкото да ги провокира да помислят, ако, дай Боже, до тях достигне текстът, защото, забързани да си стегнат багажа и да си купят евтини билети, не им е до четене на книги, камо ли на автори от загърбена България.
Златимир Коларов