На 12 март 2021 г. във Възпитателното училище интернат „Ангел Узунов” в Ракитово бе организирана среща за представяне на филм срещу дрогата - „Началото е краят“. Инициатори и организатори са група момчета: Димитър Илиев – ІХ кл., Илия Гушмашки – VІІІ кл., Гюлдуван Николов – ХІ кл. и Георги Йорданов – ХІ кл. Във ВУИ повечето момчета по един или друг повод са опитвали дрога. Затова е подготвен приказен пътепис „Пътуванията на едно момче през Нарколандия”.

Казвам се момчето ДЕ и съм наркоман от девет години. Първо започнах да пуша трева. Като опитах за първи път, дръпнах два пъти и се загледах в Луната. Тогава преживях нещо страшно – стори ми се, че тя пада върху мен и се чудех как да се скрия. Почувствах вътрешна болка – стягаше ме сърцето и бях празен и безпомощен.
На другия ден се чувствах виновен и дори не исках да ям и да пия. Два дни по-късно исках пак да опитам. Откраднах парите на баба ми и отново пуших. Започнах да се пристрастявам и за да си купувам трева започнах да продавам всичко от къщи.
Пет месеца по-късно пушех всеки ден и всяка нощ. Няколко пъти пушехме с брат ми, но той се отказа, а аз продължих. Често заспивах в автобусите и се возех безцелно из града.
Бях на десет, когато майка ми се съгласи да ме настанят в седмичен дом. Предадоха ме в районно полицейско управление в София. После ме заведоха в Дома. Там всеки ден ми казваха, че родителите ми ще ме вземат, но това така и не стана. След два месеца разбрах, че майка ми е заминала за Германия, веднага след като ме е оставила. Там прекарах една година и шест месеца
Въпреки, че бях в Дома, продължавах да вземам наркотици. Щом ме пуснеха да ида на разходка из града, аз често ходех до циганската махала. Знаех как да си разпределя времето и да не закъснявам. От там си купувах билка. Започнах да я крия в колонки за музика. След това започнах да бягам. Правех го често и си отивах вкъщи. Отначало баща ми ме приемаше, но когато разбра, че пуша трева и често бягам, ме предаде в районното. Хванаха ме и баща ми е поискал да ме изпратят възможно по-далеч.
Така ме настаниха в Дом за деца лишени от родителска грижа във Враца. Бях само на единадесет години. В новия Дом бях послушен и не бягах. Когато станах на дванадесет ме пускаха във Враца с бележка, за да не си мислят, че отново съм избягал.
Запознах се с едно момче, на име Елвис, който беше една година по-голям от мен. Разказах му защо съм в Дома и той започна да ме снабдява с чай. Купувах си го от стипендията. Употребявах две години, но той започна да краде и реших да спра. Това момче спря да ми харесва.
Когато хората в Дома разбраха, че съм спрял да пуша, започнаха да ме уважават повече. Сигурно защото започнаха да ме опознават истински.
Пет месеца след като спрях да пуша трева, се запознах с един човек от града. Той изглеждаше добър, но всъщност беше много агресивен. Предложи ми да изкарам пари, като продавам за него. Първо му отказах. Казах му, че все още съм дете. Той ме убеди, като ми предложи много добра печалба. Даде ми 12 пакета със зелена билка. Обясни ми кой как пуши. Започнаха да идват при мен и сами да търсят. Имаше специални места и знаци. Почнах да продавам, да изкарвам доста пари и това ме накара да не мога да се позная сам.
Продавах и употребявах едновременно докато станах шестнадесет годишен. Продължавах с бягствата и пушенето. Тогава направих една кражба, защото в момента нямах пари, а имах нужда да пуша. Стигнах до съда и съдията ме настани във Възпитателно училище.
Във Възпитателното училище продължих да пуша трева. Там няма кой да ти достави, но забелязах, че недалеч от училището в горичката има беседки и идват младежи. Криех се и ходех до беседките. Сигурно някои младежи са били наркомани. По аромата познавах кои фасове са от трева, събирах ги и ги допушвах. Не успяха да ме усетят, защото бях бърз и успявах да се върна навреме.
Станах на шестнадесет и изпаднах в голяма депресия. Постоянно бях тъжен и плачех. Всички ме питаха какво ми има, но аз отговарях, че и да им кажа не могат да ми помогнат. Накрая помолих директора да ме пусне за един ден. Събирах пари и ме пуснаха за един ден. Трябваше да се върна вечерта, но аз реших да закъснея. Като пристигнах в София, не обръщах внимание на никой. Отидох при баба ми, но не останах. Бях много агресивен. След това тръгнах за Враца. Отново започнах да пуша всяка вечер. Накрая спрях да спя и изхарчих всичките си пари.
Закъснях две седмици. В Мездра ме хвана жандармерия и разбраха, че не съм се прибрал във Възпитателното училище и съм обявен за издирване. Транспортираха ме с полицейски конвой и ме прибраха в училището.
След около една година във Възпитателното училище започнах да се замислям върху грешките си. Започнах да играя футбол. Отидох на състезание в София. Всички очакваха от мен да избягам, но не го направих. Върнах се в училището с групата. Директорът се изненада, но и се зарадва, че съм оправдал доверието му. Тренирах постоянно, за да отида още веднъж на състезание.
Мина една седмица и отново отидохме в София. Играх едно полувреме и избягах. Отидох вкъщи при брат ми, говорихме си и тръгнах за Враца. Там едно момче ми каза да му внеса трева, но аз му отказах. Разбрах, че ако остана пак ще започна да пуша и се прибрах сам във Възпитателното училище.
Пак съм тъжен и агресивен. Така и не се сдобрих с баща ми. Баба ми се страхува от мен. Уж съм заедно с другите, а се чувствам сам. Сякаш бродя в някаква призрачна страна, наречена Нарколандия. Осъзнах, че имам нужда от помощ. Затова разказвам живота си. Не разбирам защо другите се смеят и мислят, че това е приказка и няма такава страна, наречена Нарколандия.
Материалите са подготвени от: Димитър Илиев – ІХ кл. и Свилен Топчиев - учител

* „Казвам се момчето ДЕ“ - събирателен образ на дете, което веднъж случайно попада в приказната страна Нарколандия, страната на злата магьосница. Докато се скита там постепенно загубва близки и приятели и се превръща в самотно тъжно същество, почти загубило надежда да се върне обратно в своя свят.