Преди година, на 19 август 2020, почина Веска Божкова. Споменът за нея е жив не само в сърцата на приятелите и колегите, а и на страниците на „Темпо“. В нейна памет публикуваме една от последните статии, които написа за вестника. Нека да я помним така - с любовта й към родното, към корените, към улиците и хората на Велинград; с ясната гражданска позиция; с почитта към историята и със силата на вярата. “Борислав” - улица с дух и аристократизъм
Ако перефразираме петата Божа заповед, която гласи „Почитай баща си и майка си, за да ти е добре и за да живееш дълго на земята“, ще се получи „Почитай, уважавай поколенията на родителите и дедите си, за да знаеш и живееш добре и дълго и твоя народ да го бъде и пребъде.“
Защо започвам разказа си за моята улица „Борислав“ с тези думи? Причината е простичка и тя е, че за да я има една улица и днес, трябва да са живели преди нас хора, които са избрали точно това място, за да съградят домовете си, да създадат семейства и да отгледат децата си. Всяка улица има не само настояще, но и история, която трябва да знаем, защото историите на всички улици правят историята на нашия град.
Непосредствено след демократичните промени хора, които не познаваха миналото на Лъджене и Велинград, смениха името на моята улица от „Борислав“ на „Княз Борис Михаил“, защото бяха решили, че Борислав е име на партизанин. Последва подписка на живеещите на нашата улица и си върнахме името, но неприятния спомен си остана, при това документиран в решенията на Общинския съвет. И, за да не се повтаря, разказвам.
Първите къщи на моята улица се построяват през 20-те и 30-те години на миналия ХХ век от фамилии, дошли от Пиринска България - Банско, Гулийна баня, Белица… (все места, за които знаем, че си остават под властта на султана до 1912 година - Балканската война, благодарение на решенията на Берлинския конгрес), както и от Каменица, Пловдив, Лясковец (Великотърновско)... Това са фамилиите Гуреви, Похлупкови, Божкови, Страшилови, Захови и на края на улицата многобройната фамилия Горанови. Тя е построила къщите си на „кюше“ и се е разположила на края на двете улици „Борислав“ и „Цар Иван Асен II“.
Знам защо предците ни са харесали това място, за да изградят домовете си и да създадат улицата ни. Причината е в многото топла вода: едно пералище с 2-3 извора, от които извира топла вода с различна температура, топилата и те с различна температура, чешми. То и сега чешми има, но топла вода няма, но пък има табели, направени по европейски проект, с описание на липсващата минерална вода. Срамота или грях е това не знам!?
В детството ми моята улица бе позната като Горан махала и в миналото на нея ставаше най-голямата гаганица, защото над нея е “Акропола”, където я правихме и Кременлиевата вила на 5-6 етажа - емблемата на Велинград, виждаше се още от влака. Строена преди социализма за хотел, такава беше и след 9 септември 1944г., но след промените наследниците я продадоха и преди няколко години бе съборена. Това беше и времето, когато на двете улици имаше само по няколко къщи и много свободни места и ливади, все места за игра. Така беше - къщи малко, свободни места, хора и деца много. Има и няколко национализирани след 1944 г. вили на генерал, на адвокати, на инж. Точков от Пловдив - човекът, проектирал и изградил гарите по линията Септември - Добринище, затова и къщата му си има прякорите „Гаровата“ и „Вагона“.
Днес е обратното - къщи много, ама наистина много, няма метър свободно място, за сметка на хората, които ставаме все по-малко, защото многото заминаха извън България. А колкото до децата, тях съвсем ги няма, останали са само 3-4 ученици в прогимназията и нагоре и едно вече пораснало бебе. Много тъжна работа.
Да се върна на историята. Предците ни са кръстили улицата „Борислав“ на името на велик болярин и воевода на цар Иван Асен II неслучайно. Патриархът Иван Вазов е написал пиеса с неговото име, а на моята улица са живели създателите на НЧ „Отец Паисий 1894”, артисти в самодейния театър, учители, директор на гимназията „Васил Левски“, певци в църковния хор…, все хора на духа. Така например създателката и ръководителка на танцовия състав за класически балет и артистка в самодейния театър Лилия Захова, която намери сили и веднага след погребението на баща си - един от създателите и артистите Петко Захов, се качи на сцената и игра, защото така е учена, че „Изкуството и публиката са на първо място“ и “Време за тъга и жалеене има колкото искаш“. На моята улица изживя последните години от своя живот и си отиде от този свят и мадам Елена Кантарджиева, и кметът Йосиф Шнитер в къщата на кмета в района Никола Теофилов.
Някъде в края на 60-те и 70-те години се появиха първите „нови“ къщи и фамилии, станциите станаха хотели, построиха се и нови и вече няма празни места. Вярно е, че в началото на новото хилядолетие улицата бе наистина много хубаво асфалтирана, но сега „кръпките“ по нея от авариите на наистина остарелите тръби за студена вода (по мое мнение водопроводът е на повече от 50 години). Затова пък леля Николинка Лазарова превърна обраслия в буренаци бряг на паркинга пред тях в зелен цветен оазис, добре свързващ се с вече станалата съвсем малка, само няколко бора, горичка. Петър Русев направи за своя сметка една доста голяма част от тротоара, защото красотата е важно нещо. Но си имаме и нов проблем: някой си е хареса паркинга и го превръща в автоморга.
Моята улица „Борислав“ все още носи духа и аристократизма на своите създатели и на поколенията след тях. Носи с достойнство болката и тъгата по заминалите в чужбина свои деца и по изгубения във времето детски смях. Не се примирява със срама и страда за открадната Божа благодат - топлата вода и от вечните аварии и станалите толкова много „кръпки“ по асфалта…
Моята улица „Борислав“ безкрайно вярвам, че ще я има и след мен, и след нас. Защото така трябва.
Веска Божкова