IN MEMORIAM:Доктор Александър Попов - човекът, който биеше камбаната на Истината
Публикувано на 14 Sep 2021 09:58
На достолепната 93-годишна възраст ни напусна д-р Александър Попов. Земният път на човека, който сам се определяше като българофил, приключи на свята българска дата – 6 септември, денят на Съединението.
Първата ми среща беше с лекаря Александър Попов. Винаги ще съм благодарна, че не само сложи точната диагноза, а прояви искрена загриженост и човечност. Много негови пациенти ще го запомнят точно така: отличен специалист по рентгенова диагностика, но и лекар, който е готов да помогне на болния не само със знание, а и с отношение. “Колеги рентгенолози, когато диагнозата ви затруднява, поканете пациента да седне до вас. Той може да ви подскаже неща, които снимката крие.”, съветваше д-р Попов. Остана вечер на медицината до последно, винаги на поста си, независимо от напредналата си възраст, а за хората остана като пример за висок професионализъм и етика.
Втората ми среща беше с народния представител от СДС Александър Попов, който през юли 1991 г. в Седмото Великото Народно събрание положи подпис под новата Конституция на Република България. Сподели, че това е било трудно решение, което е взел по силата на своите убеждения и съвест и че е горд, че с тази конституция България е влязла в Европейския съюз. Обясни, че е излязъл от политиката, защото тя изисква друг тип хора, но че търси истината и ще застане зад нея, където и да я открие. „Властта е наркотик, подмамва и обсебва, а накрая руши. Малцина са способни да му устоят“, писа д-р Попов. Колцина са българските политици, които напускат родната политическа сцена без сянка от съмнение в техния морал и почтенност?! Д-р Александър Попов бе един от малцината и имаше пълното право да каже: „Който се натиска да управлява държавата, да смогне по-напред да управлява себе си: егоизма, суетата, прищевките, страстите си.“
Следващите ни срещи и разговори бяха посветени на Словото. Д-р Попов печели първата си литературна награда с разказа „Гъдулка“ през 1957 г., а със скромната сума си купува разказите на лекаря и писател Антон П. Чехов. През годините лекарят Александър Попов извървя своя път в литературата, създаде разкази, мемоари, романи, есета, статии… Убедено казваше: „Книгата векува, това е моето оръжие!“.
Неговото перо никога не стана оръжие от онези, които убиват или нараняват. Беше оръжие, което търси истината: истината за трите драматични епохи и двете революции, на които е бил съвременник; истината за трудните правила и уроци на демокрацията; истината за същността на българина и за съдбата на нацията. Изследваше миналото, вглеждаше се в настоящето и пишеше с надеждата да бъде чут и разбран:
„Изгубим ли вяра в Истината и Справедливостта, губим всичко, заради което си струва да живее един човек. И един народ! Това не е живот,а живуркане, блеене на стадо, както го е оприличил Христо Ботев.“
„Българското ухо е твърде закърняло, понякога се налага да викнем, за да ни чуе.“
„Ако една институция, българска или европейска, се гуши гузно в мълчанието, нека бием камбаната на Истината и Правото, докато я проглуши! Съветват ни да загърбим миналото. Та то не е отминало!“
„В недрата на отминалото“, както д-р Попов озаглави една от мемоарните си книги, той откриваше темелите на българското, най-здравите основи на нашия народ. Смяташе, че е дълг на всеки от нас да открие и опознае своите корени и затова призоваваше: “Ако си грамотен и вече на години, седни и запиши нещичко от преживяното - своето, на родителите си, на дедите си, каквото си запомнил. Положи и своето камъче в многоцветната мозайка на времето, върху която да стъпи историята - истинската, а не съчинената.”
Д-р Александър Попов беше истински демократ – от онзи все по-рядко срещан вид хора, които не превръщат идеите в идеологии или фанатизъм, които не считат своята истина за единствена и абсолютна, а са готови да чуят и мнението на другите, да уважават различните гледни точки. Беше съвременник и летописец на най-романтичния период на българската демокрация от 90-те години на ХХ век. Много от поуките, които бе натрупал чрез собствения си опит, звучат все така актуално и днес:
“Когато избирателите гласуват за по-малкото зло, голямото е неизбежно.”
“В страна, където невежите и сиромасите са мнозинство, демокрацията е мираж. Първите биват лесно излъгани, вторите - лесно купени.”
„Тоталитарната държава държи в ръцете си и хляба, и сиренето, и... ножа. Недоволстваш ли, ще ти отнеме хляба и сиренето. Опълчиш ли се, ще те погне с ножа.“ “Вроденият ни порив към свободата трябва да се цивилизова, да се превърне в зряла демократична култура. Инак ще се изроди в произвол.”
„Парламентът е огледалото, в което трябва да се вгледаме и да се разпознаем.“
През 2002 г. д-р Александър Попов дойде в редакцията на „Темпо“ с идеята за своя постоянна рубрика със заглавие „СПОДЕЛЕНО“. За нас е чест, че от страниците на вестника той сподели с велинградчани своите позиции по редица важни за обществото теми и проблеми. Те породиха спорове и полемика, предизвикаха размисли и страсти и така потвърдиха неговата теза: „Свободата на словото е велико завоевание на демокрацията, но при едно условие – способността да мислиш със собствената си глава… Да бъдеш личност означава преди всичко да притежваш собствено критично съзнание“. Тук е мястото за изкажа личната си благодарност към д-р Александър Попов за уроците по свобода на словото и за респекта към всяка дума и буква в писания текст, които научих от него. Благодаря и поклон!
С кончината на д-р Александър Попов Велинград загуби уважаван лекар, читалищен деец, литератор. Загубихме човек, за когото демокрацията бе кауза, която бе готов да защитава със слово и с дела. Загубихме морален стожер, от какъвто точно тук и сега нашето общество има толкова голяма нужда. Но да не забравяме, че д-р Попов ни остави своя пример, своите книги и завет: “Демокрацията е велико благо, но и велико изпитание за всеки от нас. Дано се окажем достойни за нея. Опорочим ли я, ще я загубим отново”.
Елена Баева
Александър Попов е роден на 25 септември 1927 г. в Пазарджик Завършва медицина в София (1952).Участъков лекар в Ардино и Дорково, от 1957 г. се установява във Велинград. Специалист ренгенолог, работи в Курорт на поликлиника и в общинската болница във Велинград. Носител на почетния знак на Съюза на българските лекари и на наградата Лекар на годината. Депутат от СДС във Великото Народно събрание. Автор на повести, разкази, есета, документална проза, публицистика.
Д-р Попов на своята 90-годишнина в читалището в Чепино, на което бе почетен член.
Семейството на д-р Александър Попов изразява най-сърдечна благодарност на всички роднини, близки, приятели, колеги, познати, съмишленици и обществени организации, които въпреки риска в условията на пандемия, се събраха да му отдадат последна почит и да го изпратят в последния му път.
Първата ми среща беше с лекаря Александър Попов. Винаги ще съм благодарна, че не само сложи точната диагноза, а прояви искрена загриженост и човечност. Много негови пациенти ще го запомнят точно така: отличен специалист по рентгенова диагностика, но и лекар, който е готов да помогне на болния не само със знание, а и с отношение. “Колеги рентгенолози, когато диагнозата ви затруднява, поканете пациента да седне до вас. Той може да ви подскаже неща, които снимката крие.”, съветваше д-р Попов. Остана вечер на медицината до последно, винаги на поста си, независимо от напредналата си възраст, а за хората остана като пример за висок професионализъм и етика.
Втората ми среща беше с народния представител от СДС Александър Попов, който през юли 1991 г. в Седмото Великото Народно събрание положи подпис под новата Конституция на Република България. Сподели, че това е било трудно решение, което е взел по силата на своите убеждения и съвест и че е горд, че с тази конституция България е влязла в Европейския съюз. Обясни, че е излязъл от политиката, защото тя изисква друг тип хора, но че търси истината и ще застане зад нея, където и да я открие. „Властта е наркотик, подмамва и обсебва, а накрая руши. Малцина са способни да му устоят“, писа д-р Попов. Колцина са българските политици, които напускат родната политическа сцена без сянка от съмнение в техния морал и почтенност?! Д-р Александър Попов бе един от малцината и имаше пълното право да каже: „Който се натиска да управлява държавата, да смогне по-напред да управлява себе си: егоизма, суетата, прищевките, страстите си.“
Следващите ни срещи и разговори бяха посветени на Словото. Д-р Попов печели първата си литературна награда с разказа „Гъдулка“ през 1957 г., а със скромната сума си купува разказите на лекаря и писател Антон П. Чехов. През годините лекарят Александър Попов извървя своя път в литературата, създаде разкази, мемоари, романи, есета, статии… Убедено казваше: „Книгата векува, това е моето оръжие!“.
Неговото перо никога не стана оръжие от онези, които убиват или нараняват. Беше оръжие, което търси истината: истината за трите драматични епохи и двете революции, на които е бил съвременник; истината за трудните правила и уроци на демокрацията; истината за същността на българина и за съдбата на нацията. Изследваше миналото, вглеждаше се в настоящето и пишеше с надеждата да бъде чут и разбран:
„Изгубим ли вяра в Истината и Справедливостта, губим всичко, заради което си струва да живее един човек. И един народ! Това не е живот,а живуркане, блеене на стадо, както го е оприличил Христо Ботев.“
„Българското ухо е твърде закърняло, понякога се налага да викнем, за да ни чуе.“
„Ако една институция, българска или европейска, се гуши гузно в мълчанието, нека бием камбаната на Истината и Правото, докато я проглуши! Съветват ни да загърбим миналото. Та то не е отминало!“
„В недрата на отминалото“, както д-р Попов озаглави една от мемоарните си книги, той откриваше темелите на българското, най-здравите основи на нашия народ. Смяташе, че е дълг на всеки от нас да открие и опознае своите корени и затова призоваваше: “Ако си грамотен и вече на години, седни и запиши нещичко от преживяното - своето, на родителите си, на дедите си, каквото си запомнил. Положи и своето камъче в многоцветната мозайка на времето, върху която да стъпи историята - истинската, а не съчинената.”
Д-р Александър Попов беше истински демократ – от онзи все по-рядко срещан вид хора, които не превръщат идеите в идеологии или фанатизъм, които не считат своята истина за единствена и абсолютна, а са готови да чуят и мнението на другите, да уважават различните гледни точки. Беше съвременник и летописец на най-романтичния период на българската демокрация от 90-те години на ХХ век. Много от поуките, които бе натрупал чрез собствения си опит, звучат все така актуално и днес:
“Когато избирателите гласуват за по-малкото зло, голямото е неизбежно.”
“В страна, където невежите и сиромасите са мнозинство, демокрацията е мираж. Първите биват лесно излъгани, вторите - лесно купени.”
„Тоталитарната държава държи в ръцете си и хляба, и сиренето, и... ножа. Недоволстваш ли, ще ти отнеме хляба и сиренето. Опълчиш ли се, ще те погне с ножа.“ “Вроденият ни порив към свободата трябва да се цивилизова, да се превърне в зряла демократична култура. Инак ще се изроди в произвол.”
„Парламентът е огледалото, в което трябва да се вгледаме и да се разпознаем.“
През 2002 г. д-р Александър Попов дойде в редакцията на „Темпо“ с идеята за своя постоянна рубрика със заглавие „СПОДЕЛЕНО“. За нас е чест, че от страниците на вестника той сподели с велинградчани своите позиции по редица важни за обществото теми и проблеми. Те породиха спорове и полемика, предизвикаха размисли и страсти и така потвърдиха неговата теза: „Свободата на словото е велико завоевание на демокрацията, но при едно условие – способността да мислиш със собствената си глава… Да бъдеш личност означава преди всичко да притежваш собствено критично съзнание“. Тук е мястото за изкажа личната си благодарност към д-р Александър Попов за уроците по свобода на словото и за респекта към всяка дума и буква в писания текст, които научих от него. Благодаря и поклон!
С кончината на д-р Александър Попов Велинград загуби уважаван лекар, читалищен деец, литератор. Загубихме човек, за когото демокрацията бе кауза, която бе готов да защитава със слово и с дела. Загубихме морален стожер, от какъвто точно тук и сега нашето общество има толкова голяма нужда. Но да не забравяме, че д-р Попов ни остави своя пример, своите книги и завет: “Демокрацията е велико благо, но и велико изпитание за всеки от нас. Дано се окажем достойни за нея. Опорочим ли я, ще я загубим отново”.
Елена Баева
Александър Попов е роден на 25 септември 1927 г. в Пазарджик Завършва медицина в София (1952).Участъков лекар в Ардино и Дорково, от 1957 г. се установява във Велинград. Специалист ренгенолог, работи в Курорт на поликлиника и в общинската болница във Велинград. Носител на почетния знак на Съюза на българските лекари и на наградата Лекар на годината. Депутат от СДС във Великото Народно събрание. Автор на повести, разкази, есета, документална проза, публицистика.
Д-р Попов на своята 90-годишнина в читалището в Чепино, на което бе почетен член.
Семейството на д-р Александър Попов изразява най-сърдечна благодарност на всички роднини, близки, приятели, колеги, познати, съмишленици и обществени организации, които въпреки риска в условията на пандемия, се събраха да му отдадат последна почит и да го изпратят в последния му път.
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023