149 години от обесването на Васил Левски: Гостът
Публикувано на 15 Feb 2022 09:28
18 февруари ще бъде отбелязан като Ден на патрона в СУ „Васил Левски“. В училището ще има тематична изложба, посветена на Апостола на свободата, рецитал, радио предаване. Ще се проведат традиционните щафета и крос. Ще бъдат обявени и наградите за участниците в конкурса за литературно произведение, презентация и рисунка, посветени на живота и делото на Васил Левски. Тази година Денят на патрона ще премине под знака на 100-годишния юбилей на СУ „Васил Левски“.
Вратата тихо се отвори, бравата изскърца и лъч мека светлина нахлу в тихата топла одая. Огнището все още тлееше, излъчвайки последни умиращи отблясъци. Очите на луната леко надзъртаха из открехнатото перде. Неочакваният гост влезе плахо, поспря се на вратата, огледа бавно стаята, докато очите му свикнат с тъмнината, пристъпи още само крачка напред и отдъхна. По ямурлука му се стичаха капки росен дъжд, а по ятагана, висящ на дясното му бедро, личаха засъхнали капки кръв. Дишаше тежко и неравномерно, сякаш бе кон, впрегнат в дълъг галоп. И после продума, с онзи дълбок и чист глас:
- Стани, бай Иване, па тури, и сиромашка трапеза да е. Три деня из Балкана скитах. Чета башибозуци избих, българи предатели изклах, чорбаджии обрах и съселянин с османци бях, та даже и с Осман паша гулях.
Тихата зимна нощ шептеше песента на самодивите, а в малката стаичка моят гост разказваше... редеше като мъниста сладки прости думи... за едно тъй близко, ала и тъй далеко преломно време. Захласнат, седях и дълго слушах сладкодумната му реч и попивах тези лековити слова. За посещението му, никому не казах. След като засити вълчия глад и напои прежаднелите си устни, тръгна както беше дошъл – тихо и плахо.
На заран слънце, когато всички селяни се събраха на мегдана, в бай Станковото кафене дочух от Йордановица, кметската невеста, че в селото посред нощи обикалял разбойник. В главата ми изникна сянката на Дякона, чиито сини очи, буен поглед и стройна фигура хващаха окото от далеко. Този “непознат“ человек бе дигнал турската полиция на крак още от ранни зори. Никой обаче не предполагаше кому бе потребно да тършува из нашето село. “Ако ли бяха разбрали, те всички щяха да мълчат“ – помислих си аз, ала давах изражение сякаш нито бях чул, ни видял суматохата.
Докато брояхме жълтици, сърбахме топлото кафе и гъстият дим от лулите запълваше кафенето, оставяйки след себе си тежка замайваща миризма на тютюн, при мен доходи Ганкиният син. Детето, най-много десетгодишно, беше бледо, на гърба си имаше само изподрана ленена риза, чийто цвят не бе бял, кални продупчени потури и боси кални крака. Личеше, че по пътя до тука беше тичало, падало и пак продължавало. Дъхът му секваше при опита си да продума и затуй, като се извиних, станах и го заведох надалеко от насядалите съселяни. Докато вървях, през главата ми минаваха обезпокоителни мисли за жената, коня ми или пък децата и имота. Склоних глава и продумах:
- Какво струваш тука, чичовото? Да не нещо станало? - и притесненият ми поглед заподскача по неговото невинно лице.
- Бай Иване, по-скоро се прибери, скъп гост те у дома чака. - промълви шепнешком момчето.
- Кой толкоз рано ме потърси, бе?-смутен попитах аз и погледнах часовника си.
- Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, сиреч Дякона, бай Иване. – и усмивка грейна на бялото детско лице.
Тръпки побиха тялото ми. След миг-два, когато успях да се свестя, отпратих детето и на никого за случилото да не казва, инак турците ще да ни избият всички.
Пътят към дома бе сякаш безкраен. Дори и на тихите, обезлюдени улици, хора се бяха плъпнали, като че ли очакваха нещо да се случи. Лицата им бяха все тъй намръщени, а къртовският труд бе изменил снагата им.
Дворната вратня бе отворена, влязох и за да не уплаша Дякона, подсвирнах и запях, е онази - турската песен. Ала за моя изненада, вътре никого не открих. Левски бе идвал и преди в дома ми, честите му посещенията, бяха научили челядта и жената да мълчат и да укриват и него, и къщята. А какво се беше случило сега, не знаех. Тръгнах към долапа, но едно писмо, стърчеше от джоба на зимния ми кожух. Поспрях се и дръпнах хартията. Не бе от Игнатиевата тайна поща, а написано ясно и четливо, дори с мастило и гласеше:
„Калеко Иване, и Вие, Петре и Христо, не само до Вас е, (но) и (до) по-долна ръка (хора), (които имат) възможност. Не е за нас, но за Вас и за Вашите деца ще дадете завинаги… Ето, ако дадете повече, отколкото Ви се искат, ще си купите по-голям живот, който сега се продава. Утре не и милиони да давате. Ще гледаме какви ще ни се покажете. Както щете — или сто и петдесет лири ще Ви бъдат по-мили, или вечен живот със всичката (цялата) Ви фамилия.“
Долапът зееше отворен. За моя изненада на дъното лежаха онези- същите дрехи, които Васил носеше снощи. Той бе фантом. Вероятно в бързината, беше намерил старите ми работни дрипи. И сега, някъде навън, където бе най-опасно за него, драгият ми безстрашен Левски се скиташе с дрипавите одежди. Непознат за всички, скрит зад образа на млад самарджия, се отправяше на поредното пътешествие из робските, тъй мили и свидни за него, български земи. Със слизането ми в прашната изба видях отвореното прозорче и само тихо прошепнах:
- С нами Бог, защото тия, тия лудите, ще ни избавят от тиранията. Амин!
Гергана Благоева, Х а клас, СУ „Васил Левски“
Вратата тихо се отвори, бравата изскърца и лъч мека светлина нахлу в тихата топла одая. Огнището все още тлееше, излъчвайки последни умиращи отблясъци. Очите на луната леко надзъртаха из открехнатото перде. Неочакваният гост влезе плахо, поспря се на вратата, огледа бавно стаята, докато очите му свикнат с тъмнината, пристъпи още само крачка напред и отдъхна. По ямурлука му се стичаха капки росен дъжд, а по ятагана, висящ на дясното му бедро, личаха засъхнали капки кръв. Дишаше тежко и неравномерно, сякаш бе кон, впрегнат в дълъг галоп. И после продума, с онзи дълбок и чист глас:
- Стани, бай Иване, па тури, и сиромашка трапеза да е. Три деня из Балкана скитах. Чета башибозуци избих, българи предатели изклах, чорбаджии обрах и съселянин с османци бях, та даже и с Осман паша гулях.
Тихата зимна нощ шептеше песента на самодивите, а в малката стаичка моят гост разказваше... редеше като мъниста сладки прости думи... за едно тъй близко, ала и тъй далеко преломно време. Захласнат, седях и дълго слушах сладкодумната му реч и попивах тези лековити слова. За посещението му, никому не казах. След като засити вълчия глад и напои прежаднелите си устни, тръгна както беше дошъл – тихо и плахо.
На заран слънце, когато всички селяни се събраха на мегдана, в бай Станковото кафене дочух от Йордановица, кметската невеста, че в селото посред нощи обикалял разбойник. В главата ми изникна сянката на Дякона, чиито сини очи, буен поглед и стройна фигура хващаха окото от далеко. Този “непознат“ человек бе дигнал турската полиция на крак още от ранни зори. Никой обаче не предполагаше кому бе потребно да тършува из нашето село. “Ако ли бяха разбрали, те всички щяха да мълчат“ – помислих си аз, ала давах изражение сякаш нито бях чул, ни видял суматохата.
Докато брояхме жълтици, сърбахме топлото кафе и гъстият дим от лулите запълваше кафенето, оставяйки след себе си тежка замайваща миризма на тютюн, при мен доходи Ганкиният син. Детето, най-много десетгодишно, беше бледо, на гърба си имаше само изподрана ленена риза, чийто цвят не бе бял, кални продупчени потури и боси кални крака. Личеше, че по пътя до тука беше тичало, падало и пак продължавало. Дъхът му секваше при опита си да продума и затуй, като се извиних, станах и го заведох надалеко от насядалите съселяни. Докато вървях, през главата ми минаваха обезпокоителни мисли за жената, коня ми или пък децата и имота. Склоних глава и продумах:
- Какво струваш тука, чичовото? Да не нещо станало? - и притесненият ми поглед заподскача по неговото невинно лице.
- Бай Иване, по-скоро се прибери, скъп гост те у дома чака. - промълви шепнешком момчето.
- Кой толкоз рано ме потърси, бе?-смутен попитах аз и погледнах часовника си.
- Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, сиреч Дякона, бай Иване. – и усмивка грейна на бялото детско лице.
Тръпки побиха тялото ми. След миг-два, когато успях да се свестя, отпратих детето и на никого за случилото да не казва, инак турците ще да ни избият всички.
Пътят към дома бе сякаш безкраен. Дори и на тихите, обезлюдени улици, хора се бяха плъпнали, като че ли очакваха нещо да се случи. Лицата им бяха все тъй намръщени, а къртовският труд бе изменил снагата им.
Дворната вратня бе отворена, влязох и за да не уплаша Дякона, подсвирнах и запях, е онази - турската песен. Ала за моя изненада, вътре никого не открих. Левски бе идвал и преди в дома ми, честите му посещенията, бяха научили челядта и жената да мълчат и да укриват и него, и къщята. А какво се беше случило сега, не знаех. Тръгнах към долапа, но едно писмо, стърчеше от джоба на зимния ми кожух. Поспрях се и дръпнах хартията. Не бе от Игнатиевата тайна поща, а написано ясно и четливо, дори с мастило и гласеше:
„Калеко Иване, и Вие, Петре и Христо, не само до Вас е, (но) и (до) по-долна ръка (хора), (които имат) възможност. Не е за нас, но за Вас и за Вашите деца ще дадете завинаги… Ето, ако дадете повече, отколкото Ви се искат, ще си купите по-голям живот, който сега се продава. Утре не и милиони да давате. Ще гледаме какви ще ни се покажете. Както щете — или сто и петдесет лири ще Ви бъдат по-мили, или вечен живот със всичката (цялата) Ви фамилия.“
Долапът зееше отворен. За моя изненада на дъното лежаха онези- същите дрехи, които Васил носеше снощи. Той бе фантом. Вероятно в бързината, беше намерил старите ми работни дрипи. И сега, някъде навън, където бе най-опасно за него, драгият ми безстрашен Левски се скиташе с дрипавите одежди. Непознат за всички, скрит зад образа на млад самарджия, се отправяше на поредното пътешествие из робските, тъй мили и свидни за него, български земи. Със слизането ми в прашната изба видях отвореното прозорче и само тихо прошепнах:
- С нами Бог, защото тия, тия лудите, ще ни избавят от тиранията. Амин!
Гергана Благоева, Х а клас, СУ „Васил Левски“
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023