(Продължение от бр. 6/22)
На мястото на огромната поляна край останките от днешната крепост Кулата-Градот до 1946/49 година е имало каменни основи на къщи. По нареждане на Ракитовската селска община по време на бригадирското движение младежи от Ракитово и района са извадили камъните, за да се построи с тях чакълиран път (макадам) от селото до местност Блатца, около 5 километра. Камъните са натрошавани ръчно с чукове и са превозвани с волски коли до мястото на полагане на новия път. Този път десетилетия наред е наричан Белия път, заради цвета на камъните (бял мрамор). През седемдесетте години на ХХ век е асфалтиран. След изваждането на камъните поляната е разорана и засята с лен. Все още има възрастни ракитовци, които си спомнят за изваждането на камъните и засадените с лен поляни. Авторът е чувал разказ от Илия Баташки, лесовъд, починал през 2019 г., който по време на бригадирското движение е бил на около 10 години.
Според най-добрия познавач на тракийския език проф. Владимир Георгиев думата „беса” означава „вяра”. Бесите са били известни като вярващите или пазителите на древната вяра. В земята на бесите през І в. пр. н. е. и първите няколко века след новата ера (територията на племената от беския съюз: дии, диобеси, травси, триали и беси) се намира Централното светилище на Дионис, което е първообраз на елинските светилища в Делфи, Додона и т. н. Бесите са почитали бог Сива, когото елините (гърците) назовават Дионис Сабазий или Дионис Загрей. Заради огромното влияние на беските жреци в древността се е смятало, че бесите са единствените посредници между хората и боговете. Делфийското светилище се е управлявало от жреци, наречени тракиди (т. е. от жреци траки).
Ехото от вековете е достигнало до нас чрез песните от „Веда Словена”, изпяти от местното население, живеещо около родопския връх Сютка (Разложко и Чепинско). При своите обиколки преди Освобождението (1850 – 1860 г.), когато подготвя книгата си за Татар Пазарджишката кааза, предадена за печат през 1865 г. и отпечатана през 1870 г. във Виена, краеведът Стефан Захариев от Пазарджик предава думите на мюсюлманите от Чепинско: „5. Бесите, ... били по-учени и по-образовани от своите съплеменици, ... и да основат едно гадилище на най-високия връх на планината Родопа в името на бога Сива, или на индийски некой цар Диониса (на тая планина най-високият връх се намира в пазарджишката област, от турците наречен Гьоз-тепе, заради пространният изглед дето има и ся види много надалеч към юг, изток и север, и понеже тамо има великолепни развалини от мраморни сградия, послани с мозайк, вероятно тамо да е било гадилището на нашите предци), за което Херодот доказва, че не е било по-малко важно и по-долне от Делфийското прочуто гадилище...” . Разстоянието между връх Сютка и месността Кулата-Градот е около 5 км. по права линия, по старите пътеки – около 6-7 км. Това означава, че селището Потука е било централно и едно от най-важните в земята на бесите. Вероятно то е било главния гарнизон, защитаващ „гадилището” под върха. Скривайки Централното светилище от света, върховният жрец Вологес е обрекъл на забрава и името на близкото селище Потука.
Съществуват различни схващания за произхода на името „потука”. Някои изследователи смятат, че е свързано с подтик, извисяване. Основание за това дава славянското произношение „Потык” и името на Михаил Войн на руски – Михайло Потык. В Русия то е свързвано с древноруската дума „пътка” – птица и светецът е придружаван винаги от лебед.
Без да се омаловажават горните съображения трябва да се отбележи, че за бесите водата е свещена. Немалко топоними са свързани с названия на реки и извори. Самото име на планината Родопа е свързано с вода и река. Глаголът “rod” – „тека” е с индоевропейски корен. Напоследък се утвърждава схващането, че името Родопа е било име на река, означаващо „червеникава, тъмночервена река”, а по-късно се е разпространило като име на цялата планина . По същия начин възниква името на връх Сутка (Сютка), идващо от името на извор под самия връх и преведено от траколога проф. Владимир Георгиев като „цепка”, „цепина”, „момиче”. Днес този извор се нарича Момин кладенец.
В основата на хълма Кулата-Градот, между крепостта и укрепено светилище, наречено от местните хора Имането, се намира извор. Днес този извор носи името Втори дол. Има и Първи дол и Трети дол, но за разлика от тях Втори дол е с постоянен дебит зиме и лете и е особено почитан от местните хора. Ако заменим думата „дол” – „дере” с популярната „поток” за Кулата-Градот може да се каже крепостта, селището до Потока, а по-късно просто Потока (Потука).
Когато през втората половина на І в. от н. е. започва разпространението на християнството, апостол Павел през 52 г. идва в селището Филипи (около днешните Драма – Кавала) и създава първата християнска община там. Жителите на Филипи са траки, следователно посланието „Към Филипяните” е послание към траките. Бесите не го приемат. А той е знаел, че ако бесите приемат християнството всички други ще го приемат. Затова апостол Павел упорства. Той създава лично и християнската община в селището в района на днешното с. Гърмен, където по-късно, през 102 г., император Траян изгражда Никополис ад Нестум. Придвижването му от Филипи към района на Гърмен – Гоце Делчев показва, че Павел е обикалял около земята на бесите, но не е бил приет от тях. Той е поръчал при бесите винаги да има християнски мисионери. През 67 г. в Рим апостол Петър е посечен с меч, а апостол Павел е разпнат на кръст с главата надолу от император Нерон.
Заветът на Павел се изпълнява. Много мисионери, между които Карп и Ерм, проповядват в района на Филипопол. По-късно, през втората половина на ІV в., в района на Северозападните Родопи проповядва дакийският епископ Никита Ремесиански. Той говори езика на бесите и проповядва християнството на тракийски. Така жреците разбират, че новата религия се основава върху свещената троица: Бог Отец, Бог Син и Светия дух. Бог Отец е създателят на материалния свят, а Бог Син е пътят между него и Светия Дух.
Ако сравним този модел на света с песните от „Веда Словена” ще видим, че героят отива за помощ при боговете от свещената троица: Вишна Бога, Сива Бога или Бела Бога. Вишна Бога представлява Всевишният, чистият Дух. Бела Бога е създателят на материалния свят, този, който е донесъл светлината в света. А Сива Бога е Бог Син, този, който е пътя между чистия Дух и носителя на Светлината (Белотата).
Осъзнавайки тази основна прилика между тракийското виждане за света и християнското виждане за света, подложени на тежки гонения след 391 г. (император Теодосий Велики с едикт от 391 г. забранява всички други религии, освен християнството и тогава започва разрушаването на езическите светилища и гонението на шамани и жреци), бесите приемат християнството през 396 г. Най-тежко е било да се приеме идеята, че Бог може да се слави в храмове, които не са природни, а са изградени от хората. Първите църкви са били изградени на местата на светилищата. Били са трикорабни, за да показват тракийското виждане за триединството на света. Бесите са знаели, че Бог, който е всевиждащ и милостив, ще ги познае по чистата вяра.
Тук е мястото да уточним приблизително границите на земята на бесите по това време. От Станимака (Асеновград), на север от р. Арда Диовлен (Девин), Доспат, прохода Суки (крепост Траянови врата край Костенец), Голямо Белюво (Белово), горното течение на р. Марица заедно с Бесапарските хълмове, до Станимака.
Много интересно е да се сравнят земята на бесите и земята на помохамеданчените през 1666 г. селища в Чепинско и района. Според Беловската хроника, която има два запазени преписа (на Хр. Попконстантинов и на Попгеоргиев), след ислямизацията на Чепинско са разрушени много църкви и манастири. „ … дадоха им воля да разсипят църкви и манастири. И разсипаха от Станимака до Баня Самоков¬ска [до Костенец] 218 църкви, църкви с манастири — 32” . Очевидно е пълното съвпадение на земята на бесите, такава каквата е била през І век, и територията от Беловската хроника през ХVІІ век. Това е древната Свещена земя на Дионис, в центъра на която е връх Сютка, където според местните хора в древността е почитан бог Сива. В този малък регион са познати поне две епископии: Левка с център Спасовата църква, наречена „Възнесение Христово” (Беловската трикорабна базилика) и Влептос (Влепти/Блепти), с център трикорабната кръстокуполна базилика „Николица” в Ракитово. „Николица” е на 1.5 часа път пеша от селището Потука (Кулата-Градот).
Селището Потука е било в развалини още по времето на император Андроник ІІІ, който през 1323 г. чакал там три дни деспот Войсил от Копсис да доведе в гръб на цар Михаил ІІІ своите 3000 войника. От археологическите проучвания се вижда, че крепостта е имала тракийки, късноантичен и средновековен период. Основната крепостна стена с дебелина 1.50 м. – 1.65 м. е изградена качествено и е използван хоросан, вероятно полаган в „горещо” състояние. Негасената вар се прегася с вода, като в този момент тя е гореща. Отличното качество на строителството на стената дава основание на се предположи, че е била построена по времето на Юстиниан І Велики в средата на VІ в., за да се защити района от набезите на славяните. Стената е била разрушена и след това е възстановявана, като възстановката е по-груба и некачествена. През 1205 г. цар Калоян разрушава крепостите в Пловдив и Баткунион, за да не бъдат използвани от ромеите. Вероятно тогава е била разрушена и крепостта Потука. Век по-късно Андроник ІІІ, докато три дни с войската си чака идването на деспот Войсил от Копсис (Анево), вижда само руините.
Свилен Топчиев
(Следва)