Когато човек си отиде от този свят, остават спомените за миговете на радости и скърби, на успехи и неуспехи, спомените за преживяното…
Спомените!!!
Една година от смъртта на генерал-майор Димитър Йорданов Ачев. Той всеки миг е с нас и всеки миг ние сме с него.
Той страстно обичаше живота! Неудържимо извисяваше глас: „Иска ми се да живея, да се смея и да пея, че животът е много мил…“. И родопската песен звънеше в душата му. Може би тази любов, освен че е вродена, се е затвърдила, когато е имал възможността да се докосне до големия родопски гайдар Дафо Трендафилов. Къде и кога?
Годината е 1954-та. Димитър Ачев завършва първия випуск на Техникума по горско стопанство и лесозащита, специалност – техник по горско стопанство. Две години работи в горското стопанство на Мугла и Девин, 19-годишен строи въжени линии. Тук бригадир на секаческата бригада е Дафо Трендафилов. Спомените на Ачев са свързани с тежката и неуморна работа на работниците в горското стопанство, за миговете на отдих, за родопската песен и ручилото на гайдата, за смелите планински преходи с коня Орла, за чеверметата и мъжките хортувания и песни…
Образованието му, любовта му към гората и планината го правят непримирим до края на живота му към поголовната сеч на горите, към безхаберието и алчността към това уникално разнообразие на горското природно богатство в България.
Тук, в горското стопанство на южната ни граница, се среща с граничарите и понякога участва в техни акции. Тук решава да стане военен. Обичаше армията и хората, отдали се в служба на родината.
През 1956 г. е приет за курсант във Висше военно училище „Васил Левски“. Отличава се с упоритост, любознателност, честност и постига успехи в подготовката си за офицер от българската армия.
През 1959 г. завършва ВВУ „В. Левски“ и като отличник на випуска по желание служи в танковата бригада в Момчилград. Тук са спомените за неговата всеотдайна любов към танковете, към танкистите, за войнишката художествена самодейност. Тук са спомените за лейтенант Ачев, който стъпка по стъпка се изгражда като офицер.
Пословични са разказите му за буйните години на младостта, на танкиста, на взводния, за ученията и катастрофите, за безсънните нощи и закалката, за възпитанието в любов към българския воин, към подвизите на българската армия за защита на народ и родина.
С тази любов към младите момчета, отбиващи военната си служба, Ачев служи в НШЗО „Христо Ботев“ град Плевен, последователно като заместник-командир по техническата част и преподавател по военна психология и военна педагогика.
Димитър Ачев мечтае да усъвършенства военното си образование и през 1968 г. завършва Военната академия „Г. С. Раковски“.
Опитът и знанията във военната служба го отвеждат през 1974 г. в Министерството на народната отбрана. Тук Д. Ачев заема длъжности, които го срещат с висши офицери и с решаването на жизненоважни проблеми за развитието на българската армия. Беше твърдо убеден, че армията трябва да служи на народа, да защитава свободата, националната сигурност и суверенитета на България; че да си офицер от българската армия е призвание и любов, борба за правда и свобода, за мир и щастлив живот.
Първата му длъжност в МНО е адютант на заместник-министъра на народната обрана и началник на Главно управление за въоръжение и техника генерал-полковник Борис Тодоров. За него той споделя: „Ако всички управляващи бяха като него – работохолици, умни, знаещи, можещи, организирани, дисциплинирани, принципни, всеотдайни, взискателни, честни, морални и родолюбци, България щеше днес да е една просперираща и богата държава“.
Службата му в МНО е трудна, сложна, многостранна, напрегната и отговорна. От 1988 до 1992 г. е началник на кабинета на министрите на отбраната Добри Джуров, Йордан Мутафчиев, Димитър Луджев. През август 1991 г. е произведен в чин генерал-майор.
Генерал-майор Димитър Ачев участва в създаването на Инспектората на Българската армия, а по-късно е съветник на министъра на отбраната адмирал Димитър Павлов и т.н., и т.н
. Имал е възможност да участва във военни делегации в Китай, Виетнам, Португалия, Румъния, а като курсант във военното училище е делегат на Седмия световен фестивал на младежта и студентите във Виена.
Ценеше и беше твърдо убеден, че неговите колеги, с които в годините е работил – генерали, офицери, сержанти, военни служители, са служили честно, компетентно, всеотдайно, с дълбока убеденост за силата и мощта на Българската армия като стожер за националната сигурност на България.
Боготвореше историята за битките, за силата и духа на българския войник и офицер и болееше за Българската армия, за разрухата и разформироването на военни структури и военна промишленост и техника, за разграбването на военното имущество и военните имоти. За това, което се случва днес, ще платим тежък данък.
Гордееше се, че Велинград има 11 генерали, висши офицери, допринесли за развитието на Българската армия и че той е един от тях. Неговите ценности бяха истина, обективност, честност, отговорност, почтеност, всеотдайност, жертвоготовност, принципност, скромност, компетентност, образованост. Притежаваше енциклопедични знания и висока офицерска чест!
Обичаше родния си Велинград! Участваше в Инициативния комитет „Културен дом – Велинград“ за съхранението, опазването и дострояването на сградата на Културния дом като собственост на общината, средище толкова необходимо за културния живот в града на великия Николай Гяуров. В същото време болееше за порутените беседки и осветление в парковете, ремонтирани по европейски програми, за унищоженото Лятно кино. Болееше, че властимащите не искат да изобличат и да се преборят с вандалите. Не да платят или „излежат“ порутеното, а да го изградят отново, защото този, който не е посадил едно дърво и не е положил поне една тухла, а си позволява да руши, трябва да си получи заслуженото и да изгради порутеното.
Такъв беше – чувствителен, непримирим, борбен, мечтател… За него Ачевият род и семейството бяха ценност, бяха гордост , бяха спокойствие, радост и щастие. Боготвореше децата и те го даряваха с обич!
Такъв ще го помним – предан, слънчев, усмихнат и влюбен в живота!
Да е свята паметта му!
От семейството