16 март 1922 година. На този ден в семейството на Катерина и Пейо Пееви се ражда трето дете, момиче. Кръстена е на баба си Вела. Това звучно име се повтаряло най-често в големия каменски род – Пееви. Вела ще вземе това име, за да го остави не на внуци и правнуци, на един град – единствен в България именуван на жена героиня – Велинград.
Тя израства в заможно семейство. Не изпитвала глада и нищетата. Отлична ученичка. Учи в „жълтото училище” близо до родния й дом. Като ученик в каменското училище си спомням, че в една от класните стаи имаше чин. На него на месингова плочка беше изписано: „На този чин е учила народната героиня Вела Пеева”. Чинът винаги беше празен. След време изчезна, така както сега бледнеят спомените за нея.
Завършва пазарджишката гимназия. Там става член на РМС (Революционен младежки съюз). 2 години е студентка по география в Софийския университет. През ваканциите със сестра си Гера списват на ръка нелегален вестник – „Просветител”. Двете го разпространяват нелегално по домовете на своите съученици и другари.
През м. март 1943 г., на 21 години, става партизанка в отряд „Антон Иванов”. Там е приета за член на БРП (Българска работническа партия). През есента на 1943 г. чепинските партизани се връщат и образуват чета „Братя Кръстини”. На 27 март 1944 година те водят сражение. Стойо Калпазанов е заловен жив. Вела, макар и ранена, със счупени очила, се спасява. Установява се в местността Бялата скала. 37 дни сама в подножието на Арабчал. Слизала е в Каменица за храна. Търсела е връзка с отряда. В първите дни на м. май прислужникът в каменската община дочува през открехнатата врата на кметската канцелария как докладват къде се крие Вела. В утрото на 3 май 1944 г. м. „Бялата скала” е обградена. Пистолетът, верният неин другар с последния си изстрел слага началото на нейното безмъртие. Стрелбата спира … „и преминава над света най-тихата минута“ ще напише по-късно Дора Габе в поемата си „Вела” през 1946 г.
На 5 май 1944 г. Вела е погребана от Петко Каров, Александър Сп. Шулев, Димитър Ст. Бояджиев и Ангел Н. Захов под един бук на мястото, където са открили тялото и. След Девети септември 1944 г., по сведения на подофицера от ловната дружина Диньо Динев от с. Прохорово – Новозагорско, откриват главата й погребана в местността Казармата. На 26 октомври 1944 г. тялото е свалено от „Бялата скала” и заедно с главата е погребано в каменските гробища.
В траурното си слово Тодор Ямаков, комендат в Чепинско след 9 септември 1944 г., ще сподели: „ Един живот, в който така сложно са преплетени човечност, скромност, другарство със стремежа за красивото, идеалното, с беззаветна преданост към народа. Слушам със сълзи на очи, когато с болка говорят за трите гроба на Вела. Колко смъртни могат да бъдат белязани с този знак! Единият на Бялата скала под хайдушки-те буки, другият над живописен хълм под стройните борове, третият – в тиха алея под плачещи върби! Сякаш земята на цялото Чепинско корито иска да приюти по-крепко в майчините си обятия своята вярна дъщеря, та чудодейната сила на всяка капка кръв от Вела да покълне тук, и там да дава смелост на хората да продължат подвига й”. През 1948 г. Тодор Ямаков ще бъде избран като първи кмет на Велинград.
В дните след Девети септември 1944 г. се изграждат две арки на моста на река Еленка при „Арабчал” и на моста при „Власа”. На тях признателното население поставя надписи: „Вела е нашата Зоя!” и „Вечна слава на Вела”.
В магазина в родната й къща се създава първата експозиция за Вела. По-късно домът й става музей. През 1974 г. е открит нейният паметник в градинката пред църквата в Каменица. Негов автор е скулпторът Тома Попов от Пазарджик. През 1978 година се изгражда сегашният мемориал в м. „Казармата”. Негов автор е арх. Балджиева. В основата му са погребани костите на Вела. Те са положени от Георги Шуманов (кмет) и инж. Иван Лазаров (главен инженер) в ОбС Велинград през същата година. Оформлението на мемориала се извършва от строителната бригада на общината с бригадир Реджеп Кавърмов. През 2014 г. по инициатива на София Ключкова се монтира и мраморният бюст.
Пред народният съд в Пазарджик Михаил Манев, народен обвинител, ще попита един от убийците на Вела: ”Кажете с какво стреляхте по Вела?“. Отговор – с пушки, бомби и автомати. „А тя с какво се отбраняваше?“ Отговор – с пистолет! „И какво намерихте в раницата й?“ Отговор - корички хляб и книги, само книги и един бележник с песни, стихове и нейни записани мисли!
Каква велика дарба има нашият народ – мъката си да излива в песен. Първи със сълзи на очите запяват жените от Каменица: „Ой горо, горо гъста, гъста зелена. Що си навела клони надолу, клони надолу кат народ глава. И ти, горо, жалиш за Вела Пеева ….”.
В далечния град Лангерберг – област Карлмаксщат в ГДР, 17 средно училище в гр. Ставропол, 2 средно училище в Южносахалинск (Русия) носеха името Вела Пеева. 12 завода и фабрики, 156 бригади, 138 пионерски дружини носеха името Вела Пеева. Във Велинград има ул. „Вела Пеева”. Имаше и фабрика за детски играчки „Вела Пеева“. В София една от пресечките в ляво по бул. „Дондуков” има улица „Вела Пеева” – на нея е била квартирата й като студентка. Дали това име още носят училищата и улицата не зная! Дано 44 години след 10 ноември 1989 година те са се запазили!
През 1979 и 1981 г. излязоха две издания по 40 000 броя на книгата „Моята сестра Вела”. Автор Гера Пеева, нейната сестра.
Във Велинград още тачим нейната памет. Ежегодно се отбелязват денят на рождението и 3 май – денят на нейната смърт. Дано тази година някои подсети директорите на училищата да прочетат нейната биография на учениците си и с минута мълчание да почетат паметта й във връзка с 100-годишнината от рождението й. Учениците организирано да посетят паметника и да положат стрък цвете в знак на почит към Вела! Дано...
Никола Делиев