(Продължение от бр. 11/22)
Анализът на текста на „Проложното житие на Михаил Войн“ е важен, защото може да ни даде насока за времето, по което е живял. Става въпрос за управлението на „на благочестивия цар Михаил”. Кой е този „благочестив цар” – български цар или византийски император? Ако се вземат предвид следващите думи в житието, а именно „пръв от първородните християни”, може да се заключи, че става въпрос за времето на княз Борис І Михаил. Защото с името Михаил, преди да се пренесат мощите на светеца от Потука в Търново от цар Калоян през 1205 г., има няколко византийски императора. Те са: Михаил І Рангеве (811-813), Михаил ІІ (820-829), Михаил ІІІ (842-867) – при който станало покръстването на българите, Михаил ІV Пафлагон (1034-1041), Михаил V Калафат (1041-1042), Михаил VІ Стратиотик (1056-1057) и Михаил VІІ Дука (1071-1078). Видно е, че те са управлявали през ІХ век и през ХІ век, но всички са далече от периода на ІV – V век, когато се приема християнтсвото във Византия. През ІХ век се приема християнството в България и царят покръстител е именно Борис І, а негов кръстник е император Михаил ІІІ, чието име приема Борис І и се нарича Борис І Михаил. Изразът „пръв от първородните християни” означава, че има и „втори”, по-късни, нови християни. Тогава кои са първите и кои са новите християни в контекста на времето и мястото, където е живял светеца Михаил Войн? Тъй като Потука е от Северозападните Родопи, до днешното Ракитово, в земите на бесите, които приемат християнството в края на ІV век, очевидно те са първите, старите християни в границите на българската държава по времето на княз Борис І Михаил. За да е вярно това твърдение е необходимо да се докаже, че Северозападните Родопи са били част от Българската държава по времето на княз Борис І.
От Сюлейманкьойския надпис на кан Омуртаг става ясно къде е минавала границата, уточнена с 30-годишния договор за мир между Византия и България през 815 г. „Тя започва от Дебелт, после стигала река Марица (при днешния Симеоновград) и оттам се прехвърляла по източния рид на Родопите” . При селището Макриливада (днешното Узунджово) границата завива на север към планината Хемус (Стара планина). „След това трасето е следвало билото на Същинска и Западна (Ихтиманска) Средна гора, за да остави придобитото през управлението на хан Крум Софийско поле в България, а Траянови врата и прохода Суки — във Византия” .
Кан Омуртаг определя за свой наследник третия си най-малък син Маламир. Маламир бил непълнолетен през 831 г., когато поел управлението на държавата, затова за регент съуправител му бил назначен кавкан Исбул. През 836 г. се навършвали 20 години от подписването на мирния договор и византийският император Теофил (829 - 842) решил, че при непълнолетния Маламир България е отслабена, нахлул в пограничните области и ги опустошил. Веднага били предприети ответни действия – кан Маламир и кавкан Исбул начело на българската войска опустошили околностите на Одрин, след това се насочили към Пловдив. Гръцкият гарнизон избягал от крепостта. „И извърши всичко славно и дойде до Филипопол, а пък гърците избягаха. И тогава кавкан Исбул заедно с преславния владетел [кан Маламир] води преговори с филипополци” . Вероятно са уговаряни условията за предаването на града. Така Пловдив е включен в границите на българската държава. Но родопските крепости и Северозападните Родопи остават в територията на Византия.
През същата 836 г. кан Маламир починал без да остави наследник и бил заменен от племенника му Пресиян, който бил син на Звиница, второто дете на кан Омуртаг. Пресиян бил малолетен и за негов регент и съуправител бил назначен отново кавкан Исбул.
През 837 г. избухва голямо въстание на славяните-смоляни, живеещи около Солун. По това време император Теофил (829 - 842) воювал в Мала Азия с арабите. За да отклони вниманието на българите от Македония, той подбудил византийските пленници, които кан Крум преселил на север от Дунав, да се вдигнат на бунт. Византийският флот се появил в делтата на Дунав и местният български управител не можал да попречи пленниците да бъдат върнати във Византия. Кан Пресиян счел това действие на ромеите за нарушение на мирния договор и в отговор изпратил кавкан Исбул с голяма войска през същата 837 г. на юг. Българите стигнали до Беломорието и превзели град Филипи (северно от днешния Кавала).
В църквата на Филипи бил оставен надпис на Пресиян, в който четем: „І. От Бога владетелят на многото българи Пресиян изпрати кавкан Исбул, като му даде войска и ичиргу боила и кана боила колобър и кавканът [отиде] при смоляните …
ІІ. Ако някой говори истината – Бог вижда. И ако някой лъже – Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните [византийците], но християните забравиха. Ала Бог вижда!”.
Вижда се, че Пресиян обвинява християните (ромеите) в нарушаване на мирния договор. В резултат на успешния поход „Пресиян присъединил към държавата си областта на Западните Родопи, населявана от славянското племе смоляни”.
Чепинската котловина, която е населена със славяни от племето драговичи (драговити), като част от Западните Родопи, става част от България през тази 837 г., по времето на кан Пресиян.
През управлението на кан Борис (852 - 889), син на кан Пресиян, за България настъпват преломни времена. За да преодолее тежкото разделение в обществото Борис решава да приеме християнството. Дилемата е кого да избере за духовен наставник – Рим или Константинопол. Той балансира между източното и западното християнство. За Борис било очевидно, че заедно с християнството в държавата му ще навлезе и чуждо влияние. През 863 г. той решава, че за България е по-изгодно и безопасно да приеме християнството по западен образец и приел ангажимент за това пред крал Людовиг Немски. Научавайки за намеренията на българите „в Константинопол се решили на крайни мерки – през есента на 863 г. ромейските войски нахлули в България. Случило се така, че по това време българската държава била сполетяна от големи бедствия. През август започнали земетръси, които продължили цели 40 дни. Годината била неплодородна, връхлетели скакалци, които унищожили реколтата, и населението страдало от голям глад. Изненадан от бързото развитие на събитията, Борис бил заставен да започне преговори с Византия – те завършили със сключването на „дълбокия” мир между двата народа.
Въпреки спечелената война Византия се съгласила на териториални отстъпки – Борис присъединил към България областта Загора. В замяна на това император Михаил ІІІ поставил едно единствено условие: българите да приемат християнството от Цариградската църква. В началото на 864 г. в Плиска пристигнали византийски духовници, които покръстили Борис с цялото му семейство и онези от българите, „които се отличавали по род, значение и богатство”. Сам византийският император станал кръстник на българският владетел, затова Борис приел християнското име Михаил. Езическата титла хан била заменена със славянската княз” .
Темата е изследвана от Петър Коледаров, който пише: „Т. Василевски напълно основателно смята, че политическата граница между България и Византия през управлението на княз Борис I съвпадала с тази на учредената в 870 г. българска черковна организация. В. Н. Златарски също така е използувал епархийските списъци, за да очертае южната политическа граница на България с империята, но правилно приема, че Пловдив с областта си и Боруй (дн. Ст. Загора) не са били византийски, тъй като Патриаршията не би пропуснала да възстанови митрополитските катедри в тези стари и важни средища. Обаче цариградската светска и духовна власт последователно провеждала една тенденция с оглед да запази притежанията си върху загубените земи: продължавала само да ги споменава като числещи се към диоцеза на Патриаршията.
В случая епархията, подведомствената на Филипополския митрополит, но по традиция и във връзка с античното провинциално деление, наречена „Тракия”, е включвала през втората половина на IX в. епископствата: Агатонике (дн. Оряхово, Хасковски окр.), Лютица (дн. с. Лъджа до Ивайловград), Скутарион (дн. Скутаре, Пловдивско), Левка (на вр. Спасовица над дн. с. Голямо Белово, Пазарджишки окр.), Влептос (дн. с. Костандово, Пещерско, Паз. окр.), Драмица (между дн. с. Драма и Малък Манастир, Ямболски окр.), Йоаница или Яница (в местн. „Килимите” до дн. гр. Елхово), Констанция (дн. гр. Марица), Великия (в Зап. Родопи) и Буково (дн. с. Пилашево. Пловдивски окръг)” . Свилен Топчиев
(Следва)