(Продължение от бр. 16/22)
Трите епископии през втората половина на ІХ век в Западните Родопи са: Великия, Левка – Белово и Влептос – Костандово.
Днешният град Костандово е на 3 км. от Ракитово. Там са намерени основите на три раннохристиянски еднокорабни базилики. От същия период е и намерената раннохристиянска трикорабна кръстокуполна базилика „Николица” в Ракитово. Тя е най-голямата трикорабна базилика от V – VІ век в Родопите. При направените археологически проучвания на „Николица” през м. юли 2015 г. в доклада на археолога Асен Салкин е записано: ”При частично зачистване на централната апсида се натъкнахме на допълнителна стена на хоросан, долепена до вътрешното лице. Възможно е това да е синедрион, т. е. базиликата да е епископска”. Този факт, допълнен с открития още през 70те години на ХХ век баптистерий с писцина в северното фланкиращо помещение на базиликата дават основание да се заключи, че тя е била центъра на епископията Влептос. Базиликата е съществувала до 19 век, когато след помохамеданчването на Чепинската котловина е разрушена и според местно предание църковната утвар е укрита в подземно помещение на крепостта Кулата – Градот (античния град Потука). Районът около „Николица” е използван до ХІХ век за погребения. В самата базилика има открити мощи на светец. Не е известно на кого са мощите. Възможно е да са на мисионера Никита Ремесиански, който е убедил бесите да приемат християнството в края на ІV век. Самата базилика и дори местността, където е изградена, местните са наричали до скоро манастир „Св. Никола”. През 2015 г. археологът Асен Салкин открива широка около 2 метра настлана с каменни плочи пътека, водеща към днешния стадион на Ракитово. Според него там е разположен жилищният комплекс на епископа и това може да се докаже с нови археологически разкопки по посока към стадиона.
Полагането на мощи на светци е била повсеместна практика при строителството на раннохристиянските храмове. Възможно е в олтара на „Николица” да е имало мощи на двама светци, т. е. там да са били мощите и на Св. Михаил Войн. Възниква въпрос защо тогава базиликата не носи неговото име? Отговорът може да е свързан с това, че през ІХ век, когато е починал Михаил Войн, тя вече е носела утвърденото име „Николица”. Но може мощите на светеца да са били положени и в построената през ІХ – Х век еднокорабна църква в крепостта Кулата – Градот. Нещо повече, възможно е тази църква да е построена именно заради светеца Михаил Войн, защото почитанието към него е било много значимо в този период. Това личи от Проложното житие, където се казва, че той е бил „пръв от първородните християни”, „родом българин, не някак от низините, но от всечестен и благоверен род”. Подавал ръка на бедните и им помагал. Прекарвал времето си в пост и молитва. Поради всичко това е обяснимо, защо родителите му, а и другите от Потука и района го наричали „свято дете”. Нормално е в района „Terra Bessica”, земята на вярващите, чистотата на душата и силната, безкористна вяра да са на особена почит. А и той не е от „низините”, има благородно потекло, може би носи кръвта и гените на стар бески жречески род. Това обяснява защо именно него са избрали за „примикюр над волните войници”. Примикюр е титла на второстепенен командир, подчинен на главнокомандващия, който води самостоятелна войскова единица.
През 836 г. кан Маламир присъединява Пловдив, но родопските планински епископии към Пловдивската митрополия остават в територията на Източната римска империя. През 837 г. кан Пресиян присъединил към България Западните Родопи, част от които са и планинските епископии на Пловдивската митрополия. Независимо от това чак до идването на кан Борис Пловдивската митрополия е част от Цариградката патриаршия. Това се променя след „дълбокия” мир от 863 г., въз основа на който кан Борис, семейството му и болярите му приели християнството през 864г. Под името княз Борис І Михаил той се противопоставя на бунта на болярите и заповядва изтребление на 52-ма велики боляри заедно с целите им родове през 865 г. През тази преломна 865 г. България тръгва по пътя на християнството. През следващите няколко години княз Борис прави всичко възможно, за да защити църковната независимост на страната. Добър дипломат, той балансира между претенциите на патриарх Фотий и папа Николай І. В България след приемането на християнството, заедно с гръцките свещеници, идват и латински свещеници. В крайна сметка въпросът е решен на 4 март 870 г., когато свиканият църковен събор във византийската столица включва държавата на българите към Константинополската църква, от която е отделена. На тази основа княз Борис І Михаил през същата 870 г. създава църковната организация в България. След 870 г. Пловдивската и Старозагорската епархии вече са част от Българската патриаршия, но формално ромеите още ги вписват към Цариградската патриаршия, което личи от факта, че и в двете епархии не са възстановени гръцките митрополитски катедри.
Свилен Топчиев (Следва)