На шести юли в Историческия музей на Велинград се откри гостуващата в града ни изложба на Историческия музей - Благоевград, посветена на 150 години от рождението на пламенния български патриот Гоце Делчев. Изложбата ще гостува до края на месец септември. Гоце Делчев е роден на 23.01.1872г. (стар стил) в Кукуш, а е убит на 4 май 1903 г. в с. Баница. Съществува версия, че четата му е предадена от човек от четата и че той е застрелян от този предател. Гоце Делчев посвети живота си на обединението на разпокъсаната от Берлинския конгрес Сан Стефанска България.
След погрома на Илинденското въстание много от участниците в него се спасяват, като емигрират в Чепинската котловина. Между тях има хора, които са били тясно свързани с Гоце Делчев като куриери или ученици от училището в гр. Банско. В училището е бил учител Гоце Делчев. Тогава той образува в Банско Революционен комитет на ВМРО. Някои от учениците му стават членове на този комитет. Жители на гр. Разлог, на гр. Банско, с. Белица, с. Обидим, с. Елешница, с. Кремен след погрома на Илинденското въстание масово емигрират със семействата си в Чепинската котловина. За повечето от тях тази тяхна дейност е неизвестна във Велинград. Един от тях е Никола Рисчов Божков, известен в с. Гулиена Баня (сега с. Баня, Разложка община) като Сапунджията. Никола Христов (Рисчов) Божков е роден през 1861 г. в с. Гулийна Баня (с. Баня, общ. Разлог) в семейството на Божко Христов Божков и Марийка Алексова Бояджиева. Жени се за Катерина Петрова Губерова от същото село. Родителите й са Петър Губеров и Парашкева Петрова. Жена му Катерина умира на 02.01.1924 г. и е погребана в старото Лъдженско гробище. Синовете и внуците на Божко Христов Божков са едри и силни мъже с ръст около 1,80 - 1,85 м. Силни са не само физически като мъже, но големи родолюбци. Те са се противопоставяли на властта и обичаите в Османската империя. Турчин се опитва да отвлече сестра му. Никола я защитава, като пребива турчина на полето при опита му да я отвлече.
По онова време се е практикувало и от християните, и от мюсюлманите често отвличането на моми и жени за съпруги. Голям проблем е било отвличането им от мюсюлманите. Проблемът се е изразявал в това, че отвлечените жени са били принудително заставяни да сменят религията си, като приемат мюсюлманството. След това се прекъсвали всякакви връзки със семейството и рода на отвлечената и с християните. Тази практика се е вършела в Разложко много често, като властта не е допускала връщане на отвлечените обратно на семействата им. Доста от емигриралите родове от с. Бачево, с. Годлево, Разлог, Гулийна Баня са емигрирали по тази причина или заради конфликти с турската власт. Срещнал съм досега само един случай, когато турчинът е уважил религията на жената й я запазил. Това е станало с момиче, отвлечено по време на Априлското въстание и клането в Батак. След превземането на Одрин племенникът на жената я открива случайно в Одрин. Съпругът й позволява среща между двамата без да знае, че жена му е леля на войника. В дома на турчина в Одрин жената имала самостоятелна стая, обзаведена с баташки черги, килими и китеници. Имало е икони и кандило – малък домашен параклис, където тя извършвала християнските обичаи, без да има противопоставяне от съпруга й. В тази стая освен нея друг не влизал – нито съпругът й, нито децата й. Била е нейната светая светих. Войникът е Ангел Тодоров Попов (от рода на Попнейчев). Жената е Дафина - сестра на баща му. Тя е отвлечена от турци в с. Слащен. Там тя е спасена от насилието на отвлеклите я от младият тогава Мустафа бей. Той се изселва с нея в Одрин. Случаят е описан от Трендафил Керелов в книгата му „Батак глава не скланя“ – 1985 г., София – второ издание.
След инцидента с турчина Никола бяга и се укрива в Солун. Там прави сапунджийница (работилница за производство на сапун). Този занаят по онова време е бил нов и добре печеливш. В работилницата му са се събирали много често учениците от Солунската гимназия, станали по-късно известни като солунските атентатори.
Веднъж Никола среща в Солун познат от Гулийна Баня и от него разбира, че в Гулийна Баня турците не го подозират за смъртта на турчина. Това го кара да се върне при семейството си в родното място.
Но той вече е свързан с хората от ВМРО и става куриер на Гоце Делчев и ятак на ВМРО. Домът му се превръща в склад за оръжие и боеприпаси на организацията и тайна квартира на ВМРО.
За дейността му научава доведеният брат на жена му и го предава на турската власт в Разлог. От Разлог идва турска потеря да го задържи. Той стреля срещу потерята и се скрива в къщата си. Преди да бъде обкръжена къщата му бяга през комшулука на съседа си и хваща балкана. Турците ги е страх да влезнат в къщата му и викат на жена му и й казват да му каже да се предаде, иначе ще запалят къщата. Жена му влиза в дома си и извежда децата си. Турците палят къщата, но той не излиза. Започват да гърмят скритите в нея патрони и бомби. Турците, след като той не се предава и къщата изгаря казват: „Корав гяур, изгоре, но се не даде!“
След като те си заминават, жена му Катерина с четирите си деца остава на улицата без покрив над главата си и децата. Никой не смее да й даде подслон – нито нейните родители, нито неговите.
След 3-4 дни Никола организира извеждането на жена си и на децата си от селото и с коне ги прехвърля в с. Лъджене – квартал на Велинград днес. Подслонява ги вуйчо му Георги Лазаров - войвода на чета на ВМРО, докато си построи дом тук. И трите рода – Божкови, Лазарови и Губерови са гнезда на родолюбиви българи – комити, участвали активно в борбите за освобождението на останалите части на България от турско робство след наложения ни от Берлинския конгрес мирен договор с Османска Турция.
Той има 6 деца – четири момчета и две момичета. Те са Васил, Иван (Йован), Карамфила, Георги, Динка и Атанас. Динка и Атанас са родени в с. Лъджене. Васил и Атанас са шивачи. Карамфила и Динка са домакини, Георги е като баща си скотовъдец (отглеждат едър рогат добитък). Иван е много добър и уважаван адвокат в с. Лъджене и гр. Пазарджик. Успешно се противопоставя на превратаджиите да убият без съд и присъда 11 комунисти от с. Лъджене през 1923 г. и с това им спасява живота. Така жертва на преврата стават само Иван и Любен Кръстини от с. Скребатно, които са заловени и разстреляни в м. Сивек при старите турски гробища. Разболява се от туберкулоза и умира в местния диспансер в с. Каменица на 13.08.1929 г. на 33 години. За да свири на погребението му се качва в с. Лъджене военният духов оркестър на гарнизона от гр. Пазарджик.
Къщата на Никола Божков се намираше по средата на блока, в който сега се намират Райфайзенбанк, ОББ банка и няколко магазина. Къщата му беше голяма с дюкяни. В един от тях беше шивачницата на сина му Атанас, която работи до започването на строежа на блока. По времето на заточаването на родителите на Николай Гяуров семействата на Никола Божков и на децата му са подпомагали Николай Гяуров като са му давали храна и грижели за него.
И след бягството му в с. Лъджене дейността му във ВМРО не спира. Участвува активно в дейността на ВМРО. При второто влизане на поета Пею Яворов в Турция той заедно с Лазар Георгиев Колчагов и още един човек превеждат Пею Яворов от Самоков в Турция. Над Белица попадат на турска военна част, която има и следови кучета. Завързва се кратка престрелка, след което те са преследвани от аскера. Бягат до р. Черна Места и се опитват, като газят реката да скрият следите си от кучетата. Не успяват да скрият следите си и аскерът започва да ги настига. Тогава един от двамата водачи знае пещера до реката, чийто вход е под речното ниво и те се крият в пещерата и така оцеляват. Състоянието на краката на Пею Яворов е трагично – целите са в кръв и рани. Обувките му са се скъсали и разпаднали. Когато тръгва от Самоков той е с градски обувки - трандафори и те са му наранили здраво краката. Никола откъсва ръкавите на ризата си и с тях обвива краката на Яворов като с цървули. Това позволява на Пею Яворов да продължи мисията си. Внук му Павел Илиев Малинов чува тези разкази между дядо Лазар Георгиев Колчагов и дядо му Никола през лятото на 1945 год. в павилиона на дядо Лазар, който се е намирал на Лъдженската ЖП гара.
Освен хора от кръга на Гоце Делчев в някогашните села с. Лъджене и с. Чепино-Баня след погрома на Илинденското въстание има много емигранти със семействата им от Разложко. Доста са и емигрантите, които са били четници в четата на Яне Сандански: Георги Атанасов Вардев, Лазар и Сандре Колчагови - синове на Милана Рабаджиева и Георги Колчагови, свещеник Стоян поп Николов-Бирфас и други. На Милана Рабаджиева-Колчагова двата сина Лазар и Сандре са четници в четата на Яне Сандански. Самата Милана е ятачка и прави редовно хляб за четата. Разкрита от турската власт, тя успява да се спаси от ареста. Яне Сандански организира прехвърлянето й в с. Лъджене. Тя е първата жена учителка в Банско. Милана е първата българка от Банско със задочна присъда от турския съд, осъдена на 101 години затвор. Родена е през 1856 г. , а умира на 89 години през 1945 г. в с. Лъджене. Погребана е в старите Лъдженски гробища. В книгата на Магдалина Тошева Колчагова-Стефанова „История на Колчаговия род – потомци на Отец Паисий Хилендарски“, издадена 2003г. в София, тя е поместила спомени на сина й Лазар за станалите трагични събития около смъртта на Гоце Делчев и осуетяването на конгреса на Серския революционен окръг. Конгресът е трябвало да се проведе в с. Ловша, Неврокопска околия. Добре ще бъде, ако книгата й бъде издадена отново.
Мрамор Полежански