На зловещия 19 февруари от въжето бе задушен човекът, който събуди духа на един поробен народ, който му вдъхна воля в неволята. На този зимен ден дори слънце да грее, мраз сковава сърцето на майка България. И още по-зъл, и още по-сковаващ е този мраз именно днес, когато многострадалната родина е пред пропаст. Защото - о, как да изрека тези слова - издайникът на Левски бе българин. Защото и днес родни братя предават завета на Левски! Но... млъкни, сърце! И се вслушай.
На едни народи Бог раздаде богати земи и могъщи царства, на други даде лека историческа съдба. На нас не ни даде нито едното, нито другото. На нас Бог даде повече от всичко това. Той ни даде Левски - с изключителното му лично присъствие, като несравнима с никой друг нравствена величина, с безкрайната му честност, кристална чистота и велика човещина. Богатствата свършват, царствата изчезват - историята остава. И Левски ни остана!
Стои той - ето го на високото над Ловеч - една питанка и един отговор на вечни, национални, най-страшни и горди въпроси, на които всеки народ отговаря, вървейки по своя исторически път. Когато се наклоним на една страна, да ни изправи; когато сбъркаме посоката, както неведнъж я бъркахме, да ни насочи накъде! Когато умора и нещастие натисне душите ни, изправени пред него да се възземем. Когато мисъл за предателство мине през нечия глава, когато пазарлък за България се зачене, той да ни опомни.
Стои той пред нас и колкото повече годините ни отдалечеват от него, толкова той ни придърпва към себе си. И пак иде въпросът - с какво по-напред? Историците търсят в него образци на революционни добродетели, етиците - морално съвършенство, писателите - обаятелната линост. Всяка наука, всеки занаят и всяко време искат да направят Левски свой, а той си остана неприспособяем, крепост, в която никое друго време и никоя друга личност не се беше барикадирала така непревземаемо като същина на българската националност.
И ако не беше роден в едно малко градче на Балканите, а в някоя от големите държави - Англия, Франция, Америка или Русия, неговият портрет и име щяха да бъдат ако не по-напред, то във всеки случай в първата десетка на най-доброто, което сумарно човечеството е дало.
Няма епоха, която да не иска да му издигне паметник, защото като му издигат паметници всяка власт и всяко време се опитват колкото да се оневинят за онова, което са сторили на България, толкова и да се присламчат до Левски. Всяко време искаше да си го присвои. Левски никому не се даде. Той не стана ничий и не се записа в никоя партия. Освен в оная вечна партия, наречена България, на която бе обрекъл живота си и заради която увисна на въжето.
За Левски са изпети много песни, изприказвани са много думи - от поетични по-поетични. Нито един поет Левски в слово не събра, нито една песен не стана като за него. Не влезе в кадър, не се оплете в стих.
Той беше неуловим не само за турците. Левски си остава неуловим и за самите нас. Най-великата загадка, най-трудната, най-небяснимата за днес. Малцина знаят, че Левски прекара години наред в скитане и правене на свободна България с една незатворена рана. Тогава нямаше мерцедеси, нито резиденции за почивка, нито правителствена болница. Неговите резиденции бяха бедните къщи на Ловеч, Троян, Ново село, Търново, Русе. Мерцедесите му бяха купени оттук-оттам коне, продадени от подир след като извърви пътя си. Правителствена болница му бяха илачите, билките и търпението, с което стопаните, у които нощуваше, го даряваха. Но той не спря, не се уплаши, не се предаде - нито на болестта, нито на преследвачите си.
Може ли днес да си представим тази сила на духа, тази страшна воля, с която, ако решим да се сравняваме, червенина ще покрие и ноктите ни? В друго време живеем, ще каже някой. И друго, и не. Защото има вечни отговорности пред народа, защото има вечни истини пред съдбата, защото има вечни потреби на отечеството. Изчезнат ли те, изгубим ли ги в битка за власт, за партизанлък, за постове и сметки - отишло ни е отечеството!
Юлия Съртева, XII “г” клас, СОУ “В. Левски”
Левски ни остана!
