Живеем в край, наситен с много история, легенди, случки, събития и археология. В Родопа – най-старата планина в Европа, в нашия Чепински край от най-древни времена винаги е кипял живот. Още от тракийските племена, били тук през VI – IV век пр.Хр., племето беси, през средновековната крепост Цепина – столица на деспот Алексий Слав (1207-1215 г.), появата на първите мюсюлмани в района (1516-1517 г.) трайното им настаняване през XVI – XVII, та чак до XIX век, помохамеданчването на местното население. История, богата история!
Но при разговорите ми с доста местни, млади и по-стари хора, виждам, че голяма част от тях въобще не са чували, а други знаят, но малко, без подробности за тези истории. Това се дължи, може би, на недостатъчното публикуване на останали писмени материали и трудното им намиране и достъп до тях. А можем само да сме благодарни, че в нашия край е стъпил кракът на Стефан Захариев – 1870 г., Константин Иречек – 1884 г., Христо П. Константинов – 1898 г., Иван Батаклиев – 1930 г., Иван Вазов и други хора, чието перо е оставило безценни данни и материали за Чепинския край. Затова ще си позволя да разкажа историята на Хаджи Башко, станала в края на XVII и началото на XVII век, така както ни я е предал Христо П. Константинов в своя труд „Чепино – едно българско краище в северозападните разклонения на Родопските планини“ от 1898 г. Сведенията за Хаджи Башко и Чепино авторът е придобил от разказите на старците Хафузъ Ахмедъ Муковъ, Хасанъ Тумбовъ, Хафузъ Исмаилъ и Исмаил Даваковъ от село Баня. И едно уточнение: още 1576 г. селото се е наричало „Баня“ до 1909 г., след което започва да се нарича „Баня-Чепино“ до 1934 г., откогато се утвърждава с името „Чепино“ до 1948 г., когато става квартал на Велинград.
„… В края на миналото и началото на настоящето столетие, когато турската власт в много области на държавата само е била поименна, когато често въставали и се биели помежду си разни областни и окръжни управители, Чепино, като лежало на кръстопътя, гдето няколко пътеки от Македония за Тракия се срещат, е било изложено на арнаутски и хайтаджийски походи от Македония за Тракия. Правителството като не е било в състояние да защитава краището, измежду населението се явил един юнак, която се наел да го защитава от проходящите арнаути. Тоя юнак бил Хаджи Башко от село Баня. Той се прогласил за главатар на всички села от Чепинско и се наел да ги брани както от арнаути, така и от хайтите.
За Хаджи Башковите подвиги има много повествувания измежду населението. Юначеството му е възпето и в една народна песен. От подвигите му против арнаутите най-много се приказва от неговите почитатели следния.
Еднаж (точната дата никой не помни – събитието е било в началото на настоящия век) потеглили до 1000 души арнаути откъм Македония, за да отиват към Пловдив. Като дошли в краището Бабек, над Чепино, започнали да правят зулумлуци: да искат хубаво ядене и пиене и да мъчат бабешките помаци. Бабечаните проводили няколко души да съобщат Хаджи Башко в с. Баня, че арнаутите така и така постъпвали с техните имущества. Хаджи Башко получил сведения за броя на арнаутите, узнал още, че ще минат през с. Баня, Каменица и Белюво, за да слезнат в тракийското поле. На другия ден арнаутите се задали към с. Баня с един талабаз начело. Вървели и пеели, без да съзират, че Хаджи Башковата дружина, все отбор помаци из Чепино, ги бела хванала на пусия. Хаджи Башко с нож в ръка излезъл от една къща и спрел арнаутския главатар и четатата му с думите: „Давранмаинъ, дурунъ!“. Хаджи Башковата дружина изгърмела напразно неколко пушки от всички страни на засадата, за да се сетат арнаутите, че са обиколени. Като се спрели, Хаджи Башко попитал главатаря им: „А бре, къде ходите? Дали си правите менлик или да плашите сиромашта?“. Главатарят се уплашил и се чудил какво да му отговори. Един от арнаутите излезнал Хаджи Башков познайник и извикал: „Па Хаджи Башко, па кардашъ, сетъ му синъ? Аман, пусни да си отидем!“. „Нема да ви пусна, отговорил Хаджи Башко, догде не платите сичко, що сте зале от колибите“. Главатарят му платил изедената от хората и конете храна. Тогава Хаджи Башко им казал: „Ще ви пусна, ама нема да седите тука (в Чепино), ами ще си отидете фаф увота през Каркария!“. Арнаутите се съгласили, та през Каркария за Тракийското поле.
През време на хайтите всичките седем Чепински села били подчинени под Хаджи Башковата власт. Съгласили се и обградили с каменен зид, 4 аршина висок, главното чепинско село Баня. Целото село било опасано с неправилно кръгла стена, наречена „шаранполъ“. В тая селска крепост се влизало през две врати: едната в североизточния край на селото, откъдето се влизало, когато се идвало от Ракитово; другата е била на противоположната страна, гдето се влизало в селото, като се идва откъм Македония. Двукрилите врати са били от дебели дъбови дъски, обковани с желязо. Над двете врати е имало по една кула с хоросанови зидове, одупчени с мазгали за стреляне. Остатъците от едната кула – североизточната – са запазени и до днес в долната махала (и сега широкото място зад училището по дървообработване се знае от чепинчани като „Капията“ – Н.Т.), не по милостта и уважението на сегашните жители към подобни паметници, нито пък с цел да напомнюват тези развалини усилните и премеждните дни, които е прекарала България, ами защото не могат да развалят хоросаните. При всичко, че е било обградено, селото Баня е горено едни път, само две къщи останали неизгорени, а именно къщите на Реня и Шаня, техните наследници с общи родствени названия Рунювите и Шалювите.
Като паметник от времето на хайтите е останал и долният кат на кулата, що стърчи на едно бърдо, един пушкин фърляк към северозапад от селото. Кулата е построена от Хаджи Башко, който с отбрани от него пехливани е стоял в нея и оттам е бранил укрепеното село. През 1892 г. остатъците от Хаджи Башковата кула имаха следния вид. Източната и южната стена на най-долния и отчасти на втория й кат беха полусъборени; западната страна съвършено разрушена, заради деланите каменни стълбове на вратата; северната стена разрушена надолу. Долният кат на кулата е 5 метра широк, 6 метра дълъг, зидовете са по-дебели от 60 см. И са свързани с дъбови кушаци. В долния кат на всяка стена има по два мазгала, от гдето се е стреляло в две посоки. На горния кат има по три мазгала на всека стена. Не се показва дали е имало повечеот два ката.
Кърджалийските хайти, които са посещавали Чепино и Рупчос, били предвождани от известния в Родопите кърджалийски главатар Синапя, за когото чепинци знаят, че е бил родом от с. Аялж-Кьой, Драмско. Чепинци при всичките си усилия за самозащита, не са могли в продължение на 13-15 години да устоят срещу многобройните хайти и се разбегали по горите, а селата им били изгорени.
Хаджи Башко, след едно продължително вардене на краището, бил прогласен за непокорник на правителството. Неколко време след това навлезли в Чепино 500 хайти кърджалии и арнаути. В това време в Татар Пазарджик бил модюр некой си Дели-бей и бил отишел на разходка по баните в с. Лъжанье, когато неочакваните нашественици откъм Белово навлезли в Чепинското краище и се установили в с. Корово. Дели-бей се намерил на тесно и прибегнал до помощта на Хаджи Башка. Повикал го от Баня в Лъжанье и му казал: „Искам тия хайти и арнаути (имало и българи с тех) да ги изпъдиш“. Хаджи Башко казал, че му е длъжност да свърши тази работа. Забрал тогава Хаджи Башко една малка дружина отбор помаци, завел ги къде Каменица и ги настанил на пусия в едни храсталак при Корово, а той на кон отишел към реченото село с байрактара си Шондря. Като наближил селото, върнал назад и Шондря байрактал, за да не го убият и сам самичък влезнал в селото. Хайтите се спуснали да го уловят. Той се приправил на уплашен и обърнал коня си назад, уж да бега. Той към Каменица, те по него, догде ги вкарал в района на засадата, па като дал белег на скритата в храсталака негова дружинка, изгърмели неколко нушки, хайтите се сбъркали и не знаяли назад ли да се връщат или напред да вървят. Хаджи Башко се обърнал към хайтите тогава и ездешком погубил с ножа си неколко души, догдето дружината му избликнала из храсталака и заобиколила хайтите под село Каменица в ливадите, називаеми се Слотина. Сега хайтите разбрали, че имат работа с Хаджи Башко и поискали примирие (барашик). Един Хаджи Башков познайник извикал: „Па море Хаджи, бинбаши, па кардашъ, ти ли си?“ – „Есъ самъ“ отвиктал хаджията. – „Аман бе кардашъ, не мой, не дей ни бара, не дей ни коли; не щем да седиме тузи. Беса та бесъ“. Хаджи Башко ги пропуснал и през Алабак заминали за Белово. Пазарджишкият мюдур Дели-бей дотолкова бил юнак, че намерил за благословно да не стои през тоя ден в Лъжанье, най се изкачил горе над Бабино-Бръдце на тепето и от нам наблюдавал действията между хаджията и хайтите.
Като заминали хайтите за Белово, Дели-бей се върнал в Лъжанье и с големи почести приел героя Хаджи Башко, като му съобщил пред множество селяни, че кабахатът му за непокорство към царщината, за който кабахатъ бил присъден от правителството на обесване, му се опрощава. Тая подмамка, може би с добро да покорят Хаджи Башка, на пазарджишките големцине се удала. Хаджи Башко продължил да бъде като господар на Чепино, тъкмо във времето на междуособиците между разните съперници деле-бейове. Особено зле се насроил против него Каванозоглу Хасан-бей, защото чепинският герой си бил присвоил тилата бимбашия; с голем салтанат и с богато облечени и въоръжени другари-пехливани слизал да пие кафе в Пазарджик; по същия начин се явявал в конаците на Каванозоглу, както стария Тъмчарлия пред пловдивския паша и с това подривал авторитета му пред турците и християните. Освен това забележено било, че Хаджи Башко започнал да заповеда и в некои села в полето и опасно било да не тури ръка и на Пазарджик. За тази цел той го поканил няколко пъти на гости в конака си. Хаджи Башко обаче не отивал сам, а с въоръжени придружители пехливани, верни негови хора и работата се свършвала с угощения и разговори. Ала това, което не било възможно да стане в резиденцията на прочутия Каванзоглар, станало в родното място на Хаджи Башко.
Каванзоглу Хасан-бей подкупил с много пари четворица пехливани (братя Хохорови из с. Баня) и дошъл уж на гости в къщата им вечерно време. Повикали и Хаджи Башко да се види и разговори с Хасан-бея. Хаджи Башко се въоръжил и като вервал в пехливаните Хохорови, отишал без други придружници. Ала и да не му се щело, след неколко покани и молби седнал в кьошето до буджака. Подали му кафе и чибук, за да заемат и двете му ръце. Като запил кафето и затеглил из чибука, двама от братята пехливани се пуснали ненадейно и му сграбчили по една ръка. Хаджи Башко успел да изкопчи ръцете си и с десната си ръка хванал дръжката на ножа си, но догде го извади, спуснали се и другите двама пехливани, уловили го за слабините и той им се предал. Тогава Хасан-бей заповядал да го обесят на долната капия на шаранпола. Без да знаят селяните, пехливаните го откарали до капията на една кола, прикачили му въжето на врата бутнали колата и той виснал. Хасан-бей бил недоволен и от това наказание, пратил придружниците му кабадахии, та опленили всичко, що намерели в Хаджи Башковата къща. Закарали и живата му и немалобройна стока в Пазарджик. Банчани приказват още, че Каванзоглу Хасан-бей, като си тръгнал за Пазарджик, конят му не рачел да минава през долната капия на оградата, защото се плашел от големия чомбасъ на обесения Хаджи Башка; на неколко пъти се връщал и подприквал, догдето не отрезали чомбаса на обесения юнак и чак тогава конят подкарал. Когато Хасан-бей изминал Чепинското поле и се изкачил на Каркария, върнал едног от хората си да каже на банчани да свалят телото на Хаджи Башко и да го погребат.
Хаджи Башко нема скоро да изчезне из паметта на чепинските жители. Разказите и спомените за неговите подвиги, в полза на края, завземат първо място между разговорите през зимните нощи по къщята и денем по кафенетата. Неговата песен разплаквала всекиго. Заслугите му чрез няколко пъти отбраняване на края от хайти утвърждават верването между населението, че куршум не го хваща, а тежината на тялото му - 115 оки - извиква уважение към всеки едър пехливан. Неговите наследници строго вардят да не очернят паметта на славния си дядо!...“
Интересна история, достигнала до нас благодарение на човека Христо П. Константинов.
Записал: Никола Б. Тодев