Огънят на бесилото
Публикувано на 13 Feb 2024 10:18
Приглушената светлина на газената лампа, тежкият димен облак от силен тютюн и острата миризма на коняк ме посрещнаха в топлата механа. Малкото скрито прозорче, взиращо се към вече обезлюдената калдъръмена улица, беше запотено от глъчката в приземната одая.
Необичайни гости не идваха, а тези, които добре познаваха буйния нрав на събратята ми, не влизаха дори да се стоплят в снежните дни. Механата бе огнището на хъшовете, чиито души странстваха безприютни и безродни.
Не идвах често, но винаги, когато прекрачвах прага на избата, в душата ми плъзваше чувство на уют и топлота. И макар рядко чудото да даваше отблясъци на жарки пламъци, сърцето ми разпукваше ледовете на трудния скотски живот и се отваряше за смеха и лекотата в лицата на моите изстрадали събратя.
В кръчмата идваше и той – Ботев, големият революционер и мой скъп другар. Присъствието му изпълваше пространството на малката стая със светлина. От мъдрите думи, през хайдушките песни до шегите, но и горчивите истини и прозрения за болното ни време, Ботев донасяше със себе си ведростта на един миг. Миг, в който забравяхме тревогите, мъките и непосилните изнурителни усилия в името на нашия идеал.
Идването ми в онзи мрачен дъждовен ден на февруари обаче не носеше жизненост. Влязох. Беше тихо. Мъжете бяха насядали и дори да беше задушно, наоколо се усещаше полъх хлад. Не се чуваха познатите гръмки гласове на Попчето, Печатаря и Хаджията. Механджията не кадеше с лулата си, а работливите ръце на невестата му сега бяха спрели над тестото хляб.
Ботев стоеше на табуретката в далечния ъгъл и пишеше в тефтера си. Не се чуваха нито песните му, ни историите му. Кимнах, поздравявайки другите, и седнах при Христо. На празния лист имаше само два написани реда: „Плачи! Там близо край град София /стърчи, аз видях, черно бесило.“ Не беше същият той след кончината на Апостола. В погледа му плуваха буреносни облаци от мъка, очите му рисуваха океан от гняв, а думите му падаха сякаш нажежени въглени. Не продумах, ала дълбокият му глас ме извади от мислите ми.
- Зимата пее свойта зла песен, зимата пее свойта зла песен…
- За Апостола ли пишеш, бай Христо?
- Последна песен пиша, дечо. Мрачна и студена, болка носи. Не идват думите, спрели са на гърлото и не излазат. Ала и сърце ми не дава да я оставя. Легна да съмне и изнивка пред очите ми Васил, ала и едно дете, дечо.
- Разкажи да ти олекне на сърце, душа ти да не тегне.
Разказът му започна, а плътният му глас, пропит със скръб, полази като тръпки по кожата ми. Настръхнах и потрепнах, завит в дебелия кожух.
„Инак беше вчера. И ти, и аз помним студената прегръдка на февруари. Васил не се боеше. В безбрежния му поглед се четеше отдаденост. Страхът не бе негов другар, затова сам вървеше към бесилото. Пъстрите му очи с благоговение гледаха въжето, сякаш бе Христовия кръст. Не трепваше лицето му. Главата му стоеше изправена, инак отиваше да се докосне с уста до знамето… Увисна като всички безбожници, като онези, които бяха сторили злодеяние, като онези, чиято уста отричаше. А той бе светиня, той бе Христос за българите…
В последните му мигове до него стоеше едно дете -хилаво, босо, изпито. Ала знаеш ли, в очите му гореше мъка, капка по капка събираше гняв. Ама в това болнаво тяло гореше и възхищение. Детето не плачеше, а шъпнеше тихо. Приближих се до Василя и се взрях в очите на детето – изразителни и сини; косите му – руси и буйни; ръцете му - треперещи. И докато цялата маса състрадалци обръщаха гръб на тялото и плъпваха към домовете си, момчето продума тихо. Разказа, че дошел от село Войнягово. Спомних, че Апостола там даскал беше, децата радваше, народа пробуждаше. Близо до сърцето му беше Войнягово, близко и до майка му, до дома. Думите на детето като броеница се редяха и споменяха Левски…в сърцето ми се разгаряше радост. Пред мене се висне безжизнен, ала в съзнанието - все толкова жив. Усмивката и бодрия му глас споменяше момчето. Треперели да не дойде Мурад бей в школото, а Василя пеел. Така го помня и аз. Научил ги да любят отечеството, България гордо да казват. Не рая, а христиени да се наричат. Нямало дете по-бедно, по-хубаво, по-учено – всички обичал и всички познавал. Знаме поръчал, извезала го майката на туй момче. И го закачил Василя отпред пред школото. Питали го дали носи у себе кама или сабя. Вдигнал моя другар потурите… ни сабя, ни пищов. „Перо има тука, вяра крепи туй место!“. Така учел децата. И от други села додели, при Апостола да се учат на родолюбие. Не казал нищо, преди да тръгне Васил, ала оставил едно писмо на децата, що като свои любел.
Затова беше дошел малкия Огнян. Да целуне ръка на Учителя си. Да му поиска прошка, да му благодари. Носел със себе си една кора хляб. Пеш и бос дошел от Войнягово…да се сбогува със своя кумир. Ала носеше със себе си и свещица, и малко парче плат. Запали свещта и я бодна в дебелия сняг. Огря пламъкът лицето на момчето – в онез очи виждах Дякона. Извади и туй парче съшит плат и го скри в кожуха на Василя. Знаме българско… По кожата ми полазиха студени тръпки, в очите заплуваха сълзи. Ала Огнян се усмихваше и гледаше застиналото лице на своя Светец. Запя тиха песен… онази, що в сърце буря разгаря: „Все за тебе мисля, мамо“.
Беше време да тръгна, а Огняна стоеше в снега. Продумах доде при Василя ще стои, а той отвърна:„Доде му гроба вида, доде е свят духът му чист.“
В механата вече не довадям, но и до днеска помня историята на Ботева. В съзнанието ми стои образът на малкия Огнян и се питам дали видял де Апостола почива… Ала в съвестта ми друга черна веда се бунтува – защо загърбиха светинята на туй въже, а само малкият Огнян остана? И щом се кланяха пред неговото дело, защо само свещ една изгря до него? И пазеха, и вардеха го смело, а оставиха да висне сам… И кълняха се в името му свято, а Юди станаха и го разпнаха. И молеха се за живота светъл, а смъртта му стигна само до сърцето на Огняна. Жълтиците, що сбраха пред Къкринското ханче, дано им стигнат за светиня нова сили да сберат да вярват.
Жив е някъде там и Огняна. Идеала Левски със себе води. И разправя, пее и разнася вярата на тоз човек велик. Сълзи отдавна вече тук не капят, болка няма – отлетя с нощта. Ала пламъчето на свещта в студения февруари гори до днес и още пари. И Ботева го няма вече, и гнева, и мъката разляна.
Но в сърцата, дето Левски обичта наля,
остава неговата истинска следа...
Гергана Благоева, 12 А клас, СУ „Васил Левски“
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023