Христо Семерджиев е не само любимият актьор на велинградската театрална публика, турист за пример на млади и стари, емблематичен „воден бивол“, най-остроумният ветеринар и душа на не една и две компании в нашия град. За нас г-н Христо Семерджиев е и любим автор от страниците на вестник „Темпо“. Читателите обичат и ценят неговите текстове, които сме публикували през годините. А практиката показва, че злободневните му статии се четат с интерес и от местни управници, които има защо да си сверяват часовника с човека, чиято дума „тежи“. Листът от бележник, ситно изписан от Христо Семерджиев, винаги е бил повод в редакцията да се вслушаме в думите му, защото знаем, че през смеха и хумора истината звучи в най-верния си тон. С благодарност за дългогодишното сътрудничество, публикуваме два негови текста - първият е от март 2008 г., а вторият от октомври 2016 г.
Има ли спомени, а няма мечти, значи сме остарели
Бях дете второ-трето отделение, когато “три села в едно се сляха и задружно заживяха”. Велинград стана град няма и година след национализацията. Хотел “Любен” стана хотел “Москва”, Разсолковото стана “Бялата скала”, хотел “Македония” стана хотел “Република”.
По това време като ученици бяхме научили: “Пейте в светлата родина септемврийчета безчет... Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител Димитров”. Започнахме да учим за руските герои - Зоя Космодемянская, Олег Кошевой, “Млада гвардия”, Александър Матросов, Тимур и неговата команда, за нашите партизани - Митко Палаузов, героите на Беласица, партизанчето Бойко. През тези детски години научихме поемата “Вела”:
Прибра я камъкът хилядолетен,
залегнал в тази планина.
Не помнеше дете такова клето
да е прибирал в други времена.
През тези години ние, децата, растяхме, юношите възмъжаваха, а героите от Съпротивата ставаха партийни секретари, директори, офицери.
Сливането на трите села не ще да е станало съвсем по “мед и масло”, защото дълго време го имаше лафът “Ти от Велинград ли си или от Каменица?”.
Вървяха си годините, духна “априлският вятър” - масовизация на ТКЗС. “Видяла жабата, че подковават вола и тя вдигнала крак”. Това най-вече сплоти трите села в едно: изчезна Досевата градина, изчезна Бъкърджийското, изчезна Вицината талпа и Върлос. Роди се ТКЗС “Чепинска долина”, нароиха се нови професии: председател, бригадир, звеновод... Сливаха се селата. За зло или за добро започнаха да никнат заводи: “Георги Димитров”, Колофонният, нова Ленена фабрика, оранжериите за цветя и прочее. Кой ти е мислел тогава за екология - Велинград набираше “мощ”. И тогава запяхме песента:
Ех, ти, Велинград,
ти, курортен град,
ти си пълен с красоти!
Красоти, красоти, ама само красоти не ще - “Господ дава, ама в кошара не вкарва”. Направиха се Двореца, Държавният съвет, Базата на ЦК - за висшия ешалон, а за текезесарите - “Трудещи се селяни”. Започнахме да пеем песни със селско-текезесарска тематика: “В нашто село тракториста люби звеноводка млада, тя живее в друго село и момчето страда”. Сиреч, беше дошла механизацията в социалистическото земеделие. Сивушка и Белчо и “брезите биволи” на дядо ми бяха станали на салами “Кучешка радост”.
По това време, вече в улегналия Велинград, беше разделена само художествената самодейност. Всяко “село” си играеше каквото му се наложи от кварталната партийна организация. Така беше, докато се образува Градският комитет по културата. И така Лъджене, като по-така “граждане”: театрална група, хорово-певческа и младежки духов оркестър. Чепино с ансамбъл за народни песни и танци, който се представя добре не само във Велинград, а и в чужбина. Факирците каменчани си останаха с групата по ритуали: “Мале, донесла съм ти гагальки, е и кърпа снаота я е шила и да си жива и здрава, внука, дето му бабува, да го изпратиш войник”. Стига спомени! Има ли спомени, а няма мечти, значи сме остарели.
Много съжалявам, че Велинград загуби Горановите топила - една СПА даденост, четири извора с различна температура и лечебни свойства. Като гледам, на път е да загуби и чепинските гьолчета - още по-голям природен феномен. Трябва да се прави нещо за гробищния парк, за обиколния път, за баните и още нещо...
Това не са спомени, а настояще и за него трябва да се мисли!
Христо Семерджиев
Спа, Спа, Спа!
Коремът ме присвива, сърцето ме боли - къде да пия минерална вода? На “Женска баня” извор № 15 спря на Петровден и дойде чак на Петковден. На “Вельова баня” извор № 11 едвам цирцирика. Остава Цаклевата (Гяуровата) чешма - навремето не беше най-добра...
Минералната вода освен с миене, лекува и с къпане и миене. Дошли продавачи на зеле, продавали що продавали и накрая решили да ходят на баня. Единият по-така: “Другарю, банята функционира ли?” “Да - отговорила касиерката - а водата циркулира!”
Миналата година бяхме три баби. На двете, Бог да ги прости, много им помогнаха минералните води - в кръга на шегата.
Думата ми е за Плажа, който някога направи паважа. От 1 юни до 15 септември работи официално, а след това на портала се сложи катинар, като овчарски чан голям. Водата в реката се втича, а плувец-ветеран през оградата наднича! Гледа, гледа и с тъга си спомня за не много стари времена: в тоалетната течеше плажна минерална вода, имаше тръба, маркуч и студена вода. Питаме се ветераните “Къде са тез неща и на кого пречиха сега?”
Ветерани и пенсионери, обичащи топлите води и през студените дни, се бяха нарекли “водните биволи” - не от породата, която Ахмед Доган щеше да докарва от Индия. Ние сме си местни минерални биволи! Някой беше измислил химн, което се пееше по мелодията на песента “Темпико”.
И през лято, и през студ
биволите пак сме тук.
Нас ни води бай Иван,
той е бивол най-голям,
на Колофона беше “гранд”
и през лятото на този плаж
с карта идваше по дваж.
А след 15 септември - ни еднаж!
Защо така? Много ясно -
заключена е главната врата.
Обръщам се към вас, атамани
на тържища, пазари, бани
и плажни екстри отбрани.
Сторваме ви до земи поклон -
отворете тоалетно-тръбно плажния салон!
Толкоз!
Христо Семерджиев, 50 години театрал и 40 години средна ръка ветеринар
