За „Темпо“ е чест дългогодишното сътрудничество с проф. д-р Стоянка Кендерова - нашата съгражданка, която е един от най-уважаваните учени османисти и арабисти в България, дългогодишен ръководител на Ориенталския отдел и научен секретар в Народната библиотека „Кирил и Методий“, университетски преподавател. На страниците на велинградския вестник проф. д-р Стоянка Кендерова публикува редица свои изследвания, свързани с историята на Чепинско: поредица, посветена на поименните списъци на мъжкото население и вдовиците в населените места в Чепинския край, данни от османски регистри за населението, данни от османски документи за участието на Чепинско в Илинденско-Преображенското въстание и др.
За нашата юбилейна рубрика „30 истории от 30 години“ избрахме нейна статия от 2002 г., посветена на соколарството - древно изкуство, превърнало се в потомствен занаят в Драгиново преди повече от пет века:
Нов извор за соколарите от село Драгиново през XVI век
Соколът, любимата птица на принцовете, заема особено място в живота на западната и източната аристокрация през Средновековието. Да притежаваш сокол – това е право, привилегия и лукс, възможност да създадеш за себе си представата, която желаеш другите да имат за теб.
Със сокола е свързан и ловът в полет, първите свидетелствата за което ни отвеждат в поречието на реките Тигър и Ефрат през второто хилядолетие преди нашата ера. От там, в продължение на дълъг период от време, ловът със соколи прониква в Средиземноморския басейн, а така също и далеч на изток – в Китай и Япония. В Западна Европа, където практикуването му е позволено само за благородните по потекло, той е въведен към края на IV век и достига своя апогей през XII- XIV век.
Отглеждането и обучението на сокола, както и умението да се ловува с него, е считано за вид изкуство. Първите съчинения, посветени на тези дейности, са създадени в арабския свят. Най-старият запазен до днес трактат датира от 783-785 г. и е дело на Гатриф, виден соколар в двора на халифа в Дамаск. Следващото произведение е създадено един век по-късно от Муамин, придворен лекар в Багдад. В тях се отделя място и на летенето, на болестите и нещастните случаи при птиците, на лечението и грижите, които се полагат за тях. От тези произведения черпят по-късно западните автори. Ето какви препоръки се дават в „Книга за лова на крал Модюс“ от XIV век: „Ако соколът ти диша трудно, той има астма, която ти не можеш да излекуваш. Изгори бял дроб на лисица до такава степен, че той да се превърне на прах, след което поръсвай от него върху месото, от което даваш на сокола да яде, докато установиш, че той е излекуван“.
Особено внимание се обръща и на соколаря, който носи отговорност за здравето на птиците. Той трябва да избира най-подходящата храна, да предотвратява опасностите от заболяване, да ги наглежда през критичния период от живота им, а именно при падането на перушината и т.н. Подобно на всички останали ловци, соколарят следва да се радва на добро здраве, за бъде ловък и да има перфектно упражнени сетива. „Големият и силен глас“, за да бъде чут отдалеч от птиците, е качество, специфично за него. Към тези физически изисквания се прибавят и морални добродетели: да обича птиците, да бъде любезен с тях и никога рязък.
Соколът е на почит и в Османската империя. Той придружава владетеля в неговия лов, а населението (предимно балканско, християнско), което се занимава с отглеждането, опитомяването и предоставянето на султанския двор на обучени соколи, е причислявано към т.нар. „привилегирована рая“ или „рая със специални задължения“. Тук спадат още дервенджии (лица, натоварени да охраняват приходи) войнуци (лица, които се грижат за конете на султана и свитата му), аканджии (леки конни части), мартолози (охраняващи проходи, гори и брегове от разбойнически нападения), соколари и др. Всички те изпълняват служебните си задължения срещу определени данъчни облекчения и срещу ползване на освободен от данъци дял земя, наречен „бащина“. Това население е регистрирано централно, като финансовото министерство държи строга сметка за броя, местожителството и имотите му. В случай, че не е предаден сокол, соколарят е трябвало да заплати определена сума, която изразява паричната равностойност на непредадената птица.
В запазената до днес документация соколарите са наричани най-често доганджии (от „доган“ – сокол). Според функциите, които изпълняват и според природата на сокола, те получават и други наименования. Някои от тях получават соколчета, за да ги отглеждат и дресират у дома си; други наглеждат гнездата в определени планински местности, грижат се за малките, докато отраснат, дресират ги като ловни соколи и ги предават на султанския двор или на по-висшестоящия си началник; трети поставят примки за улавяне на птицата и т.н.
Основен извор за статута на соколарите и останалите категории население, натоварени със специални задължения към централната власт, представляват запазените до днес документи на османотурски език. Нашата общественост отдавна е запозната с този род материали, благодарение на публикуваните три описа на доганджии в Румелия (част от европейските владения на Османската империя) от XV век. Тук откриваме първите имена на соколари от село Драгиново, по документ Корова, спадащо към Филибе (Пловдив). Това са: Лалюк, син на Радул; Радул, сина на същия и Драгослав, син на Лалюк.
През 1993 г. беше поставено началото на взаимен обмен на микрофилми на документи между Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София и Османския архив в Истанбул, благодарение на което у нас постъпиха първостепенни за българската и балканската история извори. Между тях е и подробен регистър на соколари на техните владения в околиите Самоков, Пловдив, Златица, Враца, Берковица, Русе, Ловеч, Търново, Разград, Шумен и др. Съставен е през 968 г. по мюсюлманското летоброене, което съответства на 1560 г. по Грегорианския календар. Сведенията за Чепинския край се отнасят за 1559-60 г., а за някои от соколарите засягат и по-предни години.
Регистърът започва с данни за соколарите от околия Самоков, подчинена на главния соколар на Филибе. Първото описано село е Корова, спадащо към селската община Чепине. На първо място са отбелязани имената на 15 души от корпуса на т.нар. „каяджияни“ (най-вероятно думата произхожда от „кая“ – скала и означава соколари, които ловят соколи по скалисти места). Това са: Велчо Велко Папас, Велчо Радослав, Велко Доле, Велко Стано (или Стайо), Райко (възможно и Далко), Став, Михаил Драгослав, Гроз Велко, Стойко (или Стойно), Радул (възможно и Радюк), Стойко, Койко, Балин (или Малин), Радул, Стано (или Стайо), Радул Ланджо (или Лалчо), Стано (или Стайо), Драгине, Дончо Ланджо (или Лалчо), Радул Радослав.
Специално означение за предаден през 1559-60 г. сокол е направено само за Велчо Велко Папас, Велко Доле и Михал Драгослав. Посочено е също така, че Велко Велко Папас е внесъл 50 акчета (сребърна монета) „данък овце“ и 20 акчета „данък кошери“, както и 150 акчета – парична равностойност за непредаден за 1558-59 г. сокол. Подобно на него, Михал Драгослав е предал 32 акцета „данък овце“ за 1559-60 г.
Велчо Радослав, Стойно Радул, Балин Радул, Стано Радул, Радул Ланджо и Стано Драгине не са могли да предадат дължимия от тях сокол за 1559-60 г., поради което са изплатили неговата парична равностойност, също в размер на 150 акчета. Между тях Стано Радул дължи същата сума и за 1557-58 г., което навежда на мисълта, че поне от тази година, а може би и по-рано, той е регистриран като соколар. Още „по-стар“ соколар е Велко Тано. Той е предал по 150 акчета за 1550 и за 1557-58 г. Гроз Велко пък дължи тази сума за 1557-58 г.
На второ място в регистъра са посочени имената на децата на соколарите. Под всяко едно от тях е използвано съкращение, което означава „неженен“ – сигурен знак, че централната власт ги води на отчет като бъдещи соколари. Това са: Стойно, син на Велчо Поп; Радул Радослав; Стане, син на Доле; Дане, син на Грозе; Ланджо (или Лалчо), син на Стайко; Дончо, син на Ланджо; Добри, син на Стано (или Стайо).
На последно място в регистъра са отбелязани „бащините“, които се владеят от соколарите и местностите, в които те са разположени. Посочен е също така видът на имота, който включва всяка „бащина“: земя, ливада, пасища и др., като размерът на отделния парцел или участък е даден в „дьонюм“ – мярка за повърхност, равна на 919,3 кв.м.
В регистъра са отбелязани общо 14 соколари, пртежатели на бащина, като за някои от тях е посочено, че владеят имота колективно. Самите бащини включват главно земя, а всеки парцел или участък е в размер приблизително от 1 до 5 декара. Отбелязани са имоти в местностите: Райова, Доляне, Крушинче, Глановеч тор, Брегова, Мечева, Конопище, Борце, Пасбище, Дранак, Дебелсой, Шумендел (или Сумен дел), Хранов лесак, Купен (чете се и Коноп), Пастрачо, Бресмако, Грабадино (или Грамадино, Грамадно), Треволяк, Град, Бродеч (или Бровенеч), Поп, Слива лука, Черни полива, Гърма (Гръма, Грама), Близкото село, Врашчева, Ложене, Вешинеч, Славейов рид, Галеник рид, Лепева (Липова), Дрангамо, Долитнка, Дабанова (Дъбанова), Чемерик, Кръстенеч, Черно поле, Секирче, Стража, Поливер, Баня, Гарван (Градан), Бърчева (Мърчева), Голямото дере, Сава, Янко и др.
Администраторът не е проявил достатъчна прецизност, тъй като данни за големината на имота не са означени навсякъде за ливадите и харманите. При всички случаи обаче това е първият по рода си извор, който ни предлага подобна информация. Както става ясно, най-голяма по размер е бащината на Михал Драгослав. Тя обхваща около 25 дка земя, около 5 дка ливади и харман в две местности.
Най-често споменаваните местности са Мечева, Дранова, Брегова и Поп. Идентификацията и локализацията на тези и на останалите отбелязани в регистъра места показва, че те са разположени в района на Чепинското корито и по дефилето на Чепинска река (като напр. Доляне). В по-голямата си част топонимите са от славянски произход, което създава доста трудности при разчитането и озвучаването им. Някои от наименованията са изразени в оригинала с турски думи. Така например за „Конопище“ в извора е написано „Кеневир йери“. Наименованието навежда на мисълта, че през онази епоха населението на Чепинско се е занимавало с отглеждането на тази култура. Изразът „Киях йери“ е преведен от нас като „Треволяк“, а „Яйлак“ (лятно планинско пасбище) в „Пасбище“. С „Близкото село“ сме превели арабския израз „Кариб карйе“.
Предложенията на вниманието на читателите на в-к „Темпо“ регистър е ценен извор за историята на Чепинския край. Той разкрива статута на част от населението на Драгиново през средата на XVI век, на отношението му с централната власт и на имотното му състояние. Съвсем ясно е, че соколарството се явява потомствен занаят не за едно семейство от селото. Същевременно изворът предоставя и най-ранната и най-подробна топонимия на местности, разположени в Чепинското корито. Макар и с известна степен на условност, начинът на изписването на отделните названия от славянски произход би могъл да бъде обект на езиков анализ на местния говор.
проф. д-р Стоянка Кендерова, 2002
