Цветана Тодорова Дамянова, по баща Шуманова 3 май 1897 г. - 10 юли 1986 г.
Родена е в с. Лъджене на 3 май 1987 г. Баща й Тодор Шуманов, образован и културен човек с всестранни интереси, години наред е бил кмет на селото, един от първенците общественици, читалищен деятел. В техния дом е гостувал Алеко Константинов.
След завършването на гимназия в Пловдив Цвета Шуманова учителства в родното си място. По-късно заминава да следва медицина в Швейцария. За този период от живота си тя споделя в интервю за в. “Народна култура”, бр.11/1965 г.: “Понеже нямах средства, трябваше да работя. Ръководех частни класове по ръкоделие, бродерия и декоративно рисуване. След известно време постъпих като ръководител и организатор в една фирма за текстил и бродерия. От ден на ден се увличах от изкуството и така медицината пропадна. Жаждата да творя, големият ми интерес към народното творчество надделя и аз се отдадох за цял живот на него”.
Завършила института за приложни изкуства, тя става преподавателка в Стопанското училище в София.
През 1932 г. Цвета Шуманова свързва живота си с Константин Георгиев Дамянов (6 май 1892 - 17 март 1977), родом от Банско и през 1933 г. заминава при него в Нортфийлд, щата Масачузетс. Със себе си носи “моето богатство” - колекция от национални костюми, черги, българска бродерия, модели. След голямата криза в САЩ семейството преживява тежки години на неуморим труд, но любовта към родината и изкуството карат т.нар. “госпожа Джордж” да изработва колекции от шевици, тъкани, кукли и нейният дом се превръща в ателие и изложбена зала. Целта й да съхрани българското национално изкуство “за да не се превърне в минало, което е изчезнало” и да го популяризира.
Първите й изложби са посрещнати с голям интерес от американците, които виждат нещо ново, невиждано дотогава. Американски женски дружества, училища, колежи проявяват интерес към българското народно творчество.
Цвета Шуманова-Дамянова стана член на специалния център на федерацията за приложни изкуства на американския национален женски институт. Тя урежда над 120 изложби в различни градове и чрез тях и посредством телевизионни предавания и курсоне в собственото й ателие тя показва и запозава американците с изкуството и бита на българския народ. За своята дейност получава висока оценка в многобройни статии на вестници и списания.
В едно телевизионно предаване тя е казала: “Във всеки бод българските жени са влагали частица от своя богат духовен живот, от своя изтънчен вкус, от своето чувство за цвят и форма. Това национално богатство, което е предоляло 500 години турско робство, разрушителната сила на вековете, войните и другите катастрофи, сполетели моя малък героичен народ, сега се пази в моята родина... Българските жени създават неща, каквито не се създават в други страни”.
За пръв път Цвета Шуманова се завръща в България през 1959 г. и след това многократно прелита океана, за да се върне тук, в България, във Велинград, в нейното “мило дома”.
Желанието й да дарява в памет на родителите си тя споделя с Комитета за култура и лично с Людмила Живкова и го осъществява с:
* построяване на сграда за културните нужди във Велинград
* даряване на станчета, средства за изработване на художествени тъкани и др. произведения на приложното изкуство, готови произведения на приложното изкуство, материали за нови производства (Свидетелство за дарение - 32852)
* дарение от 15 000 щатски долара за община Велинград и 10 000 щатски долара за община Банско и отново “за развитие и обогатяване на материалните и духовните ценности на българския народ” (Грамота на дарителя от ДОО “13 века България” и грамота - 28 от община Банско).
След смъртта на съпруга си Цвета Шуманова-Дамянова се завръща окончателно във Велинград, където почина на 10 юли 1986 г.
На тази дата фонд “13 века България” в лицето на неговия изпълнителен директор г-н Тошо Пейков проведе честване на 20-годишнината от смъртта й с освещаване на нов, проектиран от арх. Димо Петров, паметник на Централния гробищен парк и сбирка-помен в сградата, носеща нейното име. Цвета Тодорова Шуманова-Дамянова е една от най-големите дарителки на България и най-големият дарител в Родопите. Записана в Златната книга на дарителя в НРБ, тя заслужава почитта и на съгражданите си.

На 10 юли се навършиха 20 години от смъртта на леля Цвета - Цвета Тодорова Шуманова, по мъж Дамянова. И вярваме доста велинградчани си спомнят за нея - “американката”, която след 49 г. живот в САЩ си беше останала истинска българка-родолюбка.
В свое писмо от 3 април 1975 г. тя споделя: “Да живееш далече 40 г. в страна, където до ден днешен не съм весела и не съм щастлива, че имам всичко спелечено с наш (мой и на калеко ви) труд и че съм работила тук като роб, за да имам това, което имам, но душевна радост нямам сега и в миналото тук”.
В друго писмо споделя, че всеки ден от 17.30 до 19.30 часа е слушала и записвала на касетофон емисиите на радио София и колко горда се е чувствала да чува за велики българи, за честванията на исторически събития, за всичко, ставащо в родината. Самата тя е подготвяла програми пред американска публика, какъвто случай описва в писмото си от 4 април 1966 г.: “Мили роднини, душата ми е претрупана от възторг, че съм в предвечерието да приготвя програма за Април 1876 г. пред много интересна публика и старанието ми е неописуемо напрегнато, защото пред мен е разнищена цялата история на родината, миналото от незапомнени времена до днес”.
Заминала при съпруга си Константин Дамянов в Америка през 1933 г., тя се връща за първи път в България през 1959 г. и вече на възраст предприемаше почти всяка година уморителното пътуване, за да си дойде за месец-два, да уреди своя изложба в читалище “Отец Паисий” и плановете си за бъдеще.
Колко щастлива беше, когато се осъществи желанието й да се съгради дом, в който деца и възрастни да имат възможността да показват свои творения, да се учат и продължават традицията на поколения българки да плетат, бродират или в тъкано платно да влагат част от душевността си. Такава представа за българката, която прави от нищо нещо, тя е създавала там, далеч в САЩ с многобройните си изложби, с уроците, които е преподавала на ценителите на нашия фолклор. Леля Цвета беше естет, който умее да вижда красивото в природата и да го пресъздава в рисунки, шевици, скулптури, за ги втъче в платно или изплете или боядиса в различни нюанси. А какъв събеседник беше! Какъв разказвач!
Годините я бяха променили физически, но душата й беше млада, неуморима. С часове разказваше за тежките години, прекарани в “страната на неограничените възможности”, където ценят за труда и където според нея “беден остава само мързеливият”. Но където можеш да влезеш в друг дом, само ако си предварително поканен, но без българската сърдечност и гостоприемство. Разказвала ни е как тя Цтева Шуманова-Дамянова, облечена в българска национална носия, е внесла българското знаме в залата при приемането ни в ООН. Или как са пропътували стотици километри, за да чуят и видят на живо българска музика и танци при гастролите на наши ансамбли. Всяка среща с други българи за нея и калеко Динко е била празник. След неговата смърт (17 март 1977 г.) тя продаде дом (в който само хладилната им камера можела да съхранява храна за една година), покъщнина, обширни градини с любимите цветя и зеленчуци (от български семена) и с параход донесе станчета и платове, шевици и плетива, скулптури, изработени лично от нея с единственото желание да ти дари “в памет на мама и тате”. Леля Цвета даваше без да говори на коко и колко, като казваше “Каквото дава едната ръка, другата не бива да знае”. Така че след нейната смърт като спомен за родолюбието й останаха грамотите за дарения от фонд “13 века България” и от Общинския съвет на Банско - за дарени средства за Велинград - 15 000 щатски долара, за Банско - 10 000 щатски долара, дарени станове, произведения на приложното изкуство, материали за нови производства и построяването на сграда за културните нужди на нашия град.
Приживе тя не парадираше с направеното от нея и не се радваше на особена почит. Но не е забравена от фонд “13 века България” и е вписана в златната му книга на дарителите в България като един от най-големите дарители.
Това, което тя направи от сърце за нейното “мило дома”, не бива да се забравя и от велинградската общественост. Такива като нея се срещат рядко и ние се радваме, че бяхме не само нейни роднини (тя беше сестра на стара майка - Мария Чорбова), но и близки, споделяли нейните радости и тревоги. За нас тя е пример за неуморен творец и родолюбец. Ние и всички други роднини сме благодарни на г-н Пейков, изпълнителен директор на “13 века България” и неговите служители, че не забрлавят стопеното от нея, а от осветения нов паметник Цвета Тодорова Шуманова-Дамянова гледа напред и нагоре. Така, както гледаше през целия си живот.
Димитър и Виолета Разсолкови