Да съпреживееш страха, болката, отчаянието, но и надеждата на другия – това беше усещането на пътуването през времето, в Беломорска Тракия. Тридневният преход отново бе организиран от проф. д-р Атанас Щерев, с основна цел, наследниците на тракийските бежанци от 1913 г. да извървят пътя на своите предци, да почувстват случилото се, почетат паметта им и предават спомена на наследници и съвременници.

Автобусът бе изпълнен с представители на тракийските дружества от Пловдив, Стара Загора, Кърджали, Айтос, Ракитница, Карнобат, Бургас, Варна… Сменяха се разказвачи, краеведи на похода: ген. Нонка Матова – председател на пловдивското тракийско дружество „Войвода Руси Славов“, тракийският славей – поетесата Елена Алекова, инж. Яни Янев – председател на кърджалийското тракийско дружество „Димитър Маджаров“, и организаторът, финансирал цялото събитие – проф. Атанас Щерев. Всеки насочваше поглед към различни части от случилото се, какво, защо, кога, как е станало, за да разберат присъстващите целостта на картината, а и страстите и неволите български. Да почувстват трагизма, смъртния страх на гонения, за да оценят свободата. Душевна и телесна. Там, в обляната с кръв тракийска земя. В смутното време на размирната 1913.
Както всеки път, първата спирка в Беломорска Тракия бе село Балъкьой – родното място на Атанас Карев – дядото на проф. Щерев. Запалихме свещички в голямата църква, построена много отдавна, тогава, когато със султанско разрешение се е позволявало височината на билото (най-високата точка на покрива), да не е по-висока от височината на седнал конник върху кон. Професорът разказваше как са я строили нощем. Бързешком, за да е готова, покрита и с хора, почитащи светците в нея, докато властта се усети. Проговори и за службата, извършена от отец Милен Недев, от Пловдивското тракийско дружество. Службата, извършена за първи път от толкова години от български свещеник, молещ се за душите на многострадалните предци от онова време, но и за добър и праведен живот на всички нас, техните наследници и следовници. Проговори и за предложението на г-жа Матова, свалените при извършения скорошен ремонт на църквата, 12 български икони, на главните светци, рисувани с масло масло върху платно, да бъдат върнати в България, в замяна на други канонични, голям размер, рисувани на дърво от иконописци. Иконите вече ги нямаше. Не се знаеше къде са. Имаше подредени други, предимно такива от търговската мрежа. „Никога няма да ни ги дадат“, думаше професорът, а госпожа Матова гледаше странно. Защото в близкото село Каяджик, до брега на река Марица, нейните предци бяха свалили църковната утвар и я бяха отнесли със себе си, в България, при това паметно бягство. Голямата камбана от Каяджик, а и до днес най – голямата камбана на градската църква в Ивайловград, звънтеше със сребърен глас и приканваше миряните за мир и спокойствие.   
Запалихме свещички за упокой и в по-старата църква „Св. Спиридон“. И в параклиса „Св. Илия“, белнал се на върха на надвисналия над селото рид. Разгледахме и вятърните мелници под него, на рида. После заслизахме. Не по пряката пътека, за която ни предупредиха да не слизаме, защото била много стръмна и някой можел да си счупи краката, а по полегатия обиколен път. В селото ни посрещна тишина. Хората седяха в местната кръчма, други си говореха на групи. Включително Тончо, великолепния акордеонист на ансамбъла от Кърджалийското дружество. „Защо“ попита г-жа Матова „ Уморихте се и не ви се свири и играе ли?“ „Не.“ отговориха „Помолиха ни да не вдигаме шум.“
Потеглихме към Дедеагач, днешният Александруполис. Посрещна ни кротката , блестяща синева на морето, а в далечината тъмнееше висотата на остров Самотраки. После, надвечер, мястото, където историята проговори на пътешествениците, бе родното село на капитан Петко войвода – Доганхисар, днешното Есими. Едно от най-големите села на времето си, през 1913 г., приютявало героичните защитници на гонените българи, до момента и на неговото опожаряване. Пътувахме по тесния път през клисурата към селото, разглеждахме руините на крепостите, възвисяващи се над долината и знаехме, че тези успоредни клисури всъщност са три; на село Сачанли, на самият Доганхисар и на село Манастир. Били големи, богати села. С трудолюбието си, тракийците постепенно облагородили тази част от Беломорието. Съставили и свои чети, които да ги защитават от разбойници в размирни времена. Проф. Щерев и г-жа Матова разказваха за случилото се и как, виждайки пожара над запалените две съседни села, мъжете от тях, събрали се да отбраняват централната клисура, хукнали да спасяват семействата си. Началото на края. 
В Есими ни прави впечатление музеят на капитан Петко войвода в хотелският и ловен комплекс „Сафари”, в центъра на селото. Изграден от семейство Макис, на мястото, където е била къщата на Капитан Петко Войвода. Експонатите, свидетели на онова време, бяха събрани и грижливо подредени от собствениците на комплекса, гърци по паспорт, тракийци по произход. Музейната сбирка, като единствен исторически стожер там, всъщност би могла да компенсира липсата на каквото и да е обозначение за мястото, където е била родната къща на капитан Петко войвода.
В тази първа вечер на похода, комплекс „Сафари“, със споменът за Капитан Петко Войвода, бе само за нас. Да бъде дружеската вечеря, както повеляваше отколешната традиция, да се споделят храната и напитките, а хората да се опознаят и станат по – близки. Бяхме заедно. Говорехме си. За какво ли не. Бяхме : г-жа Матова, г-жа Пенка Ендарова и Дамян Казепов от централната секция в Пловдив, аз – Анна Митева и Тодор Тодоров – от дружествената секция – в Ракитово на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ – Пловдив, а около нас – колегите от другите дружества по места. Всеки един от нас, реализиран в своята професионална сфера: г-жа Матова – в сферата на стрелковата подготовка и спорта, г-жа Пенка Ендарова – чудесен експерт счетоводител и одитор, съдебен заседател,  Дамян Казепов – майсторът със златни ръце, ваещ желязото в какви ли не красоти, аз – Анна Митева – библиотекар в читалище „Будилник 1898 г.“ в град Ракитово и Тодор Тодоров – учителят, спортист и треньор, отколешен председател на спортен клуб, за когото нямаше тайни в тази сфера. 
На втория ден от похода поклонението започна от началната точка на бежанската колона, събрана за репатриране в Дедеагач (дн.Александруполис). През 1913 г., от там на север, към България, тръгват хиляди тракийци със своята покъщнина и добитък. Събрани от турска войскова част като стадо в местната гимназия, за да ги отведат неясно къде и незнайно как, хората слушали какво ли не, включително за потънали , изчерпали живота си кораби, в дълбините на морето. И лелеели в надеждата си за пристигане в България. Така, четите на войводите Димитър Маджаров  и Руси Славов започват да събират местното население и осигуряват пътя му към България. Пеша, с деца, добитък, събрали набързо по нещо за преживяване. И път – стръмен и труден. Изпълнен с опасности и набези. По който стотици от тях намират смъртта си, посечени от ятагана на башибозука. Път, преграден със стрелбата на османските военни части. Единствената защита била от двете чети на войводите Руси Славов и Димитър Маджаров, които  повели по-голямата част от бежанците.  Към голяма България. При сънародниците. Пътят на колоната бежанци преминавал по права линия през така наречената Армаганска долина. Там, хората се отклоняват за почивка където има питейна вода, при овчарските колиби на дядо Сарджо, прародителят на днешния председател на тракийското дружество в Хасково, Кирил Сарджев. Но и на това място, бежанците са открити от преследващите ги турски войници и башибозушки чети, ламтящи за богатство и носени жълтици. В нещастието си, клетите бегълци ги зашивали в полите на дрехите си, или в повоите на бебетата. От куршумите и неистовият вой на нападателите, колоната се разбягва, дала много убити. Много млади жени и девойки били хванати и отвлечени. След баталията дядо Сарджо събрал оцелелите дечица и ги приютил. За нещастие, преследващите колоната башибозушки банди ги виждат и убиват всички. Така тази местност остава в паметта на хората като Долината на смъртта. Там, до запазения водопой, днешните наследници оставиха своите цветя и запалиха свещички в памет на загиналите.
После поклонението се пренесе в трънаците и бурените на близкото село Пишманкьой. Днес то е напълно заличено. Жителите му напускат имотите си в името на спасението, но намират своята смърт на моста на реката, метри по-надолу в гората, където ги пресрещнал башибозукът. Петдесетината къщи били опожарени. Единствено руините на някогашните постройки, каменният сводест мост, над някога пълното с вода, днес сухо дере и порутения олтар на поломената селска църква  „Свети Георги”, стърчат сред храсти и тръни, за да напомнят за някогашния живот. И вековните огромни черници, давали храна на копринената буба.
Автобусът ни премина границата между Ивайловград и Кипринос. Днес тя е вътрешна, в Европейския съюз. За нея напомняха единствено празните павилиони на служителите и старите метални наблюдателни вишки.  В Ивайловград сме. И нямаше как групата да подмине великолепието на откритата през 1964 г. римска вила, принадлежаща на знатен тракиец, при реката Армира. Нямаше как да подмине и старата таханджийница на фамилия Каракехайови, в която по старата родова рецепта печаха сусам и произвеждаха оригинален тахан, прочут хепаропротектор. Не подмина и великолепното, гъсто, сладко и силно ивайловградско вино… Вечерта в познатия от времето на Балкантурист хотел „Тракия“, бе под знака на ансамбъла на Тончо, певиците и Елена Алекова. Хората пяха и играха в топлата южна нощ, освободени. Чувстваха, че са на своето място.
Настъпи третият ден. Последен за похода. Автобусът пое към мемориалния комплекс „Илиева нива” край село Глумово, Ивайловградско. Там през онази 1913 г. става нещо страшно. Подгонени от турската войска и башибозук, обезумелите хора са принудени да правят своя избор. Майките запушват устичките на ревящите от глад и ужас бебета, на паникьосаните дечица, за да не издадат колоната, оставят на закътано най-малките, за да спасят по-отрасналите, имащи по-голям шанс за живот…
Там, на тази нива, на Илия от село Глумово, са събрани от преследвачите скритите от родителите си, за да могат да ги приберат по-късно, над 200 пеленачета и малки дечица. Над 200 тракийски деца! Бежанците, гонени от турската войска и башибозушки чети около тях, оставят в смъртния страх и умора бебетата си, с надеждата, че поне те ще бъдат пощадени от войниците и ще могат да ги върнат. Реалността, обаче, е страшна. След  клането на родителите им, следва и зверското клане на децата, открити от башибозука… Там, пред паметника на загиналите над 200 тракийски деца в тази мрачна епопея, авторът на мемориала, скулпторът Емил Пенчев, разказа историята около създаването му. Спомена за визията си , въплътена в бронз, онагледена в  протягащо ръчички бебе към надвесената като мадона над него майка. С горчивина сподели за неналичието на част от композицията, откраднатото малко дете, липсваща и още невъзстановена. Свели глави, присъстващите поднесоха своите венци и цветя. Запалиха свещички за упокой душите на невинните… А отгоре, несвалената от вандалите горна част на композицията паметник, Тракийската Мадона, без отнетия й младенец, продължаваше да се извисява над пространството и времето, за да напомня за най-голямата болка на земята…и най-големия грях…
Автобусът спря на разклона за село Черничино , за да остави поклонниците в пътя им към днешния град Маджарово, някогашното село Ятаджик, където на последния склон към река Арда, признателните тракийци бяха изградили мемориален комплекс, напомнящ за последната битка преди границата с България. Бял Пантеон-костница, напомнящ за хилядите избити тук, на това място. Турските войници разположили картечно гнездо в засада. И ужасените хора падали като снопове, покосени от куршумите. Арда потекла кървава… На другия бряг българските войници плакали и теглили давещите се във високите буйни води. Майки, теглени от тежестта на децата си, губели равновесие и водите повличали всички. Войводата Руси Славов унищожил картечното гнездо с ръчна граната, но бил ранен тежко. Четниците успяли да навържат хората с въже, преминаващо през всички, за да се теглят един друг и оцелеят в буйните води… Днес талазите на сините води на буйната Арда са увековечени в козирката над главния вход на сградата на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ в Пловдив. За да стигне до пантеонът-костница, построен върху склона срещу град Маджарово, групата извървя двучасов преход през ниските хълмове на Източните Родопи. Красивата есенна природа радваше окото, но всеки си мислеше за силния контраст със стенанията и воплите на изтормозените българи, които сякаш се чуваха през времето. За горчилката съпътстваща тази природна красота, породена от ужасите, случили се в нея. В онази есен на 1913-та…
Пред пантеона-костница чухме финалните думи на професор Щерев за цялостната идея да се издирят следите на бежанците, на техните наследници, с послание ежегодно да се почита паметта им, а историята за тези събития да се предава на поколенията. Представителите на тракийските дружества отново, за последен път през тази 2025 г., поднесоха своите венци и цветя в памет на жените, децата и мъжете, опитали се да преминат пълноводната  през 1913 г. река Арда и намерили смъртта си там, на границата на България. Там, пред заветната свобода, във водите на буйната река или от турски куршум. Скръбни чувства владееха присъстващите. Спомняха си за жестоката участ на последните избити, около 2000 тракийски бежанци. Как, след няколкодневен тежък преход, почти достигнали до пределите на свободна България, на крачки от надеждата за бъднина, намират смъртта си тук от турската засада… „Не забравяй, но не отмъщавай!“ - звучеше в душевното пространство девизът, който предците оставили в  завет. Непреходен, надживял онова време с мъдростта си. Да помним и предаваме историята, за да не се повтаря. Поклон пред всички Вас, знайни и незнайни наши предци!
Анна Митова