Идва 1 ноември - денят, който сме отредили за почит на народните будители. През юли на 86-годишна възраст ни напусна Христо Семерджиев, който събуждаше сърцата и умовете ни по свой неподражаем начин: не с големи и високопарни слова, а с усмивка, с хумор, със смях. Колегите от театъра го  наричаха „човек най-достоен“, но той беше и будител най-достоен.

Христо Семерджиев сам се определяше като „обикновен ветеринар и любител театрал“. Професията го държеше здраво стъпил на земята, а театралната сцена го пренасяше в друга вселена. Достойно носеше званието доайен на велинградския самодеен театър към НЧ „Отец Паисий-1893“ и истински боледуваше, че театърът вече го няма... На сцената изигра незабравими роли като партизанчето в „Островът на Афродита“, Лалчо в „Приятел в нужда се познава”, където с Никола Родин изнасят двете главни роли, Свилен в „Свекърва”, Боздугански в „Службогонци”, вуйчото в „Клошария“. Игра в „Двубой“ на английска сцена в Лестър, а участието в юбилейния спектакъл на Мариус Донкин „Стогодишно смешно театро“ му даде възможност да играе пред българи в Одрин и на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ в София - чест, която имат малцина самодейни актьори. 
Изиграл десетки различни роли, Христо Семерджиев владееше до съвършенство една от най-големите театрални магии - магията на смеха. Дали велинградската публика някога се е смяла повече, отколкото на сценките в изпълнение на Христо Семерджиев и Стела Начева (наречена от него „ненадминатата“!)?! Смях, който е събуждал най-доброто у всеки зрител и го е карал да види света по нов начин. Христо Семерджиев беше уважаван от своите колеги, но и сам уважаваше всеки артист самодеец и винаги беше готов да сътвори дружеки шарж за нечий празник, да каже добра дума за театралите, които неуморно репетираха в студения салон, носеха декори, кръстосваха пътища и фестивали, за да получат най-голямата награда - аплодисментите и любовта на публиката.
Христо Семерджиев споделяше, че „След семейството си най-много обичам театъра”. Но също толкова обичаше планината и туризма. Беше дългогодишен планинар и член на ТД „Юндола“ в най-силните му години. Когато за велинградските туристи дойде „време разделно“, Христо Семерджиев написа в „Темпо“: „Една гора, един въздух, няколко дружества за туризъм. Не знам дали ще съм жив да видя едно туристическо дружество „Юндола” - Господ знае и старите чепински баби.“
На страниците на вестника Христо Семерджиев беше будител, защото винаги успяваше да „хване“ темата на деня и да изрази позиция по това, което вълнува велинградчани. Правеше го със смелост и позитивизъм, каквито днес се срещат все по-рядко и заслужават адмирации. И понеже перото му е неподражаемо, най-добре е да го цитираме: 
„Започвам със стиховете на велинградския поет Иван Коев:
Мое Чепино, какво си
без Клептуза и Просце?
Какво са? Чудо от Бога дадено, но от люде занемарено... Дано да сме живи да доживеем най-голямото Чудо - Велинград наистина СПА-столица на България!“
„Нашите хотелиери много не харесват градските бани – те трябвало да имат само музеен характер. Хайде де! Аз не кажа ли на някой „Честито баня“!
„Към общинската управа молба голяма отправям: от тук, от там пооткъснете - баните пооправете! Че то вече „кирясахме”, дано не дава Господ и да „краставясаме”, а в една СПА столица пък и да „въшлясаме”.“
„Не е наша работа да казваме и да даваме акъл на горските власти как да добиват дърва – те са професионалисти. Молбата ми е да се намали снабдяването на по-свои хора с предимство!“
Няма как да обхванем всички теми, по които Христо Семерджиев критикуваше и будеше градската управа - Плажа, кучетата, гьолчетата, Клептуза, Власа, водните биволи... Думата му тежеше, защото казваше истината и имаше авторитет.
Христо Семерджиев имаше много награди, сред тях и особено ценният приз „Душа на компанията“, който през 2005 г. му бе официално връчен на Парада на виното в Кадурината/Илиновата махала (наричана още „Холивуд“). А за юнаците, любители на червеното вино, той пише: „Любители и на добрата песен от времето на Априлския пленум, на стари вицове и незабравени градски шансони, които за младите юнаци представляваха доста голям интерес. Никой не знае лозе ни да пръска, ни да копае, но вино да прави знае!“
С усмивка, с младежки дух и с гражданска позиция човек може да постигне много. Може да събуди сърца и съвести, може да обединява и да сплотява, може да бъде „обикновен ветеринар и любител театрал“, но в същото време да дава вярна посока. Христо Семерджиев го правеше и с това заслужи нашия поклон и аплодисменти.
Преди 120 години, през 1905 г., е било първото представление на любителския театър в Чепинско. През годините този театър бе част от живота на нашия град, всяка пиеса и всеки актьор носеше част от искрата на творчеството, българщината и културата. За да не забравяме, че сме имали самодеен театър, за да помним имената на неговите герои, публикуваме този текст на Христо Семерджиев, излязъл в „Темпо“ през ноември 2005 г., който ни буди и днес.
Елена Баева

Не се ставаше лесно артист, трябваше да си човек на по-голям човек

Наближава честването на 100 години от първото театрално представление в Лъджене през 1905 година.
Навремето преди 9 септември 1944 г. един каменски големец летувал на Кладова. Навъртели се вечер край огъня каменчани и го питат: “Бай Гьоро, ти се как си по големство в София? Царат, па...?”. “Царат, двоица-троица, па ес”, отговаря големецът.
Та и мойто ветеранство в театъра е горе-долу така: Лилия Захова, Севда Кадинова, Мечев, Чипев, па аз. (Другите знайни и по-малко знайни артисти-покойници Бог да ги прости и вечна им памет!). Не се ставаше лесно артист през 60-те години, трябваше да си човек на някой по-голям човек и този човек за мен беше Димитър Макавеев. Той от естрадата, на която беше режисьор, ме заведе в театъра: “Бай Георги, ето това момче там за партизанската роля”. Георги Попов, режисьор тогава, ме поглежда през очилата: “А-ха, да седне да слуша първата репетиция”. Бях само послушник, на втората репетиция ми даде да чета реплики от ролята - изглежда му харесах за тая роля, партизанската.
На третата репетиция: Петко Чилев репетира главната роля (въпреки че е бил “трудовак”, от Гражданската отбрана в Бошуля го взимат да го обучават как да защитава Колофонния завод, ако ни нападне НАТО).
“Я там, онова Семерджиевото, да чете на Чилев ролята!”. Това е все едно да караш ски с Иван Лебанов! Не само я четох, но за два дни научих. След 3-4 дни Чилев си дойде - изпъдили го, “трудовак” какво ти разбира, противонатовата защита това да не е театър! Чилев дойде, Ристето си ойде - пак послушник. На другия ден бай Георги почина - поклон!
Започна се с “Островът на Афродита”, постановка на Минка Попова. Тя ръководи състава десетина години, Георги Пашов пое състава след 1971-72 г. През това време бяха навлезли нови театрални сили: Никола Родин, Иван Църцаров, Стефан Сестримски, Атанас Георгиев, Борис Караилиев, Алексей Нечтайлов. По времето на Пашов през 80-те години изгря откритият от Чилев Цветан Котев - голяма театрална звезда.
„Мечев, Чипев и Цветан -
играеш ли с тях няма проблеми,
те за главни роли са родени!”
Смятам, че велинградската публика няма да забрави уважаваните артисти Б. Макавеев и Л. Захова в “Монсерат”, Б. Караилиев в “Златната рибка”, Ат. Георгиев, Хр. Божков, сестри Яневи в “Чер хайвер и леща”, Стела Начева в “Министершата”, Милош Арабаджиев и Васка Вардева (Семерджиева) в постановката на “Хамлет в Долно Туткаво”. През театралния колектив преминаха и много професионални режисьори: Петър Кючюков, Борис Арабов, Васил Спасов, Георги Балабанов, Пламен Карталов, Йосиф Венков. По-дълга диря остави Веско Ковачев, дълги години като художник и не малко като режисьор. През неговото време в театралния колектив се вляха много млади изпълнители, които вече под вещото режисиране на Мариус Донкин постигнаха големи върхове: Гергана Попова, Росица Паунова, Павел Гайдев, Атанас Гушевилов, Нина Кьосова в “Хотел между два свята”. Цветан Котев получи първа награда за мъжка роля на фестивала в Каварна. “Еверест” за колектива беше в Тополовград през 2002 г., когато с пиесата “Небе без покрив” се спечелиха всички първи места от Росица Паунова и Павел Гайдев, дебют направиха Нушка Ачева и Боги Велева. Още ми блажи на устата вкусът на агнешкото чеверме и руйното червено вино, изпито по случай наградата. В навечерието на стогодишнината колективът ще зарадва с нова постановка под режисурата на Мариус Донкин. Заповядайте на театър - минаха сто години, но изкуството е вечно!
Христо Семерджиев