Навършват се 95 г. от рождението на най-видния българо-мохамеданин в Западните Родопи, радетел за “народностно осъзнаване” и укрепване сплотеността между българите-християни и българите, изповядващи мюсюлманската религия - Мустафа (Маньо) Шарков.
Роден е на 18 юни 1912 г. в с. Драгиново (тогава с. Корова) в известно и уважавано семейство. По предания и сведения на изследователи Шарковият род произхождя от старата фамилия Трейови, за която се твърди, че са преки потомци на Методий Драгинов, летописец на насилственото помохамеданчване в Чепинско. Неговият дядо и баща, който е учител и народен лечител, са духовници и са учили в училището за българо-мохамеданчета на известния българо-мохамеданин Осман Нури ефенди в Пещера. Първият учител на Шарков е баща му. От него научава да чете мюсюлманските духовни книги на арабица. Проявява завидна способност в овладяването им и ги чете с присъщата за тях интонация. Посещава и началното светско училище в родното си село. Проявява своите религиозни знания, които се оказват на висота, в мюсюлманските училища в Пловдив и Шумен. През 1930 г. е назначен за имам в Драгиново и се радва на уважение.
Постепенно у имам Шарков настъпва решителен прелом. Полага неимоверни усилия за самообразованието си. Като частен ученик завършва прогимназия. Чете книги, вестници, списания. Заживява с мисълта за сподели онова, което го вълнува, със своите единоверци, да ги убеди в правотата и необходимостта от борба с фанатизма и невежеството. Да се пробуждат неговите братя българо-мохамедани към нов живот и да се учат успоредно с българите-християни. По негова инициатива се издава поредицата на мюсюлманската просветна библиотека “Легенди”. В нея пише за нравствеността и човешката чистота, за трудолюбието и обичта между хората, за религиозните и народни празници. В това отношение той се учи и старае да действа като добрия си приятел пастор Герасим Попов, който оказва сериозно влияние върху неговата дейност. В кратко време Шарков спечелва уважението на елита в Лъджене и се утвърждава като изтъкнат представител на българите-мохамедани в Чепинския край. През 1939 г. възниква широко обществено движение за запазване на непълната гимназия в Лъджене от закриване. Създава се граждански акционен комитет, Шарков е негов активен член. Иска се не само запазване на непълната гимназия, но и разширяването й до пълна. Начело е на българо-мохамеданската делегация за среща с министъра на проствещението при идването му в Лъджене. Под изложението до Борис III от акционния комитет за откриване на пълна гимназия стои и подписът на М. Шарков. В доводите на изложението е записано: “компактната маса на българи-мохамедани, които още нямат достатъчно съзнание за своята национална принадлежност”. Издигане културно-просветното равнище на своите съселяни и на българо-мохамеданското население в Чепинско, противопоставянето на фанатизма, премахване на съмнението в българската национална принадлежност стават съдържание на неговия живот, неговото ежедневие и борба. Сам работи за повишаване на знанията си, пише статии за печата, изнася беседи.
Нов етап в живота му е осъществената връзка, а в последствие чудесно приятелство, с дейци на културно-просветната организация Дружба “Родина” гр. Смолян. Възгледите му напълно съвпадат с целите и идеите на родинци. Те стават негова горда и трагична съдба. По предложение на родинци цялата Пирино-Родопска област, населявана от българо-мохамедани, се обособява в самостоятелно духовно управление, неподвластно на турското Главно мюфтийство в София. С цел откъсване от турцизма и религиозния фанатизъм са открити българо-мохамедански духовни управления, в това число и в Лъджене. За мюфтия в Лъдженската духовна околия, обхващаща Чепинския и Разложки край, е назначен М. Шарков - при пълна подкрепа на цялата лъдженска общественост.
По негова инициатива и предложение е учреден и клон на Дружба “Родина” в Чепинско с членове от целия район. Той е избран за председател. В ръководството е и баща му, който е неотклонна негова опора. Родинци безрезервно подкрепят новия мюфтия. Той е непрекъснато в движение по района и особено внимание отделя на Драгиново. Произнася слова и беседи в джамиите по различни поводи. Непрекъснато напомня, че не бива да се свързва религиозната привързаност и националната принадлежност. Счита нещастие за българите-мохамедани, че са принудени на чужд, непознат за тях език, да изповядват своята религия, защото си имат свой собствен. Един от множеството спомени, които ми е разказвал: при посещение на джамията в Цветино Шарков констатира, че имамът, заучил механично молитви, без да знае съдържанието им, отправя възхвала и се моли за здравето на турския султан, независимо, че Турция била вече република. Той отправя апел към присъстващите вместо за несъществуващия султан да се молят за българския цар и то на роден език. Тези и други му позиции и действия навличат на мюфтията редица неприятности и беди. Фанатизирани ходжи и техни привърженици люто му се заканват, нанасят му побои, чупят прозорците му вкъщи и на работното място, замерват го с камъни и т.н. Но той не отстъпва ни на йота от избрания път. Пише статии, публикува в местния и централен печат. Неговата публицистика е свежа и сега, повече от всякога. Той е блестящ оратор, от дълбоки философски прозрения прави убедителни изводи. Редовно сътрудничи и е един от авторите на сборник “Родина”. По примера на приятелите си от Смолян и други родопски градове е инициатор за провеждане на редица родински утра с програма от родопски мотиви и с активно участие на младежи българо-мохамедани. Лично написва сценария за пиесата “Годеж в с. Корово”. Ще минат години и на честване годишнинатата на читалището в Драгиново това дело ще се препише на други.
Обичта му към родината е безгранична. Взира се в нейната история и се възхищава на светлите имена, които тя е записала. Радва се за обединението на България и за освобожданието на българите-мохамедани между Места и Гюмюрджина, обича и своето родно село и се гордее, че нито един негов съселянин не е участвал в Баташката драма, че е родното място на поп М. Драгинов. Изучава местния фолклор, който не се отличава от съседните селища. По време на Втората световна война поведението му като гражданин и свещенослужител е безукорно. Дейността му като родинец е високо хуманна. Той назначава в мюфтийството за секретар уволнения за комунистическа дейност Мильо Михайлов, от чиято работа е много доволен. А когато той е арестуван и подведен под отговорност по Закона за защита на държавата, намира в себе си необходимата доблест и гражданска смелост, като се явява на процеса в негова защита. Промените след 9 септември 1944 г. посреща с надежда, че ще срещне разбиране и подкрепа за дейността си като духовник и родинец, но остава излъган в очакванията си. Учудващо защо, новите властници и най-влиятелната политическа сила у нас не оцени обективно високо партриотичното и благородно родинско движение, възникнало спонтанно измежду средите на българо-мохамеданите в Родопите. Историята на Родопите не познава друг подобен пример. Даже и впоследствие те, властниците, не отчетоха тази историческа грешка, която допуснаха. Въпреки настъпилия поврат, околийският мюфтия Шарков не се отказва от своята дейност, неколкократно информира властта за активизиране на джамийските училища и непосещение на учениците в светски такива. Провежда съвещание с представители на обществеността, но резултатите са неблагоприятни.
През 1946 г. Шарков е директор на духовно училище в Райково, но демонстративно го напуска поради несъгласие с неговото съдържание и редица публикации в печата. Нееднократно посещава Министерството на вътрешните работи и прави редица писмени предложения какво трябва да бъде духовното училище. Споделяйки за ограничеността на момчетата, които завършват тези училища, пише: “Ако въпросът е да излезнат само ходжи, ние си имаме такива и то кротки и смирени божи чада. На нас са ни необходими просветени и културни духовници, които да бъдат фокус за издигането на това население, което е било приспивано от векове насам”. По негова инициатива няколко момчета от Драгиново учат в Пловдив, а той за известно време е възпитател в Родопския пансион. До края на живота си контактува с интелигенцията в селото си и беседва главно по въпросите на просветата и културата.
През 1946 г. научава, че под ръководството на консул на наша чужда съседка се събират подписи, които се изпращат на мирната конференция в Париж с цел откъсване на родопската област от България под предлог, че в Родопите не живее българско население. Много разтревожен, будният българин написва обширна телеграма от две страници и със собствени средства я изпраща в Париж. Същата е преведена на френски език и редактирана от уважаваната ни съгражданка, при която Шарков по това време посещава курс, мадам Кантарджиева. В нея околийският мюфтия заявява пред света, че Родопите са българска земя, в която живеят българи, независимо че част от тях изповядват мюсюлманска религия. За това, че е ръководител на Дружба “Родина” в Чепинско, която е обявена за противодържавна и фашиска, е обвинен в шпионаж в полза на англо-американците, а по всяка вероятност и наклеветен от противници - местни фанатици и туркофили, както самият той твърди. Без съд и присъда от май 1950 г. прекарва в килиите на МВР и Белене около 3 години. Покърителен е разказът на Шарков за униженията, на които е подложен.
След 30 г. в спомените си той пише: “То бе чудо голямо! В Корово като ме видяха, посрещаха ме като връщане от умрели. Бях слаб и едвам се движех. Баща ми ме прегръщаше. Прибрах се у дома! Така се върнах от преизподнята, но за какво страдах и каква ми беше вината за тези терзания и мъки, не разбрах. И сега, близо 30 г., не мога да си го обясня... А и сега си живея с убеждението, че “Родина” беше права и затова съм страдал. Приктиката и животът доказаха това... Страдах от неразбранщината и от мохамедани, и от християни, и от атеисти...” В заключение: делото на Шарков е свято. То е за защита на българския национален дух в Родопите. Сега неговите врагове са много по-силни. Нека помислим...
Георги Пашов, председател на Дружество за защита на Родопите-Велинград