Името му стои в сърцата ни под знака на безсмъртието, обвито в ореола на светец, а той самият свети като недогаряща свещ в храма на революцията.
От глъбините на времето, от мрака на робството, ние съзираме сиянието на камата, револвера и Евангелието, пред които той съединява в кръвен бунтовен съюз революционерите и чуваме неговите заклинания: “И от нас времето не иска лесни приказки, а лични дела, много дела, чисти дела... Историята няма да прикачи заслугите на другиму и хората щат ни поминуват, докато трае името българин”.
В историческата си памет разчитаме написаното от него, че всичко трябва да бъде кратко и ясно, честно и чисто и нещо повече - истинно и свято. За него това не са думи и пожелания, а същност на всичките му помисли и действия, пълно сливане на мисъл, слово и дело. Отрекъл се от звания и постове, като светкавица тревожна блясва в нощта и търси най-стръмната спирала в орбитата на честта и колкото и време да ни разделя, той остава единствен за нас и всеотдаен като никой друг. В него откриваме най-тачените черти на българина, които са потомствени и които идат отдалече и надалеч отиват.
Пред олтара на революцията и свободата, пред заветната мечта за чиста и свята република, стои един документ, заменил ореол - тефтерчето на Левски. В него той води строг отчет за похарчените народни пари. И той е харчил - за свещи, опинци... И нищо, че три дни е нямал какво да яде - за маслините връща парите обратно и отчита, че струват 1 грош и 10 пари... Пред този отчет стоим онемели и днес. Този, който дава живота си, а отчита 10 пари, няма защо да обяснява, че трябва да му се вярва. Тази сметка е цял нравствен кодекс, катехизис на морал и човешки добродетели, един зов да не ни стряска неговата чистота и да сверяваме своята съвест с неговата орбита на честта...
Коя е твоята орбита, Апостоле? - Всичките селища в българско, всичките равнини и поля и планински пътеки, в които потъват стъпките ти и от тях кротки сърни пият вода. Къде е твоето място? - В класните стаи на българското училище, където от портрета гледаш как през нас минава времето и как по-трайно се вселява в нас. За теб няма залез, защото трябва за покриваш със сияние твоята земя, която е и наша. Ти ни трябваш и днес, Апостоле, за да можем, когато ни кажеш как се люби народ, как се жали за род, как се дава живот за живота, в миг на равносметка да изкупим всички тъмнини, грешки и грехове наши и да се опитаме да доближим до твоя ръст, измерен с аршина на времето, наречено вечност. И се питам днес, взирайки се в сините езера на въпросителния ти поглед: Ние ли сме народът, на който се обеща жертва за освобождението му? Тази ли е чистата и свята република на мечтите ти?
Ние ли обръщаме времето или то обърна нас - срещу самите нас?
Къде, кога и как скъсахме онази пъпна връв, която здраво беше вързала българина за хайдушкия Балкан и се запиляхме по света... А там? Няма там хайдушки огньове и хладни механи, вакли седенки и медни кавали, родопски халища и шарени губери, чемширени порти и тихи дворове, стари чардаци на бащини къщи, момини двори с малки градинки, мирис на рози и здравец, на ран-босилек. Други са там измеренията! Други са хората, нравите, идеалите... Там нещо е изтръгнато от душите на хората, заедно с корена. Там ние сме... дърво - без корен, песен - без глас, камък - без място. А нали хората казват “Всеки камък тежи на мястото си”. Значи нашето място е тук ... при нашите корени на живота. Ако покръстим всяка наша обич и радост, всяка наша болка и сълза с твоята вяра, ще бъдем дърво - с корени, песен - с ясен глас, мамещ хоризонт и светла надежда.
И аз заставам мълчаливо до теб... Редом с теб! Защото знам: пред нас е твоята и моята България. И моята България пътува ... заедно с теб, заедно с мен, заедно с нас - поемаме най-дългото пътуване - в безкрая и ... към вечността.
Екатерина Михайлова