На 8 януари 1878 г. към 4.30 часа следобяд по заповед на генерал Йосиф Владимирович Гурко пристига II-ри дивизион на IX-ти хусарски Киевски полк тук, в Чепинско, в село Каменица и се установява под сегашната Сярна баня в местността “Тудора”. Настъпва краят на робството!
След Априлското въстание през 1876 година животът по нашите земи става непоносимо тежък. Последват кървави разправи с въстаналото население, опожарени са села и градове, по сборища и мегдани се издигат бесилки, извършени са кървави погроми, хиляди хора са откарани на заточение.
Особено тежко е положението и на българското християнско население в Чепинско след трагичната съдба на въстаналия Батак. Озверелите групи, изцапани с кръв и водени от Пехливан ага, връщайки се от Батак, люто се заканват на каменчани, които, за да се спасят, нееднократно напускат селото. За случая каменчанката Мария Пендарова, която живя до дълбока старост, споделя, че “в селото останаха само кучетата и някои стари хора”. Те живеят в тревога и неизвестност, подложени на системни плячкосвания и насилия. Голяма част от възрастното мъжко население е принудено да плаща непосилен откуп, за да не бъде изклано. А ангарията постоянна и жестока. В такава обстановка руската войскова част идва тук в Чепинско.
Независимо от тежката зима войната бушува. Населението с трепет очаква прогонването на петвековните поробители. Още в края на декември 1877 г. и началото на януари 1878 г. по инициатива на каменския ремолюционен комитет, създаден в началото на март 1876 г. начело със свещеник Илия Попатанасов (поп Топорчо), са изпращани ежедневно куриери, съгледвачи и водачи за евентуално превеждане на руските войски през сложния и трудно проходим планински терен.
Руското командване, разположено с военни части в района на Белово - Мененкьово, получава донесение, че скитащи турски части и башибозушки групи безчинстват над българското християнско население в Родопите. Това налага да се изпрати част от IX-ти хусарски Киевски полк в посока Белово - Каменица - Батак - Пловдив. Водачите поемат дивизиона още далеч преди Алабак и го превеждат през най-подходящия, но много труден път: през снежния и заледен Алабак, през Портин дол, Терегово и Дълбочица към село Корова (сега Драгиново).
По данни на драгиновски краеведи след кратък отдих дивизионът спира в местността “Липовец” до Ризов мост, където населението го посреща с хляб и сол. В началото коровчани са изплашени, но постепенно се окопитват благодарение на радушното отношение на руснаците. А избягалите се завръщат в селото. Местните хора са спокойни и заради това, че нито един техен човек не участва в бандите, нападнали Батак. С този исторически факт драгиновци заслужено се гордеят и сега.
От много спомени и предания научаваме, че по обходен път към Чепинското корито се отправя разузнавателно конно подразделение от Алабак през Бяла вода, Начовото и Ачовица, което се включва в основната руска част в Каменица. Било Бабинден (8 януари 1878 г.)... Населението в Каменица въпреки големите тревоги, чества този останал от древността, може би от езическо духовно време красив празник, посветен на раждаеността, на продължението на човешкия род, на вярата в бъдещето и уважението между хората.
Но на този Бабинден има нещо необикновено. Почти от всеки дом излизат мъже съгледвачи по пътищата и пътеките от Елин връх до Алабак. Хората вече знаят, че Русията идва. Със свити сърца и голяма надежда очакват добрата вест. Ритуалът “Поливане” привършва. В ранния следобед на “Орището” се събира цялото село, извива се кръшно, пъстро хоро. В отва време се чуват виковете: “Идат! Идат! Московците идат!”. Съгледвачите тичешком се връщат, а заедно с тях в селото влизат и първите разузнавателни конни двойки. На “Тудора” руският дивизион се установява на стан. Оръдията са грижливо подредени с насочени цеви на север. Пламват огньове, а около тях почиват уморените и премръзнали бойци.
Неописуема е радостта на мало и голямо. Дългоочакваният ден на свободата, краят на петвековното робство, на униженията и страданията е дошъл. Почти веднага цялото население с много храна, с типичните за Бабинден вкусни каменски ястия, с църковни песни, хоругви и икони, начело със своя духовен и политически водач поп Топорчо се отправя към долния край на селото. Там той, просълзен, с хляб и сол посреща и поздравява освободителите на църковнославянски: “Добре дошли, братушки! Здраствуйте, братушки!”. А уморените войници, със зачервени от вятъра и студа лица, отрупват по къшей хляб със загрубелите си ръце и се кръстят. Струпаното множество съсредоточено и с радост наблюдава дългоочакваното събитие, за да остане в спомените на всеки и след това да се предава от поколение на поколение. Престоят на руския дивизион е кратък - само ден-два. Един разузнавателен конен разезд е изпратен по посока Юндола - Якоруда, за да провери дали няма скрити турски подразделения, които да се явяват в гръб на руската армия в Тракия. Но такива няма. Якорудчани устройват радостно посрещане на освободителите. Но кратка е радостта на хората от Македония, които по силата на Берлинския договор отново остават под робство. Руските богатири продължават пътя си през Батак - Пещера - Пловдив - Сан Стефано до победата. Това е най-велиикят, очакван от векове празник за българското население в Чепинско - освобождението, което им донася “дядо Иван”.
В нашия край идват още две групи руски военни. През месец февруари 1878 г. тук е дислоциран един кавалерийски ексадрон, който е разквартируван в Каменица, където престоява до пролетта на същата година. А малко по-късно в Каменица са разквартирувани група руски офицри-картографи, които остават оп-дълго време и участват в създаването на първите топографски карти на България.
За присъствието на руските войници-освободители са запазени чудесни спомени - от хубави по-хубави, които нашите краеведи и историци са длъжни да възкресят. “Дядо Иван” - това е една исторически утвърдила се надежда за освобождение на България. Така се случи, че тази надежда се превръща в действителност: България става държава. Бъдещето така се разви, че духовните връзки между двата славянски народа - българи и руси - се задълбочиха. Много са такива случаи по света. Тревожно е, че сега целенасочено от някои се полагат неимоверни усилия за разрушаването им. Дружбата с Русия е била нужна, а за в бъдеще ще е още по-необходима за нашата страна. Нека я пази във вековете!
Георги Н. Пашов, председател на Дружеството за защита на Родопите