Синдромът на малкия град
Публикувано на 29 Jan 2008 08:53
СРЕЩИ С ПСИХОЛОГА е новата рубрика на в. “Темпо”. Идеята за нея е на г-жа Елена Янева-Зисова - психолог по образование, която работи като педагогически съветник в Професионалната гимназия по горско стопанство “Христо Ботев” във Велинград. Един път месечно, в последния за месеца брой, “Темпо” ще предлага на читателите си СРЕЩИ С ПСИХОЛОГА. Живеем във време, толкова натежало от обществени и лични проблеми и толкова безпощадно към човека и неговата душевност, че нуждата от такива срещи е неоспорима. Рубриката е отворена за въпроси и предложения от страна на читателите - пишете какви теми ви вълнуват, какъв проблем бихте искали да засегнем. В основата на всяка среща е диалогът, размяната на мнения, спорът, затова СРЕЩИ С ПСИХОЛОГА ще търси и очаква и думата на своите читатели.
Синдромът на малкия град
Синдромът на малкия град! Така съм го нарекла. Наблюдава се в малки градчета и населени места, където повечето жители се познават. Има натрупани проблеми, но за съжаление за тях се говори рядко или дори никога. Защото... “Какво ще кажат роднините?”, “Какво ще кажат съседите?”
Разбира се, ако за проблемите не се говори, това не означава, че те не съществуват. Напротив, за тях се знае, те се обсъждат под сурдинка, но това не ги решава - те се задълбочават все повече и повече.
Казват, че нашата цивилизация се нуждае от спешно преосмисляне. Без съмнение! Но от къде да започнем, ако не от самите нас? Какво ни липсва и все пак го има вътре в нас, но така или иначе, сме скъсали с него? Спорим безкомпромисно, за да узнаем кой пръв ще пристъпи към действие. Каква е ролята на семейството за формирането на общочовешките ценности при отглеждането и възпитанието на децата? Каква е ролята на училището? А на обществото като цяло?
Децата ни се чувстват самотни и объркани в големия свят. Почти липсва комуникация с родителите. Насилието в училищните условия до голяма степен е отражение на конфликтите и трудностите в обществото. Наркотиците вече са в и малките населени места.
Знам една пейка в парка - от там минавам всекидневно. Беше свърталище на наркоманите. Боледувах, когато сред децата, които се събираха там, виждах и приятелски и роднински деца. Намразих я пейката! Алармирах където и колкото можах. Има ефект - там вече няма такива сбирки. Но те, последните, намаляха ли или просто си намериха друго място? По-вероятно второто. Но дори и едно дете да у престанало да принадлежи към тази група - пак си е струвало да алармирам. Защото ние всички сме длъжни - и като родители, и като учители, и като членове на това общество.
Педагози, психолози, специалисти бият тревога - къде е вината? Ами тя не е еднолична. От къде да започнем? Нека да е от семейството! То трябва да се установи като най-доброто решение за здравословен, за социален и емоционален живот.
Възникналата в резултат на пазарната икономика социална диференциация се отрази върху семейните взаимоотношения и върху семейното възпитание. В много случаи дефицитът на общуване между родители и деца е свързан с материалното положение. В социално слабите семейства грижата за хляба измества вниманието към потребностите на децата. В богатите семейства усилията за печелене на пари и за тяхното управление оставя на заден план емоционалните контакти между членовете на фамилията. И в двата случая родителите се дистанцират от своите деца с всички неблагоприятни последствия от това: липса на информация за живота на детето, липса на контрол върху неговото поведение, липса на интерес към неговите желания и проблеми. В подобна семейна атмосфера не съществуват необходимите условия за осъществяване на трите основни психологически механизма на социализацията, посредством които родителите оказват влияние на децата си - подкрепа, идентификация и разбиране. Не, не всичко е загубено! Ако родителите се интересуваха повече от своите деца, то те щяха да бъдат и по-добри, и по-щастливи. Да не позволяваме в отношенията ни с нашите деца да се настани отчуждението. Не бива да казваме, че нямаме време за тях. Защото сме длъжни да намираме такова.
Включете се в дискусията, драги читатели! Какви са вашите наблюдения, опит и изводи? Обещавам ви, темата ще бъде с продължение!
Елена Янева-Зисова, психолог
Синдромът на малкия град
Синдромът на малкия град! Така съм го нарекла. Наблюдава се в малки градчета и населени места, където повечето жители се познават. Има натрупани проблеми, но за съжаление за тях се говори рядко или дори никога. Защото... “Какво ще кажат роднините?”, “Какво ще кажат съседите?”
Разбира се, ако за проблемите не се говори, това не означава, че те не съществуват. Напротив, за тях се знае, те се обсъждат под сурдинка, но това не ги решава - те се задълбочават все повече и повече.
Казват, че нашата цивилизация се нуждае от спешно преосмисляне. Без съмнение! Но от къде да започнем, ако не от самите нас? Какво ни липсва и все пак го има вътре в нас, но така или иначе, сме скъсали с него? Спорим безкомпромисно, за да узнаем кой пръв ще пристъпи към действие. Каква е ролята на семейството за формирането на общочовешките ценности при отглеждането и възпитанието на децата? Каква е ролята на училището? А на обществото като цяло?
Децата ни се чувстват самотни и объркани в големия свят. Почти липсва комуникация с родителите. Насилието в училищните условия до голяма степен е отражение на конфликтите и трудностите в обществото. Наркотиците вече са в и малките населени места.
Знам една пейка в парка - от там минавам всекидневно. Беше свърталище на наркоманите. Боледувах, когато сред децата, които се събираха там, виждах и приятелски и роднински деца. Намразих я пейката! Алармирах където и колкото можах. Има ефект - там вече няма такива сбирки. Но те, последните, намаляха ли или просто си намериха друго място? По-вероятно второто. Но дори и едно дете да у престанало да принадлежи към тази група - пак си е струвало да алармирам. Защото ние всички сме длъжни - и като родители, и като учители, и като членове на това общество.
Педагози, психолози, специалисти бият тревога - къде е вината? Ами тя не е еднолична. От къде да започнем? Нека да е от семейството! То трябва да се установи като най-доброто решение за здравословен, за социален и емоционален живот.
Възникналата в резултат на пазарната икономика социална диференциация се отрази върху семейните взаимоотношения и върху семейното възпитание. В много случаи дефицитът на общуване между родители и деца е свързан с материалното положение. В социално слабите семейства грижата за хляба измества вниманието към потребностите на децата. В богатите семейства усилията за печелене на пари и за тяхното управление оставя на заден план емоционалните контакти между членовете на фамилията. И в двата случая родителите се дистанцират от своите деца с всички неблагоприятни последствия от това: липса на информация за живота на детето, липса на контрол върху неговото поведение, липса на интерес към неговите желания и проблеми. В подобна семейна атмосфера не съществуват необходимите условия за осъществяване на трите основни психологически механизма на социализацията, посредством които родителите оказват влияние на децата си - подкрепа, идентификация и разбиране. Не, не всичко е загубено! Ако родителите се интересуваха повече от своите деца, то те щяха да бъдат и по-добри, и по-щастливи. Да не позволяваме в отношенията ни с нашите деца да се настани отчуждението. Не бива да казваме, че нямаме време за тях. Защото сме длъжни да намираме такова.
Включете се в дискусията, драги читатели! Какви са вашите наблюдения, опит и изводи? Обещавам ви, темата ще бъде с продължение!
Елена Янева-Зисова, психолог
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023