В празничния календар на всеки район има определени празници, отбелязвани с особена тежест. С тях той се отличава от другите в страната. Такъв празник за нашия край е Сирни Заговезни или както тук е известен Заговелки, Прошки. Затова е похвална и толкова навременна инициативата на Община Велинград за предстоящия празник и запалването на най-голямата гаганица.
Какво е мястото на огъня в традиционната култура на Европа, България и на Велинград? Ето какво пише за празниците на огъня в страните от стария континент Джеймс Фрейзър в своята известна книга “Златната клонка”: “От незапомнени времена селяните в Европа са свикнали да палят на определени дни от годината огньове, да танцуват около тях или да ги прескачат... Техният произход трябва да се търси в периода, който далеч предхожда разпространението на християнството. Най-често огньовете се палят през пролетта и около лятното слънцестоене”. Първите огньове, които разглежда Фрейзър, са тези на Великите пости. И след като разбрахме, че огънят го има отдавна в празничната обредност на Европа, нека се върнем в България. В самото начало на ХХ век – 1908 г., нашият изтъкнат народовед Димитър Маринов пише следното за сирнишките огньове: “В Разложко (с. Якоруда и др.) тая вечер се събират момците и отиват в гората, та насичат туфи, увина, навързват ги на дълги върлини и отнисат в селото на кръстопътища. Такива кръстопътища се определят за всяка махала по един... Вечерта, като се мръкне, се събират всичките моми и момци от махалата при натрупаната хвойна. Като намерят, че е дошъл моментът, момците запалват копата с хвойна и тя начиня да гори буйно и с буен пламък, който се издига високо. Тоя огън тук се нарича гаро.” Разбирате защо избрах точно това описание на празника. То е твърде близко до нашата традиция.
В Лъджене, Каменица и Чепино всяка махала си е подготвяла своя гаганица или гаро. Нека двете названия не ни объркват - става въпрос за все същия голям огън на Заговелки. Тук е мястото да поясня защо във Велинград се използват две названия. Днес второто от тях – „гаро”, е разпространено в квартал Чепино. От откъса, който цитирах по-горе се вижда, че това е било характерното название и в Разложко. Многобройните преселници от този район са го наложили като основно за този квартал на Велинград. Докато в Каменица и Лъджене е по-популярно названието „гаганица”. Любопитен факт е, че така е било някога и в Чепино, но се е променило. За това свидетелства описанието на Христо Попконстантинов от 1890 г. В него се споменава за местността „Гаганица”, което име населението използвало за обозначаване на поляната между двете бани на Чепино. Но да се върнем към традицията. Да видим как тя се е съхранила до днес във Велинград. В следващите редове ще ви разкажа наблюдението на празничния ден, което направихме преди две-три години. Разбира се, първото действие е брането на хвойната за големия огън. В неделната утрин на празничния ден десетки момчета и мъже се отправят с коли и камиони към планината. Някъде като нов момент се включват и момичета, но това са по-скоро изключения. В планината за всяка махала и група Горското стопанство е определило мястото, от което ще се бере хвойната. Нашата група се отправи към гората на Чуката. Там имаше представители поне на три махали – от Сярна баня, край Пазара и нашите домакини от махалата зад Общината. Сред тях бяха наши стари познати, така че се чувствахме добре дошли да наблюдаваме този момент от подготовката на празника. Най-напред бе запален огъня на бивака, край него винаги имаше дежурен по подръжката му. Ние също се сгрявахме край жаравата.
С благословия за здраве и да е на хубаво бе отсечен първия клон хвойна. Хвойната е най-здравото дърво и затова то е основното за направата на гаганицата – така ни обясниха мъжете. Постепенно те влязоха в ритъм и край пътя израснаха грамади от клони. Най-близките до камиона започнаха да го товарят. А други си припомняха и разказваха за традицията. Някога са тръгвали с волските впрягове и каруци, днес с автомобили, но традицията се е съхранила. Така се е предавала от възрастните на младите - поколение след поколение.
След като се напълниха камионите, идваше ред за кратката почерпка край огъня, а след нея всички поеха към града. Както се разбра, през тази година поне дванадесет гаганици се стягаха. Празничната подготовка навлизаше в нова фаза. Предстоеше изграждането на голямата клада от хвойна. Край нея човек можеше да научи още много интересни познания за традицията. Някога кладите се издигали по-високите места, после слезли към откритите площади и кръстовища.
Докато ми казваха какво е традиционното обяснение на сирнишките огньове и къде и как се редят, отново се оформи трапеза. Край нея домакинстваха дежурни, не успяли да се включат в групата брала хвойната. И те бяха запалили огън, черпеха с вино и разказваха спомени за отминали години.
Трапезата край гаганицата е неотменима част от традицията на новото време. Там се срещат хората от махалата, говорят си за забързания ден, припомнят си минали истории. Вечерта край трапезата се събират и малки и големи, и мъже и жени.
В ранния следобяд стрежът на гаганицата бързо напредна. Реденето на гаганицата е майсторлък, който също се предава като познание от поколение на поколение. Трябва така да се нареди хвойната, че да не падне когато се запали, пламъка да се издигне нависоко и гаганицата да гори равномерно. Тя трябва да е най-голямата, да даде най-високия пламък и да гори най-дълго. Имало е надлъгване, затова всека махала е правила малка и голяма клада. С малката подлъгвали другите да запалят своята голяма гаганица. Така тяхната горяла по-дълго. Духът на надпреварата се е запазил и до днес. Въпреки че бяхме в Лъджене и всички наричаха огъня „гаганица”, то не попречи на мъжете да извикат с голяма страст “ Наш’то гаро най-голямо!”.
Състезанието между отделните махали е сериозно. То е включвало и предварителното подпалване на гарото от конкурентите, затова след нейното подреждане остава група да я пази.
След кратка следобедна почивка идва ред на главното действие – запалването на гаганицата. Не зная дали си бяха споделили или времето бе подходящо, но за запалването на част от подготвените гаганици в Лъджене бе определен 7 часа. Към 6 и половина хората започнаха да се стичат около натрупаната клада. Появиха се и големи момчета, които разпитваха “Кога ще се запали?”. Сякаш бе възроден онзи дух от миналото на надпревара между отделните махали. А махалата се събираше постепенно, имаше нетърпеливи възгласи да се запали. Изчакваше се определеното време, както и да се съберат всички участвали в направата на гаганицата. И в този момент, както при нейното построяване, имаше определени хора, които знаеха как да я запалят. Ето че идва и този момент. Той бе съпроводен с много гърмежи и с много вълнения.
С настъпването на здрача се запалиха един след друг огньовете. Силният вятър издигна пламъци и искри на високо в небето. Според старите народни мъдрости гарото трябва да се издига високо в небесата, за да се докосне до Бога. Неговите искри представляват греховете на хората - волни или неволни. Вечерта на Сирни заговезни Бог Отец отваря сърцето си за хорската изповед и изпращайки Светия дух в огнените езици дава на човеците пречистващо опрощение.
Кулминацията настъпи край огромния запален огън. Всички са добре дошли край него. Веселието е в разгара си. Духовата музика или оркестърът са нов, но много важен момент. Те са част от надпреварата за най-празничната гаганица. Лъкардиите продължиха и на софрата край огъня – спомените се смесиха с пиперливите вицове и приказки на чаша вино получило призово място в наскоро проведения парад на вината.
Както се полага, край една от гаганиците гръмна и черешовото топче. Ехтеше музика, а край масите и скарата имаше постоянна опашка. Лееше се червено вино, изви се хоро. По стар обичай хората се прощаваха пред пламъците на големия огън. Както го определи отец Иван, той пречиства душите за предстоящите великденски пости. Най-весело бе за малчуганите, които тичаха наоколо, начерниха се по бузите за здраве и късмет.
Така бе преди години край всички огньове във Велинград. Така е било някога, така ще бъде и сега. И тази година пак ще грейнат огньовете за Сирни Заговезни във Велинград – да се изгори лошото, да се прогонят злите сили, да се отпразнува началото на Великденските пости. И да си простим грешките!
Георги Куманов