По местоживеене битуващите в планината наричаме балканджии, а тези в полето - полени. Различни са условията на живот. Дните и нощите на планинарите минават с по-голямо физическо натоварване. Често преминават през природни капризи: силни ветрове, големи студове, снежни бури и виелици, компенсирани от чист, освежаващ въздух, от разнообразния релеф и причудващи и омайващи красоти. Дар желан и търсен от полените, чести гости на балканджиите, за изграждането на здрав дух в здраво тяло. По-суровите и по-тежки условия на живот са основание да приемем, че балкана ражда хора, а полето тикви. Пишейки тези слова, съм далеч от квалификацията, търсена във визуални сравнения на понятията.
Един от тези хора е велинградчанинът Кольо. Израз на почит и уважение към този балканджия е обръщението Колчо - дългогодишен секретар на централното читалище, сега млад пенсионер, щедро надарен с впечатляващи качества.
Колчо винаги е усмихнат, лъчезарен, находчив във всички ситуации, пред които го изправя животът, с младежки плам и неповяхваща отдаденост на другите - били те млади или стари. На всичко отгоре Колчо беше и си остана водещ сред най-талантливите театрални изпълнители. Спечели и не се раздели с признанието и обичта на публиката и професионалистите.
Бях свидетел на случка, която така ме впечатли, че и да искам, не мога да забравя. Сякаш стана преди час, а не преди години.
Играеше се спектакълът “Монсерат” от Роблест. Колчо изпълняваше ролята на полковник Пикринк - деспот, тиранин с неограничени пълномощия. Актьорът бе в стихията си, пресъздавайки мислите и делата на героя.
След дни в рейса пътуваха двама зрители, почиващи във Велинград, присъствали на представлението. Единият се обърна към другия с въпрос:
- Защо млъкна? Сякаш онемя!
- Не виждаш ли - полковника от представлението? Изрод! - помълча малко и напсува. Събеседникът му го сръга в ребрата.
Колчо чу тази “благословия” и леко се усмихна. Стана и отиде до тях. Подаде ръка за благодарност и каза:
- Благодаря ти за псувнята. Приех я като награда, неполучавана досега от мен. Тя не касае родната ми майка, а майката на героя ми, която де факто не съществува, но в живота всеки я има.
- Точно така, прав си! - бе отговорът. Стиснаха си ръцете и сладкодумният диалог продължи.
Такива чада е раждала и ражда майка България. Със съжаление констатирам, че бройката им вече значително намалява.
Георги Владов Пашов
За човека и артиста
