Светът го нарече “глас гигант”, “първи бас на планетата”, “феноменално явление в историята на операта”.
Велинградчани го наричат просто – нашия Николай.
“Винаги съм знаел, че имам някакво особено предназначение - споделя в едно интервю Николай Гяуров. Още от дете усещах желанието за изява – все нещо ме дърпаше да пея, да играя, да привличам вниманието върху себе си. Тичах непрекъснато след духовата музика, която беше цяло събитие за мен, но маестрото все не искаше да ме вземе, защото съм бил много малък...”
Малкият Николай, тичащ след духовата музика на маестро Ангел Герин. Такъв го помни Велинград. Или заслушан в църковните песнопения на хора на Димитър Суганов...
Николай Гяуров е роден на 13 септември 1929 г. в с. Лъджене, днес квартал на Велинград. Родителите му, Марияна и Георги Гяурови и в най-смелите си мечти не са могли да си представят световната слава и признание, което достига Николай.
Първите му изяви са на театралната сцена в лъдженското читалище. Играе главните роли в “Блокада”, “Арлезианката” от Бизе, “Тоска” от Сарду. И още тогава завладява и трогва публиката с неповторимия си глас и артистично излъчване.
В казармата, като диригент и солист на военния хор, става популярен с изпълнението на песента “Капитан” от филма “Децата на капитан Грант”.
По-късно записва Консерваторията в София. Учи при проф. Христо Бръмбаров, при когото овладява до съвършенство белкантото. Продължава обучението си в Ленинград и завършва в Москва през 1955 г. със златен медал.
Следват конкурсите във Варшава и Париж и първият триумф. Светът за първи път чува името – Николай Гяуров.
“Ди Пресе”: “Гласът му е неописуемо красив, с мощ, за която няма граници и със способност да предава нюанси, които ни карат да плачем от радост. Всичко, което може да се изрази с човешки глас, е във възможностите на Гяуров.”
Започва неговият неудържим възход към най-високите върхове на славата и майсторството. Най-големите опери се надпредварват да го канят - Ла Скала, Ковънт Гардън, Гранд опера, Виенската Щатсопера, Метрополитън, Болшой театър... Големите музикални фестивали, Залцбургските тържества на Херберт фон Караян не могат без неговото участие. Зареждат се концерти по радиото и телевизията, записи на негови изпълнения.
Половин век Гяуров вдъхновено и търпеливо изгражда своите образи – на “ненадминатия крал Филип”, “могъщия Креон”, “изумителния Дон Жуан, за какъвто Моцарт мечтаеше”, на “великия Мефистофел, какъвто Виена не е слушала.”
Работи упорито, взискателно, върху всеки тон, фраза и нюанс, върху мимиката и жеста. Благословен е с две великолепни жени, негови спътнички и партньорки в живота и изкуството – талантливата пианистка Златинка Мишайкова, майка на децата му и италианската певица Мирела Френи.
“Когато Николай бе на сцената, излъчваше обаяние. Дори когато не пееше всички гледаха в него. Сякаш Бог бе положил ръката си над главата му.” Вестниците пишат: “Музикална Италия е затруднена да намери най-подходящите суперлативи за гласа на младия българин Гяуров.”
Удостояват го с почетните медали “Илика” и “Пиетро Маскани”, а голямата награда “Рома – Европа” е с посвещение: “На най–големия бас в света, за неговите заслуги към световното и италианско музикално изкуство и като изтъкнат представител на високите културни и артистични традиции на България и българския народ.”
Виенчани го смятат за “свой”. Претендират, че са го открили преди това да сторят другите “музикални столици”. Обявявят го за почетен гражданин на Виена. Дори предлагат операта “Фауст” да се преименува на “Мефистофел”.
Залцбург изсича в чест на Николай Гяуров сребърен медал с неговия образ.
Френската национална академия му връчва наградата “Орфей”. Удостояват го със званието „Кавалер на ордена на Почетния легион”. Под Ламанша пътува влак, наречен “Николай Гяуров”, в който пътниците от Лондон до Париж слушат записи на негови изпълнения.
В Антарктида връх носи неговото име.
Българският президент го награждава с най – високото отличие – орден “Стара планина” I степен.
Генералният секретар на ООН Курт Валдхайм му връчва Сребърния медал на мира – високо отличие което се дава от ООН за принос чрез изкуството за взаимно опознаване, сближаване и сътрудничество между народите.
Наричат го “Най-големият посланник на България в света”.
А Николай Гяуров споделя: “Радостта от признанието винаги съм свързвал с България и родния Велинград.”
На 2 юни 2004 г. светът се прости с един от най-великите певци на XX век, а Велинград със своя син....
Снежана Велева, директор на Исторически музей - Велинград
Властелинът на операта
