Без поезия няма слънце в душата. Млако странно, нали? Що за мисъл ще кажат онези, които са прочели някъде, че поезията е стихотворна, ритмично построена реч. Да, вярно, така е - римата и ритъмът са присъщи на поетичното произведение. Но това не е най-характерното. Главното е дали сътвореното с вдъхновение ни завладява със своята съразмерност, съзвучие и музика, дали ни разкрива прелестта на изгревите и залезите, на лунните вечери и просторните поля, величието на природата; дава ли ни ярка представа за човека чрез образи в различните му превъплъщения като носител на великото и низкото, на благородството, омразата и злобата, на възхода и падението, на любовта и саможертвата в името на доброто.
В този противоречив, неспокоен свят, в който всеки е загрижен за късчето хляб, за собственото си оцеляване, бихме ли изградили в нас истинска, богата духовност без поезия? Едва ли. Само талантливата поезия би ни заредила с емоционална енергия, би учестила ритъма на сърцата ни със своята мелодичност и магията на прекрасното, би активизирала разсъдъка ни и като светъл лъч да проблесва в еднообразното ежедневие. Тя променя нашата същност чрез възвишеното, чрез безсмъртните прогресивни идеали и непреходната общочовешка нравственост; учи ни на любов и човечност, без които човечеството би загинало. Затова поезията, заедно с другите изкуства, огрява пътя, по който ни призовава да вървим и е един от локомотивите на живота.
Нека поетите да внасят частица безсмъртие чрез завладяващата сила на словото. Добър им път и творчески успехи! Иван Цопанов

УЗРЯЛА СВЕТЛИНА
Напъпило е всичко -
за живот:
За щъркели...
За облачета бели...
За клончета
ръзцъхнали...
За плод...

В клоните
ще натежат узрели
ябълки -
Земята ще е сита...
И хората...

Узряла Светлина
на масата ни,
като топла пита,
Слънцето ще сложи:
С дъх на Обич
и на Бъднина!

***
Пътувах дълго, но не бях безпътен -
безпътието е погибел, смърт.

Голям е този свят,
Човекът - смъртен,
но няма смърт, щом моя Дом е Път.

Но нямат свършек дните мои
щом моят Път
е моя
Слънчев Дом.
25.08.2009 г., ИВАН КОЕВ

СПАСИТЕЛНИЯТ ДЪЖД
Очаквахме спасителния дъжд
и в суха пролет и във знойно лято
да ободри покрусената ръж
и върне песента на онемяло ято.

В небето да засвяткат мълнии,
а бяло облаче да потъмнее
и мирен дъжд хамбари да напълни,
та радостта човешка да запее.

Побързай, облаче, побързай тъмнооко,
без теб е Слънцето жестоко!
Като детенце си ни мило, скъпо,
разплискай се над ниви, над изгарящата ръж
и утре да осъмне жадната земя окъпана.

Очакваме спасителния дъжд.
АНГЕЛ ПАЧАЛОВ

ОТРОВА
Отрова убийствена си ти за мен,
която ме опиянява всеки ден!
Отрова, която тече във моите вени
и от която няма вече избавление!

Твоята отрова в мене се вселява,
твоята отрова мира ми не дава.
Тя ме кара отново да живея
и все за тебе да копнея!

Ти си отровата, която всеки ден
малко по малко ме убива.
И която отнема по частица от мен
и кара личността ми да се срива!!!

И до днес отровата ти продължава да тече
във вените ми и към теб да ме влече!
Дори не знам кога това ще спре,
но с мене ще живее и с мене ще умре!!!
ПЕТЯ ПАЛИГОРОВА

КЪМ СЕБЕ СИ
Родена си и трябва да живееш!
На всичко друго ей така махни!
Улавяй радостта и красотата!
След тежък студ прииждат жарки дни!

Усмивката не цапай със притворство!
Очите не хаби във суета!
Духът си не обричай на покорство!
В гърдите опази от лед жарта!

Край себе си затвор недей да правиш
от вещи, от имане и от власт,
та тъпата, пристрастната изменчивост
дано да се удави в своя бяс!

Живей и гледай как трептят звездите!
И нека да те къпе светлина!
Живей сама във себе си честито!
Не се трови със хорската вина!

Хвани мига! Изпий го! Да не мине
като светкавица и луд порой!
В живота не надничай през огради -
родена си - живей го! Той е твой!
АННА МАРГОВА

БЕЗ МЕН
...И от гроба си щом се надигнете
по тръбата на ангел Господен,
прегърнете се, хора, под Слънцето,
както в светото писание, в книгите.
Ще си трая в пръстта сам, от корен прободен,
от небе просълзено, оплакван.
Възкресение аз не очаквам,
за какво ми е.
О, възкръсвайте вие без мен,
да знаете как ми додея
да съм на Орфей в планината
плебей.
АНГЕЛ ГОРАНОВ

БЕЛЕЗИ
От мене са, факт е,
а не от Твореца.
И в мен са -
ръбец до ръбеца
по лакти,
глава,
колена.
(По тях не надничам
за белези от коленичене.)
И странно,
те нямат начало
и писък.
И сякаш дошли са
с моето раждане.
Но будят ме болки
- мълнии навярно
са врязани в мен.
След толкова удари
- низост, обиди -
какво ли пък друго
сърцето да види?!
Рана до рана
- с начало и памет.
И не от това
боли ме толкова...
То всичко е в мен,
а с мен и Оттатък.
А от това
- оставям ли белези:
от строфи и рими,
надежди сюблимни
и обич взаимна.
Най-малко у трима...
Не съм ли успял,
защо съм живял?!
ЛЮБЕН АТАНАСОВ