Най-значимото историческо събитие за България пред 19 век е Освобождението и от петвековното османско робство и създаването на независима Българска държава. Този исторически феномен остави трайни и незаличими следи в българския национален дух. Масово и спонтанно по цялата българска земя потомците честват годишнините на тази освободителна епопея и почитат паметта на десетките хиляди руски войни, загинали за освобождението ни.
На 8 януари 2010 г. се навършват 132 години от идването на руска военна част в Чепинско, сложила край на поробителската власт в нашия край. По донесение на местни жители в Родопите се скитат избягали турски части , както и банди башибузуци, които безчинстват върху християнското население, а и за да обезпечи десния си фланг, на 6 януари 1878 г. генерал Гурко заповядва Втори дивизион от 9-ти хусарски Киевски полк от района на Белово да замине по посока Чепинско –Батак и Пещера.
Нека да отбележим, че по това време между каменчани и беловчани е имало много силно развити родови връзки, тъй като двете села са само с българско християнско население. По време на баташката трагедия голяма част от каменчани, за да запазят живота си, са избягали в Белово, а каменски мъже са взели участие в неговата отбрана. Знаейки за настъпващата руска армия, още от края на месец декември 1877 г., по инициатива на каменския революционен комитет от 1876 г. са изпращани ежедневно съгледвачи и водачи за евентуално превеждане на руските войски по сложния и труднопроходим планински терен през тежката и студена зима. Водачите поемат дивизиона и го повеждат през Алабак за село Корово (сега Драгиново). С помощта на водачите и изключителните усилия на изморените от дългите преходи руски войни към 16,30 часа войсковото поделение пристига край село Корово. Можем да си представим как един артилерийски дивизион с десетина оръдия, конска тяга, боеприпаси и обоз се придвижвал от Алабак към Коритото.
По данни на драгиновски краеведи на кратък отдих дивизионът спира в местността “Липовец” до Ризов мост, където част от населението го посреща с хляб и сол. В началото коровчани са изплашени, но постепенно се окопитват от радушното отношение на руснаците, а избягалите се завръщат в селото. Местните хора са спокойни и заради това, че нито един техен човек не е участвал в бандите, нападнали Батак през въстанието. С този исторически факт драгиновци заслужено се гордеят и сега.
От много спомени и предания научаваме, че по обходен път към Чепинското корито се отправя разузнавателно конно подразделение от Алабак през Бяла вода, Начовото и Ачовица за Каменица. Било Бабинден. Населението въпреки големите тревоги чества този останал от древността, може би от езическо време, духовно-красив празник, посветен на раждаемостта, на продължението на човешкия род, на вярата в бъдещето и уважението между хората. Но сега имало нещо необикновено. Почти от всеки дом са излезли мъже-съгледвачи по пътищата и пътеките от Елин връх до Алабак. Хората вече знаят , че Русията идва. Със свити сърца и голяма надежда очаквали добрата вест.
Ритуалът “Поливане” привършвал. В ранния следобед на “Орището” се събира цялото село, извива се кръшно пъстро хоро. В това време се чуват викове: “Идат! Идат! Московците идат”. Съгледвачите тичешком се връщат, а заедно с тях в селото влизат и първите разузнавателни конни двойки. На “Тудора” руският дивизион се установява на стан. Пламват огньове, а около тях почиват уморените и премръзнали бойци. Неописуема е радостта на мало и голямо. Хората още не могат да разберат, че дългоочакваният ден на свободата, краят на униженията, страданията и робството е дошъл. Цялото население с много храна, с типичните за Бабинден вкусни каменски ястия, с прясно изпечен хляб, с църковни песни, с хоругви и икони, начело със своя духовен и политически водач поп Топорчо се отправя към долния край на селото. Там той просълзен, с хляб и сол, посреща и поздравява освободителите на църковно-славянски език: “Добре дошли, братушки! Здраствуйте, братушки!” . А уморените войници, със зачервените от вятъра и студа лица, си отчупват по къшей хляб със загрубелите си ръце и се кръстят. Струпаното множество съсредоточено и с радост наблюдава дългоочакваното събитие, за да остане в спомените на всеки и след това да се предава от поколение на поколение.
Престоят на руския дивизион е кратък – само ден–два. Един разузнавателен конен разезд е изпратен по посока Юндола – Якоруда да провери дали няма прикрити турски войски, които да се явят в гръб на руската армия. Но такива нямало. Якорудчани устройват радостно посрещане на освободителите, но кратка е радостта на хората от Македония, които по силата на Берлинския договор отново остават под робство. Руските богатири продължават пътя си през Батак – Пещера – Пловдив – Сан Стефано до победата.
Това е най-великият и очакван от векове празник за българското население в Чепинско – Освобождението, което им донася “Дядо Иван”. В нашия край идват още две руски групи военни. През следващия месец – февруари 1878 г. е дислоциран един кавалерийски ескадрон, разквартирован в Каменица, с цел да противодейства на турското влияние в различните му прояви и да установи ред и спокойствие в района. Престоят е продължил около три месеца. Тази група руски войници е оставила най-много спомени сред местното християнско население. Кавалеристите редовно са посещавали в празнични дни черквата, а каменчани със захлас ги наблюдавали. Руснаците обучавали младежите от селото на военно дело. Има предание, че те са сложили началото на отглеждане на картофите в нашия край.
Трета група военни, дислоцирана пак в Каменица и престояла продължително време през лятото и есента на 1878 г., са картографи. Тя се е състояла от пет–шест души офицери–картографи и конен обоз с обслужващ персонал. По време на войната и около една година след нея Руският топографски корпус извършва първото подробно едромащабно заснемане на територията на България. И днес картите, създадени от него, не са загубили своето значение. Много от възрастните каменчани помнят, че до 40-те години на миналия век в резултат на триангулацията, извършена от тази група топографи, на някои по-очертаващи се височини около нас, където имаше триангулачни точки, стърчаха по–малки, а някъде и по–високи пирамиди. Спомням си, че такива имаше на хълма при “Еленски кладенец”, на Стража, на Арапчал, на Елин връх, Соари връх и на още много места около Каменица.
В заключение не мога да премълча и историческия факт, че през 1972 г. от признателните велинградчани по предложение на многоуважавания ни съгражданин Тодор Пеев, брат на народната героиня Вела Пеева, беше построена чешма-паметник край Сярна баня в чест на освободителите на Чепинско от многовековното османско иго.
Горните редове написах въз основа на исторически документи и факти, на спомени, които се предават от поколение на поколение и чувство за човешки дълг към нашата историческа памет.
Георги Н. Пашов