Сините очи на Републиката

Публикувано на 16 Feb 2010 09:16

Да подадеш ръка и тя да бъде окована. Да предложиш подкрепа на цял народ, на всеки българин, и той да не я оцени. Да вдигнеш гордо глава и тя да бъде сломена, да отправиш кристален поглед към светлото бъдеще, а да бъдеш застигнат от гибелта - такава съдба не заслужава никой, но очаква всеки, който желае свобода, независимост, лично удовлетворение и душевен покой.
Левски е не просто човек, той е личност, идеал, пример. Името му се спряга все по-често с “бесило”, “зима”, “19-ти февруари” и все по-рядко с “освобождение” и “България”. Навярно са малко онези, чийто патриотизъм и родолюбие са приоритети, но това не е така фатално, колкото да приемаш смъртта на някого за съдба, предопределеност и призвание. Всеки може да бъде заличен, но не всеки трябва да тъне в забрава.
Когато вярата те крепи, съзнанието ти е будно, кръвта кипи, а сърцето бушува, тогава не просто впечатляваш – ти си нужен, а да си необходим някому някъде е и богопомазване, и проклятие. Докато има строители, ще има и рушители – било то на нрави и ценности, било то на настоящето и бъдещето. Васил Левски е един от онези, които градят, които вилнеят там, където другите мълчат и бездействат. Важен е не произходът ти, а какво произхожда от теб; смисъл има не онова, което вършиш, а онова, след което няма вреда.
Апостолът преминава през множество перипетии, разполага с изключителна психика и далновидност, но онова, с което няма как да се справи и няма как да избегне, е коравосърдечието на сънародниците си от едно по-ново време, техния морал и слепота. Може би това се дължи на възпитанието, може би времето наистина заличава всякакви връзки с миналото. Никой не е виновен и все пак вина имаме всички граждани на святата и чиста Република България.
Ако можеше Левски да проговори отново, думите му щяха да бъдат “Българинът е роб на собствената си неориентираност и криворазбраност и едва ли някой може да го освободи от тях!”. Ако имаше възможност за последно деяние, може би щеше сам да посегне на живота си, виждайки хаоса и хората, отричащи се от род и родина. А ако имаше право на последно желание, може би той щеше да се роди в друга страна, но там държавата да е ДЪРЖАВА, народът - НАРОД, а историята - ГОРДОСТ.
За някой това звучи като укор и безсмислени нападки, за други – преувеличение, но никой няма да признае истинността им и основанието да бъдат изречени. Навярно няма какво да се направи или каже, за да бъдат опровергани, но защо вече “българин” е просто народност, защо Васил Левски е просто “Апостолът”, “Дяконът” ? Той е загинал жител на света, на Европа, на България - при това е най-достойният!
Не е достатъчно само да фигурираш в учебниците, за да се споменава името ти. Трябва да присъстваш в народната памет... ако изобщо има такава.
И все пак – дълбок поклон пред будителите, въстаналите, надигналите се, непримирилите се с участта си хора, за които свободата не е дар, а предизвикателство, не необходимост, а задължителен елемент за щастие и спокойствие. Поклон пред сините очи на Апостола, които са видели всичко онова, за което ние сме слепи и за жалост никога няма да разберем и оценим!
Радослава Милева, XII клас, СОУ “В. Левски”

Премиера и първи отзиви за новата книгата на Никола Делиев

29 Mar 2026 14:34

Никола Делиев представи своята шеста книга, свързана с историята на родния край и посветена на „Улиците и техните обитатели в Каменица по време на моето детство“. На 24 март в Наро...