I. Спомени за моето заклеване През 1901-1902 г. бях ученик в Самоков и по семейни причини за пролетната ваканция се завърнах в Банско около два месеца след освобождението на американката Елена Стон.
Тази жена мисионерка Стон ми бе добре позната, а Цилка бе учителка в детинството ми. Понеже бях заминал за Самоков след пленяването на мис Стон и че в Самоков много се говореше за това пленяване, имах силно желание да видя героя и смелите му другари в провеждане на тази така интересна и шумна афера. Случаят не се забави, за да изпълня това ми желание. Едва бяха минали четири деня от завръщането ми в Банско, на 15.IV.1902 г. късно през нощта се похлопа на вратата на стаята, в която спяхме. На въпроса кой хлопа, чух думите: “Чичо, отвори да ти кажа нещо важно!”. Отворих и пред мен застана братовият ми син Цветко. Той влезе в стаята и като видя, че жена ми и детето ми Милуш станаха, наведе се и прошепна: “Четата с Яне Сандански са у Йонко Вапцаров и трябва да се премести във вашата стая. Затуй иди горе да уведомиш дядо Никола и гледай по-скоро да опразните стаята!”.
Когато съобщих на баща ми за идването на особените гости, той почна да трепери, но каза: “Нека дойдат, аз искам да видя Сандански!”
Къщата ни бе в долния край на Банско, недалеч от сегашната гара. Къщата ни бе солидна, с дебели дувари, а дворът ограден с каменна стена и дебели врати на портата. Улицата, на която бе къщата ни, рядко се посещаваше от турския патрул.
След около половин час почти тайнствено пристигнаха четниците заедно със своя войвода и заеха хубаво затоплената стая. Четата се състоеше от 15 човека.
За първи път видях стройната фигура и величествения образ на Пиринския цар и добрия човек, както го нарича Елена Стон в описанието си за пленението. Даже имах случай да разговарям с него.
Стаята, в която се настаниха пиринските гости, бе на долния етаж, в ъгловата част на къщата и бе подходяща за квартира. Портата бе здраво залостена с дебело желязо, където бе поставен часовой.
Влизането у нас ставаше през комшулук с братовата ми къща и тяхната порта.
Веднага у дома дойдоха братовата ми жена Палагия, сестра ми Мария, Мария Вапцарова (баба на Колю Вапцаров) и жена ми Елена Попова, които започнаха да месят хляб и готвят манджи. Тези петнадесет четници трябваше да си починат и да се нахранят добре.
След като четниците се бяха наспали и отпочинали, почнаха да се движат по цялата къща и двора, без да се страхуват от неприятелски поглед.
Пред стаята, гдето бе четата, имаше голям салон на земята. Там се слагаше трапезата, а още същия ден се разви кръшно хоро, на което се хвана даже и баща ми. След весели обеди следваше хоро. Но най-интересното бе, когато Спиро Петров седна на стол и изпя няколко македонски песни, между които бе и следната:
Не ща, майко, на султана
вергия да плащам.
Искам, майко,
знаме да развявам
из тая Пирин планина.
Той бе голям певец и гордо развяваше знамето като войвода, когато на 4.IХ.1903 г. при връх Куклите, Мелнишко, един турски куршум сложи край на песните му.
Четниците престояха шест дни в нашата къща и можах да видя голямата дисциплина и обаятелното ръководство на Сандански. С четниците и приходящите гости той се носеше с вежливост и дух на равенство. Особено впечатление ми направи следният случай: всеки ден в салона се слагаше три пъти трапеза за ядене. Сандански стоеше прав и наглеждаше за сядането на четниците и когато всички седнеха, тогава и той сядаше на последното място.
На 17.IV. 1902 г. през нощта пристигна войводата Никола Кърчовалията с 10 четници. Това бе първата среща на двамата войводи след пленението и освобождението на Елена Стон.
Дедо Никола бе човек с внушителен вид. Лицето му говореше за много преживелици из живота на такъв герой. Особено внушителен бе той с големите мустаци и белия сукман. Дедо Никола не можа да се удържи и да не вземе участие в хорото, като изпя песен за геройството на македонските български юнаци.
Сигурно Сандански и дедо Никола са имали да разгледат и важни организационни въпроси.
В неделя, 18.IV. 1902 г., имах случай да отида в къщата на Тодор Ушев, където се срещнах със Симеон Вишан Молеров, който бе станал нелегален. На тая среща дойде учителят Васил Теофилов и каза, че главният учител Анчев (заместник на Гоце Делчев), ударил с мастилница кмета Бояджиев и избягал. Подир обед към 3 часа стана приемане на членове на местната освободително организация. Приемането щеше да стане в една от стаите на горния етаж в нашата къща. Тези, които щяха да бъдат приети, бяхме следните лица:
Никола М. Хаджипопов, Алекса М. Хаджипопов, Марко М. Хаджипопов, Георги Ив. Колчагов, Аризан Кушлев, Костадин А. Бизев, Герасим Н. Попов и неколцина други, на които имената не помня.
Ние бяхме в другата стая и чакахме повикването ни. По едно време при нас дойде Спиро Петров и каза да го последваме. Влязохме в стаята, приготвена за полагане на клетва. Пред масата стоеше Сандански, застанал прав със сабя в ръка. На гърдите му бяха кръстосани патрондаши и отстрана револвер. От двете страни на Сандански стояха четници с пушка в ръка. На масата бе сложено Евангелие, върху което кръстосани револвер и кама. Близо до Евангелието стоеше запалена голяма свещ. От страните в стаята имаше гости от организацията, между които бяха: Лазар Колчагов, Сандре Колчагов, Йонко Вапцаров, Миле Бизев и др.
Клетвената церемония започна със слово на Яне Сандански. Думите, с които започна своето слово, бяха:
“Братя българи!”
Тогава даде описание на положението на Македония под турското иго и настъпилото време за освобождение, когато целокупният български народ вдигне оръжие и добие мирен живот. Той завърши словото си със следния позив:
“Братя българи, Македония очаква всеки свой син българин да се приобщи към великото дело, за да се постигне освобождението от петвековното турско робство.
Аз вярвам, че вие ще влезете в организацията и ще й служите честно и предано като добри българи.
За добрия и честен българин няма никаква спънка – религиозна принадлежност или гражданско положение. Той слага на първо място доброто на народа и отечеството и тогава пак и всичко друго върши честно и справедливо. Като такива организацията ще ви приеме в нейните редове, като положите следната клетва:”
Тогава Яне Сандански започна бавно и отчетливо да чете клетвата, която ние всички заедно повтаряхме дума по дума.
Един по един се приближихме до масата и целунахме Евангелието, камата и револвера. Присъстващите ни поздравиха, а Спиро изпя Ботевата песен:
Жив е той, жив е,
Там, на балкана…
Тази клетвена церемония бе така впечатлителна и внушителна, че тя е винаги жива и незабравима. Стараел съм се да бъда добър и честен българин през всичките тези 37 години. Считам се щастлив, че можах да устоя на клетвата ми, дадена пред този велик и достоен българин – Яне Сандански. Някои са го наричали “Старикът”, но за мен той е все така левент и юначен, както гордия Пирин, макар и стар, но е вечно млад и внушителен.
На другия ден, 19.IV. 1902 г., бе последният ден от гостуването на тези пирински юнаци. Преди полунощ двете чети със своите войводи почнаха да се губят в тъмнината през отворената врата. Сандански сърдечно стискаше ръка и на сбогом ни дари със своята братска целувка.
24.III.1939 г., Герасим Н. Попов, с. Лъджене
Подбрала: Мария К. Чорбаджиева