Васил Илиев Попов (1902-1987) е син на Илия Попгьошев (ок.1860-1928) и Василка Том. Църцарова (1861-1936) от с.Белица (дн. град). Внук е на поп Гьоше (Георги Разсолков), местен свещеник от края на 19-ти век.
Първоначално учи в родното село, завършва прогимназия в Мехомия (дн. Разлог), а гимназия в Самоков. Дълги години е чиновник в община Белица. Създава семейство с Олга Ал. Бельова, внучка на дееца за Освобождение Георги Н. Бельов (1832-1898) и сестра на писателя Никола Ал. Бельов (1889-1957). Олга и Васил Попови отглеждат три деца - Виолета (1928-1981), Илия (1931-2008), Борис (р.1936 г.). От 1956 г. до кончината си Васил Попов живее във Велинград.
В. Попов отразява важните за Белица дни от 1912 и 1913 г. в мемоарни бележки, основа на предложения по-долу текст, подготвен от неговия син проф. дтн Илия Вас. Попов (1931-2008).
I. ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Населението на Белица, Благоевградско, има борчески дух и високо национално самосъзнание. Няма събитие от национално-освободителното движение на българския народ, което да не е намерило действен отзвук тук.
Историята доказва това. При подготовката на Априлското въстание тук е основан местен революционен комитет, а Белица е включена в IV-ти Панагюрски революционен окръг. През Освободителната война (1877-1878 г.) 19 беличани проливат кръвта си в опълченските дружини.
Населението в Рило-Пиринския район изживява тежко решението на Великите сили (1878 г.), които го оставят извън границите на свободното Отечество. Но духът му не е сломен, а Белица е сред дейните селища в борбата за свобода и присъединяване към Майка България.
През 1896 г. Гоце Делчев основава комитет на ВМОРО. В македоно-одринското опълчение се включват 37 беличани. Активно е участието в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. На 18.09.1903 г. в селото се водят ожесточени боеве с турски аскер. Възрастни хора, жени и деца намират спасение в Рила. Бягството е съпроводено с неописуеми трудности. Селото е опожарено и за беличани настъпват тежки и драматични дни.
Свободата за тях идва много по-късно. Васил Попов преживява този дългоочакван, изпълнен с вълнение и възторг ден: “Очакването на Балканската война (1912г.) видимо повиши надеждите на населението за освобождение и за нов живот. Израз на това раздвижване на надеждите бяха и някои детски прояви.”
“Понякога” - пише той, “се събирахме група от 20-30 деца и в строй, “въоръжени” със самоделни дървени пушки, саби и пищови, обикаляхме махалите на Белица. Улиците огласявахме с песни, най-много: “Тих бял Дунав” и “Жив е той, жив е”. Детските прояви се посрещаха положително от беличани.”
Религиозните общности: християни и българи-мохамедани поддържали традиционно добри отношения. Но очакваните събития внесли смут: “Напрежението нарасна преди началото на войната - още през месец август и особено през септември, както и непосредствено след обявяването й (5.Х.1912 г.). Преживените ужаси преди 9-10 години, по време на Илинденското въстание, не бяха забравени. Страхът от появата на еничари и башибозук принуждаваше християнското население, особено тези, които живееха в Долни край на Белица, където беше и нашето семейство, да се събират вечерно време и заедно да пренощуват по-навътре в махалата, в отдалечени от главната улица къщи.”
Но въпреки всичко, и то без сблъсъци, дошъл и за Белица светлият ден на Свободата! В. Попов с вълнение си спомня:
“Сутринта на 08.10.1912 г. по главната улица на Долни край, откъм южната част на селото, се зададе Али Мандрев от Дагонова махала. В Белица му казваха Алето. Той беше известен с доброто си отношение към християните в село. Върви Алето по главната улица на махалата, весело размахва феса си и вика на висок глас:
- Честито ви! Честито ви свобода! Българската войска е в нашата махала и след малко ще бъде в Белица!”
Веднага след Алето, от дома си с маузер в ръце, излезе Петър Китин (1878-1964) и застанал на махленския площад (хорището), произведе няколко изстрела във въздуха. От виковете на Алето Мандрев и от стрелбата се разбра, че става нещо важно. В очакване на събития и новини на улицата вече се бяхме събрали доста деца. И след стрелбата хукнахме към Ханския мост, в центъра на селото.
Бързахме за новини, но не знаехме, че ще преживеем неописуеми радост, възторг, гордост! Не вярвахме на очите си! Българска войска в Белица! - Един офицер и осем войници на коне. Наши, български кавалеристи!
Малката войскова група, всички възседнали на конете си, излезе от къщата на свещеник Иван Попматеев (1854-1928). Научихме, че са се установили там още предната вечер. Довели ги беличаните Иван Сачков и Иван Генев. Чухме, че офицерът се казва Марков и че има чин поручик. Както беше на коня си, поручик Марков се разпореди да доведат трима души от първенците на местните българи-мохамедани, които представляваха турската власт.
Дойдоха, доколкото си спомням, Али Чауш, Абди Чауш и Айредин Шерифов (Афуза). Поручикът се обърна към тях:
“На 05.10.1912 г. България обяви война на Турция. Питам ви – ще се предадете или ще се биете. Имайте предвид, че зад всички баири наоколо има наша, българска войска, която е готова веднага, след даден сигнал, да започне сражение.”
Мюсюлманските първенци изслушаха мълчаливо българския офицер, след което благоразумно го помолиха да им даде кратък срок за съвещание с техните хора. Той се съгласи, но до съвещанието им не се стигна. В същото време от четирите страни на Белица навлязоха войници от българската пехота. И не след дълго мюсюлманите, които притежаваха оръжие, започнаха да го носят в училището. Предаването ставаше в долния етаж на училищната сграда.”
Това били първите разпоредби и действия на току що установената Нова власт на Българската държава и първите мигове на местната свобода! Нямало усложнения. Явно, разумът надделял над фанатизираното безумие. За чест на беличани дългоочакваният край на османското робство бил безкръвен и вероятно затова още по-радостен, вълнуващ и щастлив! II. ОТНОВО ТРЕВОЖНИ ДНИ ЗА БЕЛИЦА
Тревожните събития от последвалата през 1913 год. Междусъюзническа война не подминали живота на хората от освободената още в предната година Белица. Васил Попов се спира в спомените си върху някои от тях:
“След вълнуващия октомврийски ден, който донесе свободата ни, ние живеехме свободен живот, обаче все още бе неспокойно. Продължаваше българо-турската война, която все повече увенчаваше с големи победи България. Но зла участ на България, настъпи голям обрат в събитията – обяви се Междусъюзническата война!
През 1913 г. настъпиха крайно тревожни дни за България. През м. юни съседите й започнаха да настъпват от четирите граници на страната и заграбиха много нейни земи. Турция взема Одрин, близо до Свиленград, Гърция – Солун, с цялото Беломорие, с Кавала, Драма и стигна наблизо до Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Сърбия завзе Струмица, Босилеградско и др. А Румъния – цяла Добруджа. Румънски войски влязоха в Пазарджик, а гръцки войски стигнаха до Трещеник – местност в землището на Якоруда.
Живеехме в Долни край на Белица. Там на една малка мера всяка сутрин пастирите събираха добитъка на беличенските стопани – крави, телета, кози, свине и др. и ги изкарваха на паша. Една сутрин около средата на месец юли, на мерата се струпаха много мъже. Събрани на групи те обсъждаха напрегнато и тревожно нещо важно - говореха за гръцки войски, които се очаквало през деня да навлязат в селото.
Мъжете спореха. Според една част от тях беличани трябвало да вземат от домовете си, каквото могат и да се изтеглят веднага в планината, по посока към Самоков. Противоположно на това, другата част от мъжете настояваха да не се бяга, всички да си останат по домовете и да изчакат събитията.
Докато мъжете спореха дали да се бяга или не, на мерата започнаха да прииждат беличенски семейства. Някои от тях бяха натоварили на коне, коли и магарета събрани набързо различни вещи. А други, които нямаха собствен превоз, носеха багажа си на гръб.
Нашето семейство тогава беше без мъж – баща ми работеше в Румъния. Имахме две крави. Майка ми, която ме беше пренесла през тревожната 1903 г. като пеленаче през планината и после години наред беше страдала със семейството ни като бежанка, натовари на кравите завивки, малко прибори, хляб и други хранителни продукти. Така майка ми, сестрите ми и аз поехме с другите беличани към Рила.
Първата вечер преспахме в местността Черковището – Св.Никола, където бяха спрели много семейства. Привечер по р. Вотречка, идвайки от село, се зададе поп Димитър. На гърба си носеше пълен чувал с багаж. Но от страх да не го настигнат гърците, той не вървеше по пътя, а до реката! По същото време се появи и другият свещеник – поп Костадин Хр. Саев (1862-1936). За разлика от поп Димитър той вървеше по пътя, не носеше багаж, а само маузера си. Вървеше и стреляше, а ехото шумно разнасяше и повтаряше гърмежите.
Силно впечатление направи разликата между двамата. Чуха се коментари за това как единият гази по реката, а другият върви свободно и даже стреля!
Отец Костадин Саев беше от Белица, но живееше в София. За него се знаеше, че е вземал участие в Македонското революционно освободително движение, а брат му Тодор Хр. Саев (1872-1903г.) бе загинал през Илинденското въстание като воевода на чета. Събитията бяха заварили отец Саев в Белица, на гости при роднини.
На Черковището пренощувахме само една вечер. На другия ден продължихме пътя си. Спряхме на Вражево. Там останахме 3-4 дни. Бяхме вече свършили хляба и се хранехме само с булгур.
В бивака заедно с нас, в отпуск по болест, беше един войник. Една вечер той почина. Погребаха го, където се намирахме. Казваше се Шарков, така остана и името на мястото - “Шарков гроб”.
На следния ден продължихме пак по пътя през рилските върхове Чемерна и Лопатица, а спряхме на вр.Чала. От тук вечерта гледахме пламъците над горящото Добринище. Бяха го подпалили гръцките войски.
После за една или две вечери се преместихме в района на р. Искър. Високо, в коритото на реката, около горящите огньове се беше събрало почти цялото село. Възрастните обсъждаха как да слезем надолу по течението на Искър, след това да продължим по пътя за Самоков и там да търсим спасение – храна и подслон!
За голяма наша радост на сутринта при нас дойде група български военни. Началник им беше един офицер, който, съпроводен от няколко други офицери, обиколи всички огньове. Спираше се при събраните около тях беличани, говореше уверено и успокояваше измъчените, изморени и разтревожени бежанци: - Бъдете спокойни, след ден, два ще се върнете по домовете си! Ние ще се справим с гърците!
После разбрахме, че този офицер – среден на ръст мъж, със стегната, набита фигура, с широко лице и изразителен, вдъхващ уважение поглед, е известният наш военачалник - генерал Радко Димитриев!
Думите на генерала предизвикаха радост и спокойствие. Споменът на беличани от бежанските времена след 1903 г. беше съвсем пресен и будеше тревога, че може да се повтори. Но доверието в генерала беше голямо. Действително след два дни си тръгнахме обратно, прибрахме се в Белица и най-сетне заживяхме спокойно!”.

[1] В енциклопедия “Пирински край” (том I, 1995 г., Благоевград), се сочи 06 (19).10.1912 г. като дата за освобождение на с. Белица. Но според данни на същото издание може да се приеме, че посочената от Васил Попов дата, а именно 08 (21).10.1912 год., е по-достоверна.
В статиите “Балканската война” (стр. 56-58, Том I) и съответно “Якоруда” (стр. 452-453, Том II) като се проследява движението на поделения на 27. Чепински полк, се отбелязва, че с. Якоруда е освободено на 07.10.12. г., а “на 8.окт. страничното прикритие на 3. бригада настъпва към селата Белица (дн. град) Горно и Долно Драглище “…
Посочените факти от енциклопедичното издание дават основание на проф. Ил. Попов да приеме в разработката, посоченото от баща му - 08.10.1912 г., като действителната дата за освобождението на Белица.
2 По време на описваните събития Али Мандрев е бил на длъжност ааза. (Ааза, тур. - член на съвет, управление или комисия).