На 13 октомври се навършва една година от смъртта на Борислав Дивизиев, който отдаде дълги години от професионалния и творческия си път на учителството и художествената самодейност като диригент към оркестъра, преподавател и главен художествен ръководител на ансамбъла за народни песни и танци “Чепино” и детския фолклорен ансамбъл “Чепинче” към читалище “Св.св. Кирил и Методий”. През 2007 г. Б. Дивизиев издаде селищната монография “Чепино - минало и настояще”, която сам определя като “една патриотична книга с познавателно значение, целяща укрепването на българщината”. В нейното начало стои мисълта на Сократ “Дори и един поглед в миналото е урок за настоящето!”. Препечатвайки откъс от книгата, се надяваме да припомним родолюбивото дело на Борислав Дивизиев. С негова помощ ще погледнем през миналото към бъдещето на Клептуза - тема, която днес е особено актуална за Велинград.
Карстовият извор “Клептуза” е един природен феномен, който допринася изключително много за развитието на курортното дело във Велинград. Той се е превърнал едва ли не в символ на курорта Велинград. “Клептуза” е името на защитена природна местност (обявена за такава със Заповед № 407/9 от м. февруари 1966 г. на Комитета на горите и горската промишленост). Защитената местност обхваща площ от 412 ха, разположена между Циганско дере и вододелното било на масива от черен бор над езерото “Клептуза”. Тази защитена местност носи името си от прилежащия към нея карстов извор “Клептуза”.
Изворът има дебит 580/1,180 литра/сек. Каптиран е. Едната част от водите му се използва за водоснабдяване на града, рибарника и други стопански нужди (като старата валявица - разрушена, а би могла да се остави като атракция). Другата част пълни двете езера на “Клептуза”: горно и долно.
“Клептуза” е най-големият карсотв извор в областта и втори в България (след “Девненските извори”). Водите на извора се подхранват от реките в карстовия район - Чукура, Хремщица и Лепеница. Водата е бистра, студена и само при много силни валежи се размътва леко; сравнително твърда с ниска температура около 8-9 градуса. По състав е хидрокарбонатна, калциева, с малка минерализация.
До 1928 г. водите на извора са се изливали свободно в Чепинската река през една ливада до извора. Не са съществували двете сегашни езера.
На брега на извора е съществувал дъсчен насев (салаш), където имало скари (за кебапчета, кюфтета и пържоли) и се е предлагало вино и безалкохолни напитки.
Ето какво пише за това време Никола Хр. Начов, учител, писател и историк в Садовското средно земеделско училище. През 1890 г. с група ученици той посещава Чепино и публикува книгата си “Из Родопите до Чепино”, където отразява впечатленията си от тази екскурзия.
През 1928 г. той публикува една малка брошура под наслов “Баня-Чепино” (вероятно през този период от 38 г. от публикаването на първата си книга е посетил и престоял езвистно време в Чепино-Баня). Ето какво пише той в нея за “Клептуза”:
“Водите на Клептуза клокочат буйно и бърже се изтичат в Стара река, която лъкатуши под него. Той има дебит 1200 с/л и температура 180 С. Показва слаба радиоактивност (около 1.8 по Кюри). Засега водите на Клептуза се използват само за пиене, като с два водопровода се отвежда вода за селищата Баня-Чепино и Лъджене. Останалата вода за пиене в скоро време ще започне да пълни голямото изкуствено езеро-рибарник, което Общинският съвет възнамерява да създаде там. Условия за това има. В допълнение на това, на мястото на днешния бюфет, скован от дървен материал, ще се издигне голям и хубав стъклен павилион-казино, което ще се оглежда в бистрите води на езерото; там посетителите ще правят своите разходки с малки лодки, наподобяващи венецианските гондоли. Така облагороден и нареден, Клептуза още повече ще стане любимо място на всички посетители през летните горещини на Чепинското корито, като там ще изпитват истинско удоволствие и наслада”.
Ето как възниква идеята и реализацията за създаването на изкуственото езеро към извора (историята ми разказа Георги Кр. Котев - пенсионер от кв. Лъджене, син на единия от двамата арендатори на салаша през 1928 г. Кръстьо Котев).
В с. Чепино-Баня години наред е летувал известният български скулптор и художник Андрей Николов Староселски (29.04.1878 г. - 17.12.1959 г.), народен художник, професор по скулптура в София, живял и работил в Италия, работил мраморни творби, ненадминат майстор на барелефа и мраморни монументи.
При едно от летуванията си в Чепино-Баня у него се заражда мисълта за построяването на изкуствено езеро с водите на извора, което да стане място за отмора и развлечение на почиващите в Чепино. Тази своя идея той споделя с тогавашните арендатори на салаша край езерото Кръстьо Котев и Георги Гушевилов. Първоначално идеята е приета със скептицизъм и съмнение в нейното реализиране. Същото е било и мнението на Общинския съвет и кмета на общината.
Едва през лятото на 1932 г. арендаторите и кметът на общината (земеделецът Петър Даскалов (м.05.1932-м.05.1934) възприемат идеята на Андрей Николов и с ентусиазъм поемат работата за изграждане на азерото. Със заповед на кмета Даскалов се отпускат от Чепинската общинска гора дъбови колове и борови талпи за изграждане на заградните стени на бъдещото езеро. Със същата заповед се мобилизират всички стопани на впрегатен добитък и превозни коли или каруци за направата на 2 или 3 курса инертен материал (пясък, чакъл, камъни, глина и др.) за запълване на вече очертаните контури на езерото. Мобилизацията е приета с удоволствие от населението и в край на лятото езерото е изградено и започва да се пълни с вода от извора. Кметът лично е проверявал за появата на течове сред изградената стена (висока около 2.50 м и шилрока около 2 м). Българите-мохамедани шеговито наричат езерото “гьолът” (диалектна дума на “локва”). В езерото били пуснати лодки, които предсталвявали един издълбан боров пън (които ни най малко не наподобявали “венецианските гондоли”, както е предполагал в своята книга учителят Никола Начев). С течение на времето лодките в езерото сменят своя вид, форма и размери, за да се стигне до сегашните водни колела, наподобяващи плуващи лебеди, леки коли и т.н. Тази еволюция става в течение на около 60 години (1932-2004).
През 1937 г. на мястото на дървения навес е изграден нов, модерен ресторант, която като бяла птица кацва на западния край на езерото. Новата модерна пристройка - ресторант към вече съществуващия е направена през 1965-1967 г. По този начин половината от брега на езерото е заета от ресторантския блок. Днес е изградена една ресторантска площадка в средата на езерото. Почти цялото езеро е обградено с постройки (капанчета), където се предлагат скара, безалкохолни напитки, пуканки, лакомства, сладолед и сувенири.
За съжаление, цялото това строителство се извършва стихийно, без намесата на архитектурната и техническата служба на общината и често се получават кичове, които загрозяват панорамата на езерото.
След разширяването на първото езеро бе разрушена старата валявица, където чепинското население переше своя пестелочен инвентар. Естествено, тази процедура е несъвместима с общия пейзаж на езерото като курортен обект, но тя можеше да бъде запазена, макар и в умален вид, като туристическа атракция, където почиващите биха могли да си правят снимки за спомен. А каква атракция би било, ако към падащата вода на мини-влявицата се прибави една малка юзина за производство на ел. ток, подхранваща арка от разноцветни крушки. Но за всичко трябват идеи и амбиции за тяхното осъществяване.
През 1967 г. бе изградено още едно езеро (долното), но за съжаление то не можа да се развие като туристически обект, може би под сянката на първото езеро, спиращо вниманието на посетителите.
Смело мога да твърдя, че ако не бе изворът “Клептуза” с прилежащия към него туристически комплекс, Велинград би загубил 50% от своята привлекателност. За това говори непрекъснатият поток от почиващи и посетители през летните горещини, търсещи в този райски кът на Велинград прохлада и развлечение.
Борислав Дивизиев, “Чепино - минало и настояще”, 2007 г. (Със съкращения)