През миналата година нашият съгражданин Никола Георгиев Герасимов навърши 89 години и реши да запише своите спомени, които вече са готови за печат. Попитах какво го е накарало да вземе това решение и той ми отговори така:
Аз съм роден на 2 април 1921 година в село Баня, Разложко. Мене съдбата ме е дарила с дълъг живот и затова реших, след като навършвам 90 години, че ще е хубаво да й благодаря за годините, които ми е дала. Дълго мислих и осъзнах, че ще е най-добре да разкажа всичко, каквото на мен са разказвали и каквото помня, та децата и най-вече внуците и младите хора, като четат спомените ми, да научат и да знаят една голяма Истина. Истината, че Животът не започва и не свършва с когото и да е от нас, защото Живот винаги е имало и ще има!
С годините аз осъзнах и още нещо - колко е хубаво да се знае и помни миналото, защото то е нашият корен, който ни държи здраво за родната земя и ни прави силни и горди Човеци.
Имам и още една основателна причина да си разкажа спомените, защото искам да се знае какви българи е имала България. Става дума за моя дядо Герасим. За дядо ми Герасим неговите акрани (връстници) разправяха, че ако му кажат да направи балкана (планината) ливада, ще го направи.Той е бил голям работар и нищо не е можело да му се опре. Освен че е бил много силен физически, той е знаел и как да направи нещата, та да станат както трябва.
Така например, навремето някъде около 1890 година, без да е строител, дядо ми Герасим прави бент за воденица. Имало е по онова време един турчин, главатарят на селото на име Сулиман ага. Той много искал да има воденица, но въпреки че майстори я строили, винаги, когато прииждала водата от планината, отнасяла воденицата му. И Сулиман ага, понеже чул колко ръкат (работлив) е бил дядо ми Герасим, го молил дълго време, да му направи воденица. Съгласил се дядо ми при условие, че ще построи две воденици - по една за всеки. И започнал дядо ми да прави водениците, като най-напред прокопал един канал дълъг около 600 метра, след това построил бент и чарк и чак след това започнал да строи и водениците, които били малко по-встрани от реката, та като придойде водата, да отнесе само бента, но не и тях. Водениците били с 4 камъка. Само дето турчинът поискал след време и двете воденици за себе си, но съдът в Разлог отсъдил по право и оставил воденицата на дедо ми. Без да знае обаче дедо ми, турчинът Сулиман ага обжалвал делото чак в съда в Серес. Само че съдбата си знае работата и истината и добротата винаги побеждават.И един ден, като бил в Разлог по работа, хора казали на дедо ми, че на другия ден ще се гледа делото за воденицата в Серес. Като чул това, дедо се прибира бързо в Баня, трябва да кажа, че по онова време се е ходило пеша, слага храна в торбата и тръгва без да си почине за Серес. Тръгва, ама по тайните пътеки, защото е знаел, че турчинът ще е сложил хора по пътя, на които е платил да го утрепат. Та тръгнал дядо ми Герасим през нощта по пътя през Банско, през Пирина, където овчари и говедари му казвали преките и тайни пътеки за Беломорието и без да спира бързал да стигне навреме за делото в Серес. Дори мечка му минала път и той се бил уплашил много, защото имал само едно малко ножче в себе си. Пристигнал дядо ми рано на другия ден в града и с последни сили влязъл в сградата, където било съдилището и то в момента, когато съдията казвал неговото име - Герасим Григоров Стефанов. Дядо ми казал, че е там, а след като съдията чул и двете страни, отсъдил по право и воденицата останала на дядо ми и просъществува до 1929 година.
Такива са били българите! А днес като слушам, никой не говори за работа, ама истинска работа. И децата ни днес напълно задоволени от всичко. Бащи, майки, бабите и дедовците - всички треперят на децата, ама ги правим сакати, не могат да се справят с живота така, както ги гледаме. Трудно ще им е, защото егоисти израстват, като че ли не ги учим на праведен живот и много ще сме им задължени.
Колкото до мен, аз винаги съм искал да приличам на дедо ми Герасим. Работлив и много умен човек беше. Спомням си как веднъж в селото дойде на мотор Учителя Петър Дънов и търси дедо ми за разговор.
Ето и отговорът на дядо Кольо как така стана велинградчанин:
Аз служих в Беломорието в град Ксанти. Там се запознах с Георги Зяпков от Ракитово, бащата на Милош Зяпков. И той има заслуга аз да не стана партиен член, въпреки че целият ми род са партизани и ятаци, абе комунисти. Та той като ме наблюдавал и разбрал що за човек съм, ме харесал за роднина.
Тъй като Георги Зяпков беше запасняк, а не редовен войник като мене, той имаше право да доведе семейството си в Ксанти. И през пролетта на 1944 година заедно с жуна му Мария и двамата му сина Костадин и Милош, в Ксанти дойде и бъдещата ми жена Рисана. Така стана запознаването ни, а след срещата разбрахме, че се харесваме.
Аз се уволних на 10 юли 1944 година, прибрах се в Баня и на 12 юли с теснолинейката вече бях в Дорково. Разбрахме се с Рисана, че ще се женим, ама аз нямам къща, където да я заведа, освен в плевнята при сеното. Така и стана.
На 4 декември 1944 година ми дойде повиквателна и трябваше да отида на фронта. Новата година я посрещнахме в Белград и заминахме за Унгария. Върнах се от фронта в края на войната някъде през април 1945 г., след като бях лежал в болница, защото бях ранен в крака. През 1951 г. национализираха воденицата и аз с жена ми и децата нямаше къде да живеем и така през февруари 1952 г. дойдох в Чепино и започнах работа в общинската фурна. Станах хлебар, намерих и квартира у Георги Даскалов в Чепино и доведох семейството си - Рисана и двете ми дъщери Елена и Гергана. През 1960 година започнах да градя къщата си във Велинград на улица „Пионерска”. За градежа повиках майстори от Баня, все хора, които познавам и на които имам доверие. Започнахме да градим, ама от Баня като са разбрали партииците, прибраха майсторите обратно, да не ми градят къщата, защото те така и не ми простиха, че не съм станал партиец. Ама мама, като научила и майсторите много бързо се върнаха, та направихме къщата. Само че през 1962 г. затвориха фурната и аз започнах работа в хлебозавода, където работих до месец август. След това започнах работа в мината в Елешница и бях миньор до 1972 г. През 1969 г. умря баща ми Георги, а аз се пенсионирах предварително през 1972 г., защото се оказа, че трябваше да гледам мама. Моята майка, баба Ленка - разложката баба Тонка, умря през август 1972 г. много, много тъжна и разочарована от живота.
Сега аз вече 60 години продължавам да си живея във Велинград, където вече е животът ми. Построих си дом и искам да си призная, че само, когато съм в двора или в къщата си се чувствам у дома. Изляза ли на улицата, всичко ми е чуждо, не е като в Баня. В родната Баня, където и да се намирам в селото, на гости у роднини или приятели, или по полето, все съм си у дома.
Като че ли моят живот, този мой живот, който помня и с който съм жив, започва и свършва с воденицата, построена от дядо Герасим. И затова не мога да разбера хората, които зарязват всичко и тръгват на някъде - работа нямало, правителството лошо, парите не стигат. Те не знаят, че колкото и да им е хубаво там, все е чуждо. Коренът, който ги държи на тази земя и ги храни го няма, затова са тъжни, затова все са недоволни и нещо им липсва. То се знае какво е - домът го няма, ама аз вярвам, че ще се върнат, за да си върнат живота и да живеят колкото мен и повече от мен.
Веска Божкова