В далечната 1957 г. един млад лекар в Дорково печели първа награда от литературния конкурс на вестник “Народна младеж” с разказа си “Гъдулка”. С парите от наградата си купува съчиненията на А. П. Чехов - събрат по писателско перо и докторска професия.
Щастливият тогава от признанието млад писател е д-р Александър Попов, който днес, прехвърлил билото на 80-годишната възраст, вече е утвърден и авторитетен автор на повести, разкази, есета, документална проза, публицистика, спомени. С днешна дата младежкият жар от първата награда е заместен от друга, по-трайна и напълно заслужена - дълбокото удовлетворение от постигнатото през един цял човешки живот.
Новата книга на д-р Александър Попов, озаглавена “В недрата на отминалото”, е не просто спомен, а обобщение и равносметка на това как е живял, как е работил, как се е справил с трудностите и с успехите. Верните почитатели на прозата на д-р Попов познават неговия спокоен и уверен разказ за отминали събития и способността му да бъде едновременно участник в и обективен критик на описваните събития. Три книги със спомени - “Великото изпитание” (1995), “Неизреченото” (1997) и “Земята на онемелите” (2001), закономерно водят към “В недрата на отминалото”. От откъслечните спомени в предишните книги, сега се ражда един цялостен разказ: от свидетелството за свето кръщение № 104, издадено от енорийския свещеник в Пазарджик на 20 ноември 1927 г. за отрочето от мъжки пол на родителите Андон и Анка Попови - Александър Андонов Попов, чак до лично изстраданата позиция на много видял и много преживял човек: “Демокрацията е велико благо, но и велико изпитание за всеки от нас. Дано се окажем достойни за нея. Опорочим ли я, ще я загубим отново”.
Новият XXI век все бърза и времето все не стига. Ако трябва да съберем фактите за живота си, затваряме ги в установеното клише на CV. Ако се интересуваме от близкото или далечно минало, Гугъл търси вместо нас. Ако искаме да споделим мисъл, вълнение или снимка, правим го в някоя виртуална социална мрежа. Всичко това не важи за д-р Ал. Попов. Той не бърза, а проучва детайлно; не се плъзга по повърхността, а иска да проникне “в недрата”, да намери корените си; не се надбягва с времето, а успява да следва своя ритъм на живот.
Другото име на мемоарната литература е памет. С книгата си д-р Попов изпълнява моралния дълг да съхрани паметта за своя род, в чието начало са големите фигури на свещеника Иванчо Поплазаров, зограф и помощник на Станислав Доспевски, и на неоспоримия авторитет дядо Сандо. Съхранява паметта и за своя роден Пазарджик - с киното, цирка, ледената боза, махалата около джамията, приятелите, библиотеките, репетициите с цигулката и акордеона, любимите учители. Тук се нарежда и споменът за участието в години наред отричаната организация “Бранник”, което слага отпечатък върху целия понататъшен живот на д-р Попов и фамилията му.
Авторът продължава разказа за своите студентски години, учейки медицина в София, а в същото време чертае измеренията на българския обществен живот след 9 септември 1944 г. Датата го заварва в село Лъджене, на гости при роднини. Тук вижда слизането на партизаните от Милеви скали, а след това в читалище “Виделина” в Пазарджик е свидетел и на първите процеси на така наречения “Народен съд”.
Следват годините на трудно намерената работа като селски лекар в с. Ленище, Кърджалийско, после казармата, идването първо в Дорково, а през 1958 г. във Велинград, където среща съпругата си Елена Виденова и през 1960 г. се раждат близнаците Асен и Ани. “Може да съм заченат в Чепино и добра орисница да е отредила да се завърна тук и да остана докрай”, пише д-р Попов.
В тази част от спомените му днешният читател ще открие имената на почитани и досега лекари от старата школа като д-р Захари Дошкинов, д-р Стоян Дишлянов, д-р Иван Балинов, д-р Иван Ангелов, д-р Анчев, на хирурзите д-р Ромил Попов и д-р Сребрин Аргиров и др. Авторът разказва за своите срещи с достойни хора като учителите Александър Цветков, Иван Дивизиев, Елена Кантарджиева, ветерана от три войни Сандо Лачев, музиканта Ангел Герин, творците от местния литературен кръжок, самодейците от читалището в кв. Чепино.
Времето е многолико, такъв е и разказът: хумор струи от спомена за пътуването на запасни офицери под ръководството на о.з. полк. Георги Даскалов до Гърция и Турция през 1978 г.; много болка и гордост е събрана в съдбата на Благо Ушев и фамилията му след национализацията; чува се ехото от престъпленията в лагерите, създадени от социалистическия режим и по време на възродителния процес през 1985 г.
В новата епоха след 10 ноември 1989 г. д-р Александър Попов е пряк участник в първите опозиционни митинги във Велинград, в тежката предизборна битка за Седмото Велико Народно събрание срещу ген. Атанас Семерджиев, избран е за народен представител от СДС и подписва новата българска конституция, след което се оттегля от активния политически живот, но продължава работи за демократичните промени като председател на Клуб “Отворено общество” и най-вече като писател.
“Едва ли друго поколение преди нас е преживяло подобни драстични промени. Физическите, психическите и моралните ни качества бяха поставени на изключително изпитание. И макар да си възвръщахме постепенно самочувствието на свободни хора, лишенията и несгодите на новия “преходен период” обезсърчиха и обезсилиха мнозина.”, пише авторът в самия край на спомените си. Достигнал недрата на отминалото и преминал през поуките на три български епохи, д-р Александър Попов отправя едно изключително навременно предупреждение за днешния ни ден: “Вроденият ни порив към свободата трябва да се цивилизова, да се превърне в зряла демократична култура. Инак ще се изроди в произвол”. Хубаво е да се вслушаме, за да е вярната посока ни към бъдещето.
Елена Баева