“Аферата”, както я нарича Йордан Чалъков в книгата си “Проклятието на гората” (1994), той я описва подробно така:
Същността на аферата се състои в самия договор, в който се казва: “Днес, 8 февруари 1915 г., долуподписаните (следват 6 имена на турски и гръцки граждани, изселили се от България след войната, между които Тефик Ахмедов - бивш файтонджия, живял в Пещера до 1906 г. заедно със своя брат, изселили се от Гюмюрджина и още четирима гешефтари от Солун и с. Клисура, Костурско), действащи от свое име и за своя сметка, от една страна и долуподписаните Петър Салабашев от София и Минко Семерджиев от Варна, действащи от свое име и за своя сметка, се съгласихме и поехме задължение за следното:
1. Двете договарящи се страни основават едно командитно промишлено дружетво с наименованието “Доспат Даг”.
2. Седалището на дружеството е в Пловдив. То може да открива необходимите клонове в царството.
3. Дружеството има за цел да използва по един модерен и рационален начин частните иглолистни гори (19 бр.), закупуени заедно с терена (5 бр.) и взети под наем (14 бр.) само да ползване от първата договаряща се страна”.
Става дума за 19 бр. айляци, които турските и гръцките граждани се стремят да докажат, че са тяхна собственост с фалшиви “тапии” (документи за собственост, издавани от “техтерхането” в Цариград с облагодетелстване на турски поданици, изселени от България след войната и които според договора имат право на пълно обезщетение на имотите им от България).
За нас е от значение, че от тези 19 броя гори 3 са от държавната гора “Кара тепе” - “Бариолу”, “Динката” и “Шабанлийска”, включени до 1919 г. към Чехльовското ревирно лесничейство, а след това до 1930 г. - към новообразуваното Доспатско ревирно лесничейство с наименованието “Доспат Даг”.
Истинската цел на дружеството е била да оформи сделката, като държавата признае фалшивите документи на турците и гърците, след което правата за собственост се прехвърлят на дружеството, като стойността на горите като капитал е оценена на 2 600 000 лева. В дружеството двамата българи ще участват с “умствен капитал”, оценен на 600 000 лева - тоест общият капитал на дружеството ще бъде 3 200 000 лева. След подписване на договора ще бъдат издадени 640 бр. акции за дялово участие. Акциите се поделят, както следва:
“а) първа договарящи страна (турските и гръцки граждани) получават 520 акции, на които стават абсолютни собственици.
б) втората договаряща страна, а именно Петър Салабашев - генерал в оставка и М. Семерджиев получават 120 акции, на които стават абсолютни собственици”.
Според Й. Балъков участие в аферата по-нататък имат министърът на земеделието Петър Динков, към което министерство по това време е горското ведомство и приятелят му Трифон Цачев - началник на горите. Веднага след регистрирането на дружеството те изпращат комисии в Цариград, които уж да проверят “редовността на документите” в турското “техтерхане”. И, естествено, комисиите потвърждават “истинността на документите”.
Министърът П. Динков и Тр. Цачев, още преди извършване на проверката, разрешават на дружеството да започне експлоатацията на горите в “Доспат Даг”. На всичкото отгоре сечта и извозът на дървесината в гората е била извършена “ангария” от местното население, като им било казано, че те са “мобилизирани за изпълнение на военни поръчки”.
Европейската война е към края си, правителството на Радославов пада и за министър на земеделието в правителството на Ал. Стамболийски е назначен Рашко Маджаров, който отменя всички дотогава издавани разпореждания по ползването на дърветата в айляците, включително и в “Доспат Даг”. На притежателите на айляците се разрешава само ползването на пашата и водопоя срещу редовни документи, сверени от официалните власти с оригиналите. С това се слагало край на започнатия грабеж и дърводобивът е спрян.
Обаче собствениците на дружеството не се отказват. Те многократно се опитват да впишат своите “вземания” като граждани на Гърция към репарациите, наложени на България съгласно Ньойския мирен договор, което нашата страна отхвърля. Спорът става международен и Обществото на народите назначава за арбитър шведа Йостен Унден, професор по международно частно право в университета в Упсала и негов ректор през 1929-1932 г., член на Международния арбитражен съд в Хага.
В спора с България гръцката страна претендира за собственост върху 19-те обширни гори в Доспатския край в Родопите и за обезщетение от около 40 милиона златни швейцарски франка. Както пише в мемоарите си самият Унден, “горските гранични райони, които на повече или по-малко съмнителни основания бяха попаднали в ръцете на чуждестранни спекуланти, макар че от 20 години се намираха в разпореждане на държавното българско горско стопанство, изведнъж бяха застрашени да бъдат предадени на мними чуждестранни собственици”.
След подължително и задълбочено проучване на документите, както и на съответното здаконодателство на Гърция, Турция и България, проф. Унден стига до справедливата присъда, постановяваща, че тази част от Родопите е българска, а Гърция е осъдена да заплати обезщететнине от 475 000 златни франка.
По искане на местното население, одобрено от държавните институции, през 1936 г. един от най-красивите планински върхове в Родопите - Дикчан (1624 м. н.в.) е наречен “Професор Унден”. Гранитната скала на този връх носи бронзова плоча, изработена от склулптора Петър Балабанов, украсена с шведския и българския герб и с надпис: “През 1936 г. този връх беше наречен “Проф. Унден”, за да напомня на вечни времена справедливата и човеколюбива присъда, издадена от арбитъра, назначен от Обществото на народите в Женева шведския проф. Йостен Унден, с която се признава за българска собственост част от Южните Родопи”.
Още един щрих към историята на гората “Доспат Даг” като част от сегашното Държавно горско стопапство “Селище”. На 16 май 1926 г. Народното събрание приема Закон за отдаване на концесия на англо-българското дружество на някои държавни гори от Западните Родопи, вкл. тези на “Доспат Даг”. За директор на концесионното лесничейство бил назначен Стефан Парашкевов. За да се подготви лесничейството за концесионния 40-г. срок, през 1927/28 г. се извършват първите измервания и съставяне на лесоустройствения му проект.
Имайки опита от Балабановата концесия на Рило-манастирските гори и тяхното хищническо унищожение, лесовъдите започват безкомпромисна борба против концесията. Когато под натиска на народното недоволство в Народното събрание започнали да разглеждат сключените договори за концесията, от цялата страна се изпращат протестни телеграми и изложения. “Населението на Чепинското корито - Чепино, Лъджене, Каменица, Корово и Св. Петка в телеграма до Народното събрание заявяват: “Чепинското корито до един, без разлика на политически убеждения, сме против Девинската концесия” (Манолов, Ат., 1999).
Поради нестихващите протести Народното събрание е принудено на 27 юли 1928 г. да отмени концесията за експлоатацията на държавните гори.
“История на горите в Чепинско”, Кирил Цанов