Априлското въстание е едно от най-значимите събития, паметта за които обединява българите, изпълвайки ги с чувство на гордост и благодарност към онези, които с цената на живота си са приближили дълго чаканата свобода. Въстанието било обречено, но не било напразно. То за пореден път доказва, че българският народ, този истински великомъченик, е жив и иска да живее свободно и равноправно като другите народи в Европа. Априлското въстание има огромен принос за последвалата Освободителна война, в резултат на която се сбъднаха целите и мечтите на неговите организатори и участници - възкръсването отново на българската държава. С вековните битки за свобода, за своя държавност, българският народ заслужи изстраданото си освобождение.
В тези неравни борби не малко са заслугите на българското население в Чепинското корито. Още от самото начало на робството (нека бъдат анатемосани тези, които наричат турското иго “присъствие” по земята българска) има свое самостоятелно църковно самоуправление. Отсоява във вековете църковно-славянското богослужение. Защитава и утвърждава своето българско самосъзнание. Преживява и устоява на най-страшната трегедия в Родопите и Чепинско в края на XVII век - насилственото помохамеданчване. Независимо от голямото присъствие на мохамеданската религия, на поробителите и на силната полицейско-административна власт, малочисленото християнско население взема участие в подготовката на Априлското въстание.
По указание на IV революционен окръг и Пазарджишкия революционен комитет, донесени от Сава Докторов и придружаващите го младежи Стойо Масларов и Никола Даскалов, в началото на март 1876 г. в черквата “Св. Троица” се изгражда таен революционен комитет, баташки пункт с председател свещеник Илия Попатанасов (поп Топорчо), Христо Пеев - подпредседател, Георги Чолаков (Дядо Даскал) - касиер, Стою Масларов - деловодител, Спас Делиев, Никола Даскалов (син на Дядо Даскал), Георги Делиев, Спас Бояджиев и Сава Докторов (Екимджията), който е избран за апостол на Разложки и Неврокопски район от Пазарджишкия революционен комитет.
Поп Топорчо е роден през 1836 г. През 2011 г. се навършват 175 години от рождението му (за съжаление изследователите не са открили рождената му дата). Той е внук на стария поп Илия, който е съхранил и запазил за поколенията хрониката на поп Методи Драгинов. Син е на поп Атанас. Бил много будно момче за времето си. Учил е в килийното училище на Илия Ждраков и се самообразовал. Никога не се е откъсвал от черквата и придобива подготовка за свещеник. Учителства в Каменица, Ракитово и Якоруда. От предания, разкази, лични наблюдения и непосредствено общуване опознава съдбата на своите съселяни и се обрича да служи на черквата, на хората и на българщината. През 1870 г. оглавява чепинската самостоятелна църква и служи до смъртта си през 1933 г.
Уместно е да отбележа, че тази година цялата страна и българският народ отбелязват 135 г. от Априлското въстание, а годишнината от рождението на председателя на революционния комитет, духовен и политически водач на чепинските българи поп Топорчо не е отбелязано в Културния календар на Община Велинград. Не мога да си обясня, че едно от най-значимите събития в националната и местната ни история е пропуснато.
Под ръководството на революционния комитет започва подготовка за въстание. Събират се храни и пари, купува се оръжие, барут и такъми за въстаниците, правят се фишеци за пушките. Повечето срещи и заседания на комитета се правят в храма “Св. Троица”, където е изградено и скривалище за боеприпасите, което се запазва до 40-те години на миналия век. Установена е редовна връзка с Баташкия революционен комитет и неговия председател Петър Горанов. Съгласуват се конкретни действия, правят се и редица срещи.
Поради стеклите се обстоятелства не се осъществява евакуиране на християнското население от Каменица и Ракитово в Батак. От оскъдните останали документи ни е известно, че група в състав Стою Масларов, Георги Делиев, Никола Даскалов, Спас Делиев и др. участва в боевете за отбраната на Батак. След време останали живи баташки бойци ще кажат и запишат, че Спас Делиев от с. Каменица е участвал в боевете за отбраната на Батак като четаводец - начело на чета от 20 души, а неговият брат Георги Делиев, член на революционния комитет, ще загине в неравната битка.
След разгрома на Батак надвиснала сериозна опасност за каменското население. За да го спаси от унищожение, поп Топорчо с внушителна група въстаници извел по-голямата част от него по посока м. Скриеница, Бяла вода, Белово. За охрана на селото от ограбване оставил група въоръжени мъже. След години столетницата от Каменица Мария Пендарова ще разкаже: “През Скриеница надолу някъде слязохме. Ужасна картина - децата не могат да вървят, плачат. Бегълците по гората ги грозяла гладна смърт”. А поп Михаил Арнаудов, председател на революционния комитет в Белово и близък приател на поп Топорчо, ще сподели: “Свещеник Илия от Каменица - нисичък, дребничък, като буре, накривил капа, нарамил пушка води подире си като квачка деца, жени и старци - цяла олелия”.
Комитетът прибрал в Белово по къщите децата, жените и старците, а въоръжените мъже наредил по позициите. Побеснялата банда на Алиш Пехливан участвала в кървавия погром, опожаряване и плячкосване на Батак, се запътила към Каменица. По молба на кмета на селото, който не го е напускал и със съдействието на няколко първенци българи-мохамедани, които са ходили в Батак, Каменица била спасена. Но бил поискан сериозен откуп от жълтици за всички мъже в селото, а на поп Топорчо бил наложен и няколкоседмичен арест. Така Каменица била спасена от опожаряване и клане.
За да изпълнява задълженията си като свещеник, поп Топорчо е посещавал целия район. Превозното му средство е бил конят. Многократно е посещавал с. Белово, най-близкото християнско селище. Там заедно със свещеник Радулов се е срещнал с Бенковски. Знае се, а и по-старите хора десетки години след смъртта му говореха, че в предсмъртните си часове поп Топорчев починал с Бенковски на уста.
Небоходимо е да се отбележи, че създаването на революционен комитет при наличието на доминираща мюсюлманска религия, при пълно беззаконие и терор, при отдалеченост на административни и културни центрове, при пълна изолираност е значим човешки и обществен подвиг. Малобройната каменска интелигенция начело с поп Топорчо, подкрепяна от съселяни с будно национално съзнание стигнала почти сама до идеята за българска държавност, която трябва да се постигне по революционен път, е велико дело. Тази интелигенция даде ход на развитието на Чепинско в края на XIX и първите години на ХХ век.
Нека сега, по повод 135 г. от Априлското въстание и 175-годишнината на прославения син на Чепинско, видния духовник, председателя на революционния комитет свещеник Илия Попатанасов сведем глави на признателност и поставим пролетно цвете на гроба му, който се намира в двора на старинния храм “Св. Троица”.
Георги Пашов, председател на Дружество за защита на Родопите