За един град се разказват много истории. Всяка е важна като пъзела, който подреждаш. Ако нещо липсва, то картината няма да изглежда цяла и завършена.
Една история, без която Велинград няма да е същият, е тази за неговите цветя. Тази история е позабравена от едни, но все още жива за други. Това е история за първите цветя, прославили ни по света. Това е история за един бизнес, процъфтявал бизнес, но изчезнал заради времето, прехода, липсата на поглед в бъдещето и заради ред други неща - цветопроизводството. Тази история е и история на един човек, учили се и работил за цветята на Велинград.
Владимир Въргов сега е пенсионер. Вкъщи има прекрасна градина, пазеща късчета от онова славно цветно минало на Велинград.
“През 1953 г. най-хубавият парк беше Велова баня. Там работеше покойният Асен Джамбазов. Много добър майстор на цветя. Началник на цветарите беше Стоимен Наков. Тогава се започна и строежът на парка на Мъжка баня. Аз там започнах, после преминах към Комуналното. След казармата постъпих градинар в градската болница. Тя имаше 40 декара имот, нямаше я поликлиниката. Четири години по-късно се създаде “Булгарцвет”. Там започнах работа и до края, над 30 години, работих там и там се пенсионирах.
Вельова баня беше образцов парк. Стоян Делибалтов ръководеше всичко. Първата жива ваза, която беше 2 метра, бе направена в Русе край Дунава. Ходихме там и после направихме подобна и във Велинград При нас идваше много народ да се учи. В Сандански нямаше нищо. Мой колега направи първия парк в Сандански.
“Бугарцвет” беше един от най-големите цветарски обекти в Европа. Холандците идваха тук да учат. Една година спечелихме всичи медали за карамфил. След това 40 холандски специалисти дойдоха тук, за да видят как е възможно да сме спечелили, след като карамфила сме го внесли именно от Холандия. В Канада също много добри цветя сме изпращали и в много други държави, но, за съжалание, това производство бе прекратено. Нямаше сметка, а асортиментът ни беше богат - започнахме с карамфил, после рози, гербери, фрезии. Отглеждахме хубави цветя, но учехме асортимент само по каталог. Днес целият този каталог от цветя го има във всеки цветарски магазини. Велинградският карамфил беше прекрасен! Сега всичко е внос, но пък това, което се внася, е с превъзходно качество.
За мен разпадането на цветопроизводството не е свързано със съжаление. Точната дума е болка, защото това е болка, различна от съжалението. Откак съм напуснал, не съм ходили в оранжериите. Вярно, създадоха се други неща, но това е проза, а не поезия като цветята.
Оранжериите навремето бяха правени по най-съвременните и модерни технологии - отопление с минерлна вода и т. н. Заедно с тях се разпадна, за съжаление, организацията на цветопроизводството. В България “Булгарцвет” бе на нивото на “Тексим”. Когато “Булгарцвет” беше с 60 работнички, всички държаха изпити и знаеха какво е фотосинтеза. През 70-те години бях в Югославия. Там работеше 35-годишна жена - неграмотна, не можех да я науча термометър да познава, а нашите майсторки бяха много добри. Имаше техникум в Пловдив с добри специалности в цветарството, агрономите задължително пък учиха втора специалност цветарство, но тези стари майстори вече ги няма и загубихме технологията. Много сме назад, представата ни за отглеждането на цветя вече е само принципна, а процесът е далеч от стандартното “азот-фосфор-калии”.
В първия цветарски магазин предлагахме три вида булчински букети. Като сравнявам онази аранжировка, тя е била направо смешна в сравнение със съвемените аранжирания. Днес чуждите специалисти учат освен всичко друго и отношение към цветята - приемат ги като живи. Това е друга технология, друг начин на разбиране на цветопроизводството, друга философия. В България това го няма. Когато българинът види кокиче, си казва “Ето, идва пролетта”, а в Япония подобни приказки има за всяко едно цвете - за такава култура говоря. Но това се учи и възпитава с времето. Може би ако животът ни се подобри, ще започнем и ние да гледаме по друг начин на цветята, а не да ги приемаме за много скъп букет, който не означава нищо, освен показване на възможности. Ние все още купуваме цветя за поводи, няма го това да купиш цвете за себе си.
Хубаво е, че във Велинград традиционните цветя са се запазили. Едно от тях е зеленият интир. Навремето в Каменица не се е мерило кръвно, защото е нямало дом без това цвете. Моловката също е традицинно цвете и за щастие сега неговият асортимент е изключително голям.
Искам ние да сме добри стопани и да пазим. Напоследък се вложиха доста средства в парковете. Прави ми впечатление, че във Велинград вече и в градините и по терасите се отглеждат и то доста успешно много красиви и модерни цветя. В моя двор аз пазя някои от старите луковици рози от разсадниците, но те са просто спомен и имат сантиментална стойност. По-интересните цветове, които отглежам, са от луковици, купени от магазини.
Градината ми не е хоби. Това е просто необходимост, но я има и болката, че не може всичко да става, както го разбирам - годинките вече са много. Но аз ако имам втори живот, пак ще го започна с цветята.”
Почти не задавах въпроси. Само слушах този разказ за миналото, което си струва да познаваш. Слушах, макар че слушането напоследък се оказава доста трудно - искаме да говорим, да говорим, а струва ли си едно такова говорене, ако няма кой да те слуша? Аз слушах Владимир Въргов и освен за една по-различна история на Велинград, научих и друго: да слушаш означава да знаеш, да познаваш. За да може след време, ако все пак някой друг поиска да слуша, а не само да говори, да има какво да чуе от теб. С годините заради модерните ценности, заради твърде открития ни живот, реален повече в социалната мрежа, отколкото извън нея, не забелязваме, че хората, които имат какво да кажат, стават все по-малко. Те пазят своите знания и спомени и и чакат времето, в което да спрем просто да говорим.
Дима Николова