И тази година отново участвам на световен конгрес, този път в Европа - Дания. Бях много любопитен защо у нас често се цитира фразата “Има нещо гнило в Дания”. Девет дни бяхме двамата със Серафим Костов в тази страна, но “гнило” не видяхме - нито едно скитащо куче, нито една дупка на асфалта, нито една порутена сграда, нито един... формен полицай.
На нас приятелска линия ни бе предоставена квартира с всички удобства на 40 км от Конгресния център. Любезната Каролине всяка сутрин и вечер ни взимаше и връщаше от мероприятията, а те бяха безброй: концерт на копенхагенската група “Еспо-Деспо”, на Жормат и Наташа - казаци, които сега живеят в Стокхолм, на джазбанда за скандинавски ритми. Особено интересен беше “Солотроник” - спектакъл смесица от различни стилове: фламенко, поеми на Лорка, Калочай - всичко на есперанто. Световно известен пантомимен театър пред пълен оперен салон ни възхити с изпълнение на комедийни сценки. А върхът на възхищението дойде с изявата на гренландския хор, основан в Копенхаген, а вече изявявал се в Норвегия, САЩ, пред кралица Маргарита, в Англия, пред представителите на Околополюсния северен съвет и в самата Гренландия. Особено впечатляващи са униформите с чорапи над коленете, наподобяващи бродирани нашенски някогашни “навои” и народна песен, изпълнена с 12 дайрета, върху които удряха с пръчки.
Имаше основание и ние българите да се гордеем: откриването започна с поздрава на директора на ЮНЕСКО Ирина Бокова - българка, родена в Якоруда, където съм роден и аз. В експозето си тя засегна проблеми като изхранването на света, добрия живот, чистотата на водата, лечението, енергията, кризата, младите хора и завърши с призив “Диалог и взаимно разбирателство”, изречен на есперанто, което взриви залата.
Всички меропирятия се съпътстваха с концертни изпълнения. Централно място заемаше Балът на конгреса с професионален джаз-състав, стари и млади есперантисти от цял свят се въртяха в лудите ритми на джаза. Подиумът на оркестъра зае и французин китарист, който заради перфектия си есперанто и вълшебни солови изпълнения бе шумно аплодиран от най-голямата младежка група от Франция.
Вървим със Софи по тротоарите и търсим “гнилото” в Дания. Изведнъж автомобил ни препречва пътя, но преди да го настигнем, даде на заден и ни освободи пътя. Това явления констатирахме многократно: на уважение е Негово Величество Пешеходецът. Възможно ли е това у нас?
Сряда е ден за екскурзии. Ние със Софи, останали без късмет да се запишем за желаната дестинация, се отправяме към гара “Зоргенфри”, а от там за столицата. На път за гарата минаваме по мост, а там ни посрещат 30-40 велосипеди, затиснати между пръчките на перилата, чакат собствениците си да ги вземат и по велоалеите да се приберат вкъщи. Отминават ни тичащи за здраве млади жени. На самата гара ни чака най-приятната изненада. След като сме се въоръжили с монети за билети от автомата, а не знаем как да действаме, възрастна датчанка след кратък разговор ни перфорира билет за 5 пътувания - чудехме се как да благодарим за жеста.
Суперлуксозният влак за половин час ни отведе в столицата. Огромната гара с 12 коловаза с директна връзка за метрото и огромната върволица от хора с различни цевтове на кожата и различна глъч направо ни “погълна”. Ами сега накъде? Решихме да отидем на морската гара и то пеш. Главната улица гъмжи, задръстена от хиляди туристи, сякаш е приключила първомайска манифестация. Тук е “Меката” на Севера, туристи от цял свят - китайци, японци, руснаци, монголци... В това гъмжило от хора оживяват “замръзнали статуи”, когато някой сложи монета в специалната касичка.
Приятно ни изненада продавачка на сладолед. Заговаряйки я на немски, се установи, че тя е българка, предстояща студентка и вече шести месец е в Копенхаген. Но кулминацията на радостта, че сме българи, дойде от това, че на една голяма витрина висеше карта от непонятна за нас епоха, на която България се шири от Черно море до Адриатика. Ние фотографирахме картата и ще поискаме коментар от Божидар Димитров за този исторически момент.
Продължаваме към морето, а там ни чака същинско стълпотворение от гости от цял свят. Лодки-моторници с по 50 пасажери една след друга се пълнят и потеглят на разходка. В дъното е акостирал кораб-исполин, наподобяващ свръхмодерен многоетажен блок.
Поизморени, избираме сенчесто място, развързваме “дисагите” с храна и поръчваме наливна бира за 10.80 лева от близкото барче. В приятен разговор със симпатичните съседки се взираме в красивото крайбрежие на Копенхаген, а на метри от нас върху дървени плоскости са полегнали други красавици, които допълват приятно панорамата. Времето отминава незабелязано и ние поемаме обратно към Зоргенфри.
Всеки конгресен ден е програмиран от сутрин до късна вечер и всеки избира избира къде да участва - било в секцията на учителите или железничарите, да слуша лекция на професора-полиглот от Пловдив Ева Бояджиева или да участва в репетициите на световния хор. Ние, отдалечени на 40 км от Конгресния център, участвахме хазартно в мероприятията от програмата, но пък планово се записахме за екскурзията “По пътя на бирата “Карлсберг-Туборг”. И вече с луксозния автобус сме на път към бирената фабрика, построена 1847 година и модернизирана отначало от бащата Кристиян, а впоследствие от сина Карл Якобсен - автор на статуята на морската сирена, символ на Копенхаген. Екскурзоводът разказва, че авторът е вградил красивата снага на съпругата си в тялото на сирената, прибавяйки и опашка на риба.
В двора на бирената фабрика ви впечатляват няколко хиляди бутилки с най-различни етикети от основаването до днес. Но върхът на емоцията е дегустацията на различни по вкус бири в приятен разговор с момичета-есперантиски от Литва и Полша. Тук разбираме, че конкурирайки се, бирата “Карлсберг” е “погълната” бирата “Туборг”. Вечерта се прибираме с колата на съквартиранта ни бахай Алберт от Париж и неговата приятелка Анджела, с която станахме близки на конгреса в Хавана и сега срещата ни е една приятна изненада. Колко малък е светът и колко безкрайни са възможностите на езика есперанто!
Всяко начало има и край. Убедихме се, че колкото и да стоим в Дания, “гнило” няма да намерим. Напротив, всеки ден, всеки час виждахме, че Дания е постигнала завиден жизнен стандарт, за какъвто ние българите можем само да мечтаем.
Животът продължава. Сбогом, Дания, сбогом, Копенхаген... Сбогом, приятели есперантисти от цял свят. Ще се срещнем на предстоящия конгрес в Ханой, Виетнам през 2012 година - дано!
Иван Сергиев, учител и есперантист