Догодина по това време България ще чествува 100 години от началото на Балканската война. Тя е продължение на епопеята, започнала от Априлското въстание, за освобождението на народа ни от петвековното турско робство. Духовният порив за възстановяване правото на българите за свободен живот, независимост и обединение с все още живеещите българи в поробените територии, взривно избуява в навечерието на войната и по време на военните действия. Това е характерно особено за освободената територия на България. С голяма сила това се отнася и за нашия край.
Поради исторически стеклите се обстоятелства, годините след освобождението са съдбоносни за населението от Чепинско. През първите 10-15 години границата ни с Турция е преминавала близо до сегашната гара Острец. Разбойнически банди системно тероризирали българското население. Голям брой заблудени от турската пропаганда българомохамедански семейства се изселват в Турция. А след Берлинския договор, който отхвърли Санстефанските очертания на България “за защита на европейските интереси” и неуспешното Илинденско-Преображенско въстание, над 400 многолюдни семейства от Пиринска Македония, за да спасят живота си, се преселват тук в селищата на Чепинското корито.
Продължително време революционният дух в селищата не секва. Формират се множество чети, които участват в битките за освобождение на Македония, начело с видни воеводи. В тяхна подкрепа се включва огромната част от населението.
На 17.09.1912 г. е издаден Манифест за обща мобилизация. Чепинското корито се превръща във фронтова зона. Подлежащите на мобилизация и множество доброволци още същия ден въоръжени и с цивилните си дрехи се отправят към границата за подсилване на граничните застави. Назначени са реквизиционни комисии, за събиране на храни и други съоръжения срещу заплащане за войската. Изградени са няколко фурни (някъде около сегашната гара), които след построяването им веднага почнали да работят. Училищата се превръщат в щабове и складове за оръжие. Лъдженското училище предоставя стаите си за канцеларии, нужни за мобилизацията. В каменското е складирано и се съхранява оръжието. По спомени на участници знам, че там голям брой младежи неподлежащи на мобилизация са работили по почистване на дълбоко смазаното оръжие и комплектоване на вещи необходими на войниците. Дядо Вачовата вила е определена за болница, а долния етаж за щаб на 27-ми Чепински полк. По-интелигентни момичета, като Мария Попова (Епитропова), Мария Чобанова, Велика Праматарова и др., изявяват желание и се подготвят за медицински сестри.
За пунктов началник е назначен войводата Иван Ботушанов. Под негово ръководство се формират две чети доброволци, които в навечерието на войната преминават границата, за да подготвят населението за започващата се война. На една от тях войвода е големият български поет Пейо Яворов. Доброволци, неподлежащи на мобилизация (по-възрастни), формират групи народно опълчение, което да поддържа ред в района. За комендант е назначен запасният поручик юристът Иван Докумов. При тази обстановка българите мохамедани проявяват пълна солидарност и много от тях се включват в задачите по подпомагане на войската.
На палаткови лагери около селата и в самите села се настанява няколкохилядна войска. Водят се усилени военни учения и тренировки, които населението и по-младите с интерес наблюдават. В резултат на общонационалния порив за освобождение на неосвободените български земи мнозина каменчани се завръщат от Америка, за да се включат в армията като редовни войници или доброволци. Между тях е и току-що избраният кмет на селото Тоско Николов Пещерски, който предпочита да отиде на фронта, вместо да влезе в кметската канцелария. Отива, но не се завръща.
На 27 септември командирът на 27-ми полк на специално тържество връчва бойното знаме на полка и призовава войниците да изпълнят отечествения си дълг. Все по това време, за да посети своите части и поделения в Лъджене, идва командващият Родопския отряд, капитанът от Сръбско-българската война от 1885, руският възпитаник генерал Стилян Ковачев. Обръщайки се към множеството военни и цивилни на площада, между другото казал, че идва краят на робството за нашите сънародници оттатък границата.
Отрядът на ген. Ковачев заемал северните ридове на Родопите, а в землището на Чепинско вододелната линия от Кара Тепе, връх Велийца до Рила планина. Той имал за главна задача с трета бригада, в чиито състав са 27-ми Чепински и 39-ти полк с придадените им поделения, бързо да проникне в долината на р. Места и заеме пътищата в Разложко и местността Предел. В началото на октомври войските се придвижили към изходните си позиции.
Изпращането на войската става тържествено, с военна музика, пламенни речи, възгласи “Ура!” и в присъствието на цялото население. Ето какво разказва участникът във войната Никола Петров Пицов, преселник от Якоруда от 9-та рота на 27-ми Чепински полк: “Най-после от 500 години дочакахме и на турците да обявим война. Радостта беше голяма за целия български народ и за нас войската... Дойде и часът да тръгнем за границата. Изпращането ни беше голямо. Бяхме въоръжени от главите до петите. Целият полк се беше озеленил с цветя от трите села Лъджене, Каменица и Чепино баня. Засвири музиката “Шуми Марица”, знамето развяха на открито. Викахме всички “Ура!” и потеглихме към река Луковица, изпращачите с плачове викаха “Ура!”.
В деня на започване на войната много деца и младежи осъмнали по хребета на Араб-чал, дано видят как започва. Чули множество артилерийски гърмежи, картечни откоси и пушечна стрелба и мощно “Ура!” на настъпващите им бащи и братя, което затихвало в далечината.
Рано сутринта на 5 октомври войната е започнала. Още в началото българската войска среща силна съпротива на добре укрепените турски позиции на доминиращите върхове Аврамово, Чисто тепе и Велийца. Велийца е център на отбраната в този район на границата. Въодушевени войници и офицери започнали битката за укрепената Велийца още на 4 октомври, когато атаките се оказали неуспешни. На втория ден се развила кръвопролитна битка. Множество атаки на бойците от 39-ти полк. Те следвали една след друга, отбраняващите даже правят опити за контраатаки. След обяд на помощ пристига 2-ра дружина на 27-ми Чепински полк. Осигурен е превес на силите. С масиран артилерийски огън е срината бойната кула на противника. Всички огнестрелни оръжия са в действие. Надвечер, при здрач, върхът е превзет заедно с цялата противникова позиция до Чисто тепе и Аврамово, но с цената на много убити и ранени. Противникът отстъпвал и пътят към Предел и поречието на р. Места бил открит.
За подпомагане на армията и изпълнение на специални задачи тук в Лъджене е формирана и окомплектована чета доброволци начело с войводата Иван Ботушанов от 180 четници. Това е непосредствен израз на патриотизма на чепинското население и духа на това време. В историята на нашия край има няколко подобни примери, но чети с такъв голям брой четници не е записана.
След успехите от първия ден на войната по заповед на командира на Родопския отряд генерал Ковачев на 6.10.1912 г. четата на Ив. Ботушанов поема пътя по посока река Бистрица, Суха лъка, Кара тепе за Нова махала (сегашни Медени поляни), където противникът оказал голяма съпротива. Водят се ожесточени сражения. След това четата се насочва по поречието на р. Доспатска, с. Сърница, Доспат, Барутин, Неврокоп и Беломорието. През 1903 г. Иван Ботушанов с чета е участвал активно в Илинденското въстание, а след неговия неуспех е осигурявал охрана на изтеглящите се изселници от Македонския край.
Балканската война е освободителна. Тя е най-справедливата, която българският войник е водил в последните столетия. Освободеният от многовековното иго народ отдъхнал, почувствал свободата, изпрати своите синове на самоотвержени битки за освобождаване своите поробени братя и земи. Но в тази война и последвалите я даде скъпи жертви, техните имена са записани на мраморните паметници в трите квартала. Това са нашите деди и прадеди, които с кръвта си ни показаха как трябва да се обича и пази Родината.
Но ние, техните потомци, дали не забравихме техния подвиг и завет? В първия ден от войната, както се отбеляза по-горе, за преодоляване съпротивата на противника за в. Велийца (1712 м) се водят ожесточени сражения. Там е първата спечелена битка от Родопския отряд. Но само там на върха останаха завинаги 36 войници и 3 офицери. Там са погребани, но гробът им е неизвестен. В дъното на поляната под върха отдалече се белее една мраморна плоча, на която са записани имената на героите. Част от нея е изпочупена. А те, милите, са оставени на забвение. От много години никой не е отишъл на този родопски връх, който е във велинградско землище, да положи цвете и да помълчи за минута. А има държавни и общински институции, които са задължени. Съюзът на запасните войни и тези от резерва подценяват това свое морално задължение. А и у нас гражданите сериозно е избледняла историческата ни памет.
Някои от събитията преди, по време и след Балканската война при нас в Чепинско са недобре изяснени. Има различни мнения и оценки за тях, даже и противоречиви. Нека в навечерието на нейната стогодишнина помислим и за тези въпроси.
Нека не секва признателността ни към тези които живяха и дариха живота си за България. А ние живите високо да поддържаме патриотичния си порив, че сме техни следовници.
Георги Пашов, председател на Дружество за защита на Родопите - Велинград